Николай Иванов: Мога само да съм доволен от съдбата си

Николай Иванов е сред последните големи имена, които оставиха трайна диря в историята на волейболния ЦСКА. Роден на 14 юни 1972 година в Перник, той печели 6 титли с екипа на „армейците“. Водещ състезател не само на ЦСКА, но и в националния отбор, където разпределя играта в продължение на близо 15 години. С много успешна кариера и в чужбина, помогнал на ЦСКА да играе полуфинал за Купата на CEV през 2011 година.

Николай Иванов говори за първите си стъпки в спорта, за кариерата си в ЦСКА и в националния отбор пред сайта на ВК ЦСКА.

- Господин Иванов, как започна за Вас приказката с ЦСКА?

– Приказката стартира през 1986 година. Започнах да играя волейбол в Миньор Перник и по това време, когато бяхме юноши, играехме контролни срещи, ЦСКА идваше в Перник, а треньор беше Стефан Христов. Явно е видял нещо в мен и се започнаха разговори за преминаването ми. Историята е доста интересна, защото в онова минало време не се случваха така лесно трансферите, имах доста проблеми, както аз, така и моето семейство. Защото приех поканата, но докато приключи всичко имаше дълга сага, защото спрях да ходя на тренировки в Перник, само един-два пъти правех занимания с ЦСКА, а учех в спортно училище там. Намалиха ми поведението, нещата стигнаха на малко по-високо ниво, по партийна линия да оказват натиск на родителите ми, едва ли не че ще ги уволнят от работа и ще ги изселят от града. Но получих подкрепа от ЦСКА, проявиха търпение и така започна моята приказка, април месец 1986 година, вторият срок постъпих в спортното.

- Колко време Ви отне да пробиете до мъжкия отбор?

– До 90-а година, може би 3-4 години, като преминах през всички гарнитури на школата. Тогава имаше пионери, юноши младша, старша и по-перспективните ги вземаха вече и при мъжете. За моя радост аз попаднах в тази категория и още трета година, старша възраст, започнаха да ме вземат за тренировки на „Васил Симов“, в комплекс „Червено знаме“, който бе уникален, не само за България, но и за Европа. За хората, които обичат спорта, трябва да знаят, че там имаше стадион. Сега виждаме разрухата, но преди това имаше площадки, залата, в която ЦСКА сега оцелява. В онези години школата се помещаваше в бившото поделение, което също не съществува, вече е Бизнес парк.

- Какво бе усещането да сте покрай тези големи имена в клуба?

– В първите години не се събличахме в съблекалните на мъжкия отбор, но срещайки звездите на отбора по коридора, стояхме мирно и чинно стъпвахме, докато не получим реакция от тях. Респектът бе на много високо ниво. Може би в най-смелите си мечти не съм предполагал, че ще мине период от време и с тези хора ще съм в един отбор, не само в ЦСКА, но и в националния отбор. Мога само да съм доволен от съдбата.

- От всичките треньори има ли такъв за който може да кажете, че е оставил най-трайна следа у вас?

– Имах базови умения още от Миньор, когато Николай Коритаров ми беше треньор, после и Тошко Тотев, лека му памет. После Стефан Христов беше човекът, с когото хвърлихме доста работа. После тези усилия бяха забелязани от Иван Сеферинов и Стойчо Крайчев, които бяха треньори на мъжете и са видели перспектива в мен. Казвал съм го и преди, че аз играех като нападател, но трансформацията ми да стана разпределител бе при Иван Сеферинов. Няма да го забравя, пред залата ми каза: „Ако искаш да играеш голям волейбол, трябва да си разпределител или си вземаш сакчето и си отиваш там, откъдето си дошъл“. Защото като юноша и младеж бях пораснал до 192 сантиметра, колкото съм и сега. Но с качване на нивото изпитвах известни затруднения и ако бях продължил като нападател, щях да остана на средно ниво и едва ли да стигна до националния отбор. Докато като разпределител играх 13-14 години.

- Това ли бе повратният момент, за да станете разпределител?

– Това беше повратният момент. Бях на 17-годишна възраст. Малко хора знаят, но тогава отидохме на световно първенство за юноши и това ми бе първият голям турнир като основен разпределител, взехме бронзови медали през 1989-а. Тогава поех тази линия, с много усилени тренировки. Структурирането на отбора беше такова, че имаше офицери, войници и малка част ученици. Когато свършваше основната тренировка, войниците оставаха аз да им подавам, а те да нападат. През този период хвърлихме доста работа, която даде своя резултат.

- Кои са най-емблематичните мачове в кариерата Ви в ЦСКА?

– Има един, който ми се е запазил в главата, с лек негативен оттенък. Имаше купа във Велико Търново, 89 или 90 година. Нашият отбор беше един от фаворитите, групата беше определена, нашата бе на учениците, дежурни по време на целия турнир, но получих възможност да играя срещу Черно море. Влизайки, започнах да „творя“. Беше 11:4 в наша полза, играеше се по старата система. От моето „творене“ Черно море ни изравниха и ме смениха. Това е мач, който може и да е негативен, но ми е останал трайно в съзнанието, защото опитах високото ниво, да видя как ще се случат нещата и си взех много поуки от този двубой. Други паметни са всички, в самото начало, дори когато не вземах много участие, срещу „Левски“. Залите се пръскаха по шевовете, за да влязат и да гледат хората. Огромен заряд, качествен волейбол и добра атмосфера.

- При толкова много успехи, златни медали, победи, имал ли сте и по-трудни моменти в клуба? Такива с контузии или периоди, в които да не играете?

– Контузиите при мен дойдоха на по-късен етап. В този период, докато бях в ЦСКА, имаше голям ентусиазъм и желание за доказване и хванахме един от най-гадните периоди, в който усетихме абдикацията от спорта. Не само от спорта, но и от всяка сфера на нашия живот. Стана по-трудно, но това, че бяхме в спорта, ни съхрани, защото имахме подреденост.

- Как се преодоляват такива периоди?

– С търпение, дисциплина, това е най-важното. Здрав разум и да се търсят добрите варианти. В спорта нищо не се случва с магическа пръчка, трябва да има трайно натрупване, да се свърши обем от работа, добро стечение на обстоятелствата. Но търпението е основно.

- Толкова години в клуба доста приятелства сте имали. Кои са останали най-трайни?

– С всички, с които съм работил през годините, съм стремял да запазя добри отношения. В различни периоди сме били по-близо или по-далеч с едни или други. Със Сашо Попов израснахме заедно, той беше капитан на отбора, когато аз дойдох в София. После в мъжкия отбор имаше състезатели, с които играех в ЦСКА, с други пък в националния. Не бих искал да посочвам имена, за да не пропусна някой. Останал съм с добри впечатления и отношения с всички.

- ЦСКА е много по-различен клуб от всички останали. Колко е трудно да се носи отговорност при „армейците“?

– Преди беше по-трудно, сега нещата се промениха. Това са 4 букви, които все още имат своята стойност. Всеки има своето време и от него зависи как ще го използва и оползотвори, доколко ще остави нещо след себе си. Щом ме търсите, значи и аз нещо съм направил. През годините тази трансформация на цялата ни система най-много удари този клуб. Всички други ведомствени клубове, по една или друга причина, или си запазиха сферата на влияние или останаха с позиции във властта, докато ЦСКА буквално бе разпарчетосан. Направи се всичко възможно, за да се вземе максималното от ЦСКА като клуб, защото преди всичко бе обединено.

- Накъде поехте след ЦСКА?

– 96 година заминах за Италия, изкарах един сезон там, след това една година в България се върнах, а от 98-а близо 10 години в чужбина – Турция, Русия, Полша, най-силните първенства на Европа. За да дойде периода да се върна там, откъдето тръгнах. Беше дошло времето да се прибера, добро стечение на обстоятелствата ни събра славни старчета ветерани в ЦСКА, които направихме паметни мачове в „Арена Самоков“, изпитвахме уникално удоволствие, защото бяхме на по 35-40 години, правейки всичко в името на обичта към дадено нещо. Сещайки се какво беше в „Арена Самоков“ – уникално изживяване с всички отбори, с които се срещнахме, с подкрепата на армейската общност. Правехме нещата, както трябва.

- Треньор, анализатор, ръководител на сайт, как се справяте с всички тези задачи?

– Това е волейбол в различната му същност. Не се занимавам с ядрена физика или материя, която ми е чужда. От това разбирам и съм доволен от това, което върша. Надявам се да съм полезен на българския волейбол. Стремял съм се да давам различна гледна точка и да бъда в помощ. Не го усещам като някакво бреме или тежест – приятно ми е да съм в този „бизнес“. След като знаеш сърцевината на нещата, така е по-лесно и даваш добавена стойност.

- Коя позиция ви приляга най-много от тях?

– Трудно ми е да кажа. Те се преплитат нещата, близки, но и крайно различни. Вече имам сериозен опит и в аналитичната дейност, работил съм с много проекти, внасям друга гледна точка от човека професионалист. Това е едно от нещата, които правя с удоволствие и не изпитвам трудности. Тук е моментът да кажа, че това, с което състезателите се занимават, е най-лесното. Сутрин 2 часа и следобед 3 часа, с това което обичат. Но за да се случи това, има един кръг от хора, които полагат колосални усилия, за да се направи тази организация. Това са дейности, които съвременните състезатели, или не ги знаят или не го осъзнават, колко много време и работа изискват. Някои не го оценяват и минавайки от другата страна, малко се дразня от някои изказвания, че едва ли не, не се полагат усилия, че няма създадена организация, без да се замислят колко е сложно. На национално ниво сме в много тежка ситуация, защото се борим с клубове и федерации с материална база, организация и огромни бюджетни, но въпреки това се справяме на добро ниво.

- Какво бихте казали на днешните волейболисти на ЦСКА? И какъв съвет бихте им дал?

– През годините съм се научил, ако не те питат за съвет, не го давай. Бих казал да преследват мечтите си и да бъдат упорити, защото нищо не идва даром и прекалено бързо. Трябва да мине определен период от време, да се положат максимални усилия и рано или късно тези усилия ще дадат своя резултат.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok