Глеб Павловски - „сивият кардинал на Владимир Путин“ специално за „Панорама“

- Глеб Олегович, днес гордеете ли се, че създавахте образа на Путин? Или съжалявате?

- Нито едното, нито другото. Аз съм историк, гледам на това като факт. Не виня себе си, не обвинявам и Путин. В края на краищата той просто е един слаб човек.

- Той - слаб човек?

- Да. Всички сме слаби хора.

- Ама не го ли направихте Вие силен?

- Аз съм един от онези, които се постараха да го направят силен. Но съблазните са твърде много. Кремъл е място на съблазни.

- Нима?

- Да. Нашият поет Волошин казва, че в Кремъл не може да се живее.

- Вие обичате книгите. Как виждате себе си: като Пигмалион или като Виктор Франкенщайн? Влюбен в творението си? Или отхвърлен от творението си?

- Аз се влюбих в Путин и това беше непрофесионално. Не може да обичаш клиента си, трябва да работиш с него. Всъщност, тази грешка я направи почти цялата страна. Тя стана фен на Путин. И на Путин, казано на руски, му се завъртя главата.

- Ако не Ви бяха взели пропуска през 2011 година, днес щяхте ли да продължавате да го съветвате?

- Днес - едва ли. Но сигурно бих поостанал в Кремъл. Щеше да е грешка. Когато с Кремъл се разделихме, това стана рязко, но много навреме. Дори с леко закъснение.

Павловски не приема връщането на Путин в Кремъл след рокадата с Медведев. Дотогава работи за Кремъл. Първо съветва Елцин. После консултира проекта „Приемник”. Търси се не просто нов президент, а нов модел на властта. Синтез между демокрацията и носталгиите – по Съветския съюз и по царя. Елцин избира приемника: Владимир Путин. Оставало само да се дорисува образа.

- Вие ли създадохте този червено-бял съветско-царски синтез на путинското мнозинство?

- Да, целенасочено работихме върху това. Тези неща са конструкции. Те са изкуствени. И синтезът на съветското с имперското, и синтезът на Путин с държавата – че държавата е Путин, че Путин решава всичко – това е просто спектакъл.

- Този синтез на Путин ли беше необходим или на Русия?

- Тогава смятах, че е необходим на Русия. За да си повярва страната, че съществува. Преди идването на Путин половината не вярваха, че Руската федерация съществува. Те живееха в Съветския съюз.

- А днес къде живеят? Може би искат и двете – и бяла Русия, и червения Съветски съюз? И анти-болшевишки философи като Иван Илин, и съветския химн, пренаписан пак от Сергей Михалков?

- Това беше нашата утопия преди 20 години. Точно това искахме: да изчезне пукнатината, преминаваща през народа и историята. На един рафт, без скандал, да стоят книгите и на старите, и на съветските писатели; Троцки до Иван Илин. Но не можа да стане. Нова война на книгите избухна. Днес книгите на Иван Илин тормозят учениците и студентите ни. Мисля, че бързо ще ги намразят, също като Закона Божий, който им преподават. Ние не понасяхме научния комунизъм. Боя се, че същото ще стане с православието. Тъжно е, но неизбежно! Наложиш ли нещо чрез властта, то приключва с позор.

- Забраните около филма „Матилда” ли имате предвид?

- Ама това е смешно! Нямаше и да чуем за този филм, ако не го забраняваха толкова. Днес става същото с английската комедия за смъртта на Сталин. Това е смешно, фарс! Но фарсът стана кремълски.

Бившият дисидент, лежал в затвора по съветско време, не обича да персонализира.

- Въпросът не е в човека, а в държавата. Колкото и да е странно, Путин стана препятствие за това самата държава да се осъществи. Все пак, хората живеят в Русия, а не в Съветския съюз. А тези путински добавки – службите, кремълската телевизия – задушават атмосферата.

- А виждате ли новите дисиденти? Бъдещия Глеб Павловски?

- Несъгласните са много. Гледах протестите, това са предимно ученици и студенти. Тези младежи са по-радикални, отколкото аз някога, при моето дисидентстване. За тях няма такава голяма заплаха, няма да ги вкарат за дълго в затвора – най-много за ден, за седмица. Само дето днес полицията е по-жестока, отколкото съветската милиция.

- Но има и една друга разлика – Брежнев едва ли би спечелил едни избори. А Путин просто няма как да ги загуби.

- Безсмислено е това сравнение. Сега в нашите избори огромна роля играят фалшификациите при преброяването на гласовете. При Брежнев всичко би съвпаднало. Страната днес е друга. Има пазар, а това означава сделки. В Съветския съюз с нас сделки не сключваха.

- Все пак, възможно ли е путинското мнозинство без Путин?

- Не, разбира се. А и днес путинското мнозинство го няма. Просто Путин е символ, флаг, надпис на входа на Кремъл. Там пише „Путин”. Кой лежи в мавзолея? Ленин! А кой лежи в Кремъл? Путин.

- А няма ли да е по-зле Русия без Путин?

- Не знам! Как да предвидиш?! За щастие в историята и политиката гаранции няма. Времето на Путин отмина; страната се отдели от него и се движи в някаква своя посока. Но Кремъл пречи. Ето проблема: остаряваш и не разбираш страната. Сигурно и аз, ако бях на мястото на Путин, щях да съм стар глупак, който поучава другите. Моите деца постоянно ми го намекват. Само дето аз имам малко поданици.

- Вие съгласен ли сте с Тютчев, че „Русия с ум не ще прозреш…” Или това е оправдание за онези, които могат да разберат Русия?

- Хич не обичам да се използват стихове като политически идеологеми. Това разваля стиха; изнасилва поезията. Чуйте и Бродски: „крадците са ми по-мили от кръвопийците”. Тази невинна строфа се превърна в алиби за всички корупционери в Русия. Не! Русия може да бъде проумяна! Просто е трудно, тя е голяма и различна. А най-трудно е да бъде проумяна Русия от Кремъл. Оттам тя почти не се вижда.

- Вие разбрахте ли Русия?

- Сега, когато съм по-далеч от Кремъл, да, по-добре виждам Русия.

- Глеб Олегович, политтехнологът какво е? Фризьор на политиката или неин творец?

- „Политтехнолог” е размито понятие – има консултанти; има имиджмейкъри, които те съветват как да си носиш сакото. А има и хора, които организират изборите така, че да бъдат спечелени. В Русия политтехнологът обединява всички тези функции. Плюс, че манипулира едновременно и избирателите, и клиента.

- Вие какъв бяхте? Горделив творец? Булгаков, например, е написал „Майстора и Маргарита”, а Вие сте написали „Елцин” или „Путин”?

- Е чак толкова суетен не бях. Но се гордеех с работата си за Кремъл. Политтехнологът живее в един такъв облак – „Мога всичко! Няма нищо невъзможно!” Това е опасно състояние. Защото в една държава няма как да е възможно всичко. В Русия обаче всичко е възможно. То се вижда.

- Но е трудно да бъдеш бог, нали?

- Да, и е вредно.

Трудно е да бъдеш Бог. Страстен любител на фантастиката, Павловски познава романа на братя Стругацки. Как земляните тайно следят по-изостаналата цивилизация на планетата Арканар, без да ѝ се месят. И как всяка намеса, дори най-добронамерената, обърква нещата.

- Е не си ли спомнихте тази книга, когато работехте за Кремъл?

- Да! Но си прощавах. Когато работиш и ти е интересно, си прощаваш някои натъкмявания, грешки, а може би и престъпления. Техниката така увлича, че когато конструираш нещо и то заработи, забравяш, че може да вреди. Наричах работата ни в Кремъл „Проектът Манхатън 2“. И се гордеех, че сме създали такова „оръжие за масово поразяване”. Но днес то поразява и създателите си, и околния свят. Това е много тъжно.

- Нали помните, романът на братя Стругацки свършва с провал, загуба?

- Да, но в политиката няма окончателна печалба. Проблемът на Путин е такъв: той вярва, че е възможна пълна победа. Но в политиката няма пълни победи.

Книгата “Време и място”. Иван Кръстев разговаря с Глеб Павловски. Там политтехнологът разказва как на младини агентите на КГБ го пречупили. И от яд на себе си той решил да изучи законите на силата. За да ги използва първо за Елцин, после за Путин.

- Кремъл на Елцин през 90-те беше място на слабост. Ноев ковчег на оцелели, но слаби хора. И ние разбирахме, че ще ни изядат, ако не се засилим бързо. Затова гледахме да изпреварим.

- Потърсихте сила от собствената си слабост на младини, така ли?

- Търсенето на сила може да е и опасно занимание. Трябва да уточниш колко сила ти трябва и за какво. Защото можеш да намериш сила и да се окажеш в руския виц: „Хванах мечка! Води я тук! Не мога, не ме пуска!” Е, аз бях хванал мечката.

- Преосмислихте ли нещо след своя разговор с Иван Кръстев?

- Разбира се. Тази интелектуална форма на изповед те кара да обмислиш логиката на нещата. Сега по-добре разбирам и природата на руската власт, и логиката на собствените си грешки.

Той харесва България, защото е роден в Одеса на Черно море, а баща му строил нещо във Варна. Одобрява и политиката й.

- Всички около Черно море искат да променят статуквото – Турция, Грузия, Украйна, Русия и дори Румъния с Молдова. Но България нищо не иска да променя. Това е необичайно и много добро.

- А Кремъл как гледа на България?

- За жалост Кремъл днес не е спонсор на реда, тъй като не знае какво иска. Затова търси промени и размествания, включително в България. Но трудно е да се каже какви.

- След като сте от Одеса, как възприемате онова, което става между Русия и Украйна?

- Болезнено. Това си е война, полузамразена война. Не мога да застана на някоя от страните; и от двете имам приятели. Това го направи Русия. Тя се намеси в украинската революция. Не трябваше да го прави и ще плати висока цена. То и революцията се оказа корумпирана. Въобще, отбраната на страната не е революция... Така възникна най-опасното място за следващото десетилетие: Донецк – Крим.

- Кой според Вас днес е истинския враг на Русия?

- Русия няма враг. Но враждебността спрямо нас се сгъстява и това е свързано с нашите действия. Ние сами изнасяме навън образа на опасната Русия. Това сякаш ни харесва, носи ни наслада. Но е лоша политика.

- Това лично Вас направи ли Ви тъжен човек?

- Разбира се. Но старите хора стават по-печални. По-голям вътрешен товар носят: вижте портретите на всички художници. Просто знаеш повече. И главното, вече не мисля, че всичко е възможно и може да бъде поправено, както си мислех преди 20 години.