Ексклузивно интервю на Александър Морфов за "По света и у нас" по повод 50-ата годишнина на режисьора

Известният режисьор Александър Морфов навърши днес 50 години. Най-награждаваното момче на българския театър посрещна рождения си ден в репетиционната зала на Народния театър. В момента той работи върху спектакъл по култовия роман "Полет над кукувиче гнездо" и се съгласи да даде ексклузивно интервю за "По света и у нас". Малък жълт паяк - това парче звучи от компютъра на Сашо на рождения му ден.

Ал. Морфов: Това е парчето за спектакъла. Little yellow spider. На мен ми е много ценно да провокирам някакви насторения вътре в артистите.

П.Т. Различни музики ли слушате всеки ден?

Ал. Морфов: да, всеки път. Затова съм непрекъснато свързан в интернет.

П.Т. "Полет над кукувиче гнездо си е култова пиеса...

Ал. Морфов: Култов роман.

П.Т. Е, да, култов роман, така е. Аз съм запомнила оная прекрасна реплика на Макмърфи: "Поне се опитах, дявол да го вземе!", произнесена в една психиатрия и превърнала се в символ на това да отстояваш себе си. Какво опитваш ти с тая пиеса, каква история ни разказваш този път?

Ал.Морфов: За хората, за нас, за това всъщност колко сме слаби, колко сме беззашитни и има ли начин да станем по-силни. Затова е пиесата. Пиесата е затова, че целият свят всъщност се е превърнал в една лудница, в която
ролите са много точно разпределени. Има силни, които изяждат слабите, за да станат по-силни и за съжаление много от нас, ние повечето сме от слабите - тия, които биваме изяждани. Всяка една система - и тази предишната, комунистическата, и тази финансовата система, и диктатурите, тоталитарните системи, те всъщност се занимават именно с това - да манипулират хората. Единствено за да могат да преуспяват някои други... Хората са материал, маса за експерименти на едни други хора, които са много по-силни, които са много по-арогантни, по-брутални и постепенно обществото ни се превръща в една психиатрична болница. Ако се огледате по улиците, ще видите, че 60% от хората имат психически проблеми. Почти всеки втори си говори по улицата, има хора, които не смеят да влизат в спор, не смеят да отстояват себе си... Ние всички сме жертви, нас ежедневно ни манипулират, унищожават... Това, което всеки ден преживявам - попадам в
една административна машина и нямам никаква представа всъщност какво плащам за парно, за ток, за телефон... Аз съм жертва на някаква система, която не зависи от мен, която ме използва и ме изсмуква дори. Единственото
нещо, което все още имам, това е някакво мое психическо здраве, което ден след ден се разрушава и се превръщам в пациент, аз се превръщам в психично болен човек. Не мога да се справя с тая система, аз не знам къде да си подам декларациите за данъци, как да се оправя със съдебните
процедури, които ми описват имуществото за неплатено парно, онези, които ми чукат за топлата вода, за тока. Ти дори детето си не можеш да запишеш нормално в детска градина преди да минеш през целия тоя ад и в един момент
започваш да губиш абсолютно всякакво равновесие, не знаеш къде се намираш. Ти всъщност си една брънка едно болтче от една система, която уж е създадена да помага, да контролира, да регулира тоя живот, но регулира живота много едностранчиво - тя регулира живота на едни хора за сметка на живота на другите.

П.Т. Ти се опитваш поне да кажеш тези неща със спектакъла? Не знам дали той би могъл да промени нещо. Мисълта има ли енергия?

Ал.Морфов: Аз отдавна съм се отказал от революционната сила на театъра, това вече отдавна остана в миналото - че театърът е способен да променя живота, както се вярваше преди години. Но все пак остава възможността да споделяме чрез него, да казваме, да разкриваме болките и страданията на тези, които сме, в крайна сметка. Аз никога не съм правил спектакли, които не се отнасят за мен самия. Правя спектакли за себе си, за моите си проблеми, като естествено, аз съм част от човечеството, аз съм част от
хората, може би малко по-чувствителна част и затова се занимавам с театър. Събирам в себе си емоциите и страданията на много хора, поне така се надявам, че става. И заради това всъщност правя тази пиеса. Защото трябва
да има някакъв начин, трябва да се намери някакъв начин ние да се огледаме и да открием себе си като хора, като личности. А не само като болтче от една система. Защото системата има една единствена цел - да функционира. Бидейки част от тая система, ти рано или късно ще се износиш и ще те заменят с друга част. Въпросът е, че ние сме разумни хора, ние сме разумни, вече възрастни, нормални хора, които могат да определят или би трябвало да могат да определят по някакъв начин живота си.

П.Т Ще приема, че това е сериозната, аналитична, размишляваща част от днешния ден. А къде откриваш щастливите мигове все пак?

Ал.Морфов: Щастливите мигове са тези, които успяваме да изсмучем и да измъкнем извън системата. Дори самото правене на тоя спектакъл е един щастлив миг, защото ние не сме потопени изцяло в някаква мирова скръб и страдание. Аз се опитвам, винаги съм се опитавал да разказвам през една
многостранна призма. Призмата, нали си спомняте, тя пречупва светлината и я разсейва в много посоки. Т.е. в един спектакъл би трявбало да бъде и много смешно, и много забавно, и много трагично, и романтично, и остаряло,
и модерно. Това, което искаме да направим, то трябва да бъде разбрано и почувствано от много хора и от различни поколения, а не само от един конкретен зрител.

П.Т. Сравними ли са героите от "Полет над кукувиче гнездо" с "Хъшове"?

Ал.Морфов: Не, въобще, по никакъв начин. ... Ако "Хъшове" все пак е едно отражение на нашата романтична ностлагия и на онова наше неизживяно аз, на една неизживяна личност, в "Полета" героите сме ние самите - това, което сме в момента. Приликата т.е. не приликата, а връзката е, че ние в момента, героите на "Полета" сме тези, които станахме, след като разбрахме, че с "Хъшовете" нищо не става.

П.Т. Ще се възползвам от това, че съм те виждала извън театъра. Ти изглеждаш щастлив човек...

Ал.Морфов: Така ли?

П.Т. Да, с Рени и децата, изглеждате адски щастливи. И с малкото куче, което наскоро си взехте...

Ал.Морфов: Имам си остров, слава Богу, че Господ ми е дарил това - имам семейство, което обичам, обожавам и там наистина се чувствам щастлив. Но това е само, когато съм с тях. И си забранявам, опитвам се и на тях да го внуша, да не носим със себе си света отвън вътре вкъщи. Опитвам се да създам някакъв по-идеалистичен свят, в който хората да бъдат по-различни, каквито трябва да бъдат и каквито смятам, че всички хора трябва да бъдат. Винаги съм се удивлявал защо хората са едни в домовете си, в своите
семейни кътчета, а са други в живота, защо смятат, че тези, с които се срещат, конфликтуват или контактуват, са по-различни от тези, които са в семейството им? Нима е трудно да се направи така, че хората в едно по-голямо общество да се чувстват един към друг като хора от едно
семейство? Това не го разбирам. Аз не разбирам всяка сутрин като излизам от къщи отново и отново си повтарям, че направих голяма грешка, че се върнах в България и че трябва в най-скоро време да напусна тая държава и никога повече да не се върна. Цялата тази олигофрения, гадория, мръсотия у нас... И си казваш - не, наистина, като че ли не сме качествени хора. Просто не сме качествен народ. Ние сме един мръсен, завистлив, некултурен народ. Всичко онова, което виждам от сутринта по телевизията до нощта,
когато се прибера, съпровождан от глутници бездомни кучета, ми говори само това. Защо, защо се върнах, защо реших, че трябва нещо да се опитвам да правя в тая държава?

П.Т. Защото "поне се опитах, дявол да го вземе".

Ал. Морфов: Да, да, поне се опитах, но... Опитавм се да възвърна по някакъв начин в себе си силата и енергията отпреди години чрез този герой Макмърфи, който поне се опитва и се опитва докато намери смъртта си, но не е много оптимистичен краят нали ? Да се опитваме и да се опитваме. Аз поне се опитах и още един път се опитах, докато намеря смъртта си. Това някакси не ме много вдъхновява като финал..

П.Т. Ама от млад ли ги виждаш така нещата? Понеже нали най-хубавото време е времето на нашата младост, както казват хората.

Ал.Морфов: Не, не съм се променил.

П.Т. Мисля, че трябваше да спра по-рано интервюто.