Как и защо хората се радикализират?

Ислямът в Европа е религия, която отскоро се е установила. От количествена гледна точка радикализацията засяга една изключително малка част от мюсюлманите в Европа, според данните, между 10 и 20 милиона са мюсюлманите в Европа. Що се отнася до Западна Европа, ислямът е най-вече продукт на икономическата емиграция от 50-те и 60-те години на миналия век. Това са хора, които са от Турция, от Северна Африка или от Субсахарска Африка, които са решили да търсят по-добре платена работа в Европа. Тези хора родиха и отгледаха деца, които днес очакват оптимизирането на ислямизацията в Европа. От качествена гледна точка, изключително малко са тези хора, но трябва да имаме предвид, че за първи път Старият континент се сблъсква с такова явление. Според данните на някои специализирани университетски центрове, счита се, че броят на хората – европейци, които заминават за Сирия, са около 3 хиляди души.

Какви са причините, поради които хората се радикализират?

На първо място е факторът свързан с религията – идеологическият фактор. Трябва да имаме предвид, че хората, които решават да се самовзривят във Франция или в Белгия, които решават да заминат за Сирия, го правят най-вече поради религиозни причини. Когато говорите с хора, които твърдят, че принадлежат към джихада и сега са в Сирия, те обясняват, че изборът им е следствие на размисъл, който ги е накарал да заминат и те имат вътрешното убеждение, че това поведение е някакъв отговор и е свързано с някакво предписание на Корана. Това е основополагащ елемент и един от източниците на радикализацията е радикализация, която можем да определим като религиозна. Тоест, младите ще почерпят от Корана причини, които обуславят техния избор да проявяват насилие.

Вторият фактор е политически – радикализацията в Европа и ислямското насилие в Европа е продукт и на политическо усещане. Тоест, има хора, които решават да направят това, защото считат, че никога няма да бъдат чути от европейските власти и ислямското слово ще бъде редовно делегитимизирано, защото просто те оспорват нещо.

За да не влизаме в подробности, а именно, че радикализацията е продукт на политическа незадоволеност, ще дам един пример от френската история що се отнася до джихада. През 2012 година излезе един филм в Щатите, който предизвика ярост сред много хора от мюсюлманския свят, много хора с мюсюлманска култура във Франция и в Европа реагираха. (През 2012 година цяла Западна Европа и много страни от Близкия Изток и Азия бяха залети от протестите срещу филма „Невинността на мюсюлманите”, който обиди мюсюлманите по света. – рел. ред.). Една група младежи от парижките предградия решиха да изразят своето недоволство като организираха протест пред посолството на САЩ. И по повод на този протест те не само скандираха антиамерикански лозунги, промюсюлмански лозунги, но също се възползваха от повода, за да се молят на Шанз-Елизе. Отговорът тогава на властите бе да се изпрати полицията. Полицаите реши да арестува въпросните индивиди и след това някои от тях бяха следствени.

От 2013 – 2014 година забелязахме, че една част от тези млади хора, които бяха следствени, сега са вече в Сирия. Така че има нещо като механична връзка между факта, че се пречи на тези индивиди да се изразяват дори на радикално равнище, защото тези протестиращи изразяваха радикалните. Така че колкото повече възпирате някакъв оспорващ дискурс, толкова повече вие карате носителите на този дискурс да се радикализират.

На трето място е социоантропологическият фактор, който позволява да разберем какви са процесите на радикализация. Това е фактор, който се прилага спрямо хората, които се самовзривиха във Франция, в Белгия и които извършиха атентати на Стария континент.

Забелязахме, че мнозинството от тези хора са между 18 и 35 години – това не е нещо ново, някои от тях са преминали през затвора, имат престъпно минало. Но това, което подценихме и не отбелязахме е, че тези индивиди нямаха никакви семейни отговорности, с изключение на единия от братята Куаши – един от авторите на касапницата в Шарли Ебдо, който бе женен и имаше дете. Всички индивиди, които извършиха атентати в Европа през последните години нямаха нито съпруга, нито дете. Така че тук може да предположим, че семейните отговорности, каквито и да са те, представляват спирачка за радикализацията. Колкото са по-големи семейните отговорности, толкова индивидът е по-малко склонен към радикализиране и е склонен да поеме риска да се самовзриви. И обратно, колкото по-малко отговорности има, толкова по-голям е рискът да се самовзриви, защото нищо няма да остави след себе си.

Това е един елемент, който подценяваме, когато анализираме процесите на радикализация.

И един четвърти последен фактор, който може да бъде определен като социоикономически. Индивидите, които се радикализират, го правят, защото едновременно се чувстват дискриминирани, жертви на ислямофобията и за тях насилието е начин да изразят своето недоволство. Това е отговор на една дискриминация, но и също така отговор на една социално-икономическа нестабилност. Това са хора, които са социално изключени, хора, които са на помощи, безработни.

Но този социкономически фактор не може да обясни наличието на хора, които идват от средната и по-висшата класа. Има хора, които заминават в Сирия, за да се бият сред активистите на ДАЕШ, има хора, които идват от средната и по-заможните класи – хора, които имат добър статус в европейските общества. Това са неща, които поставят под въпрос представата, която имаме за процеса на радикализация. А тя се състои в това да си мислим, че тези процеси засягат най-вече хора, които идват от обеднелите, по-нисши класи.

В заключение ще кажа, че индивидите се радикализират, но също така има и хора, които се дерадикализират. Според осъществено от Кингс колидж в Лондон изследване от 100 европейци джихадистки, които заминават в Сирия да се бият, между 20-30% решават да се завърнат в родната си страна. Така че има фактори, които не само водят до радикализация, но и такива, които насърчават хората да изоставят джихадистката логика.