Продължаваме разговора със старши треньора на мъжкия ни национален отбор по ръгби Ивайло Иванов - за уроците, които е научил от спорта, за пътя от Габрово до Руан, за победите, но и за загубите, от които според него винаги може да научиш нещо. Бившият капитан на България определя ръгбито като повече от спорт, и го определя като игра за джентълмени.
Ивайло Иванов е един от най-добрите български състезатели по ръгби от съвсем близкото минало и дългогодишен капитан на националния ни тим. На 39 години, той вече заема поста селекционер на България. Дълги години играе в тима на Руан във Франция, където усъвършенства уменията си. Казва, че за него ръгбито е повече от игра и че в него няма място за егоизъм. Остава верен на либимия спорт, заради усещането, че никога не си сам на терена.
Определя ръгбито, като джентълменски спорт, защото в него има уважение към противника, респект към съотборниците и към треньорите.
Ивайло Иванов е родом е от град Габрово. Пътят му в ръгбито започва, когато е на 15 години. Споделя, че в началото всичко е било като "на шега". С радост си спомня за първите тренировки и казва, че не е предполагал, че именно те ще променят живота му.
“По това време с най-добрия ми приятел често карахме колелета. Той постоянно ми разказваше, че ходи на тренировки по ръгби. Аз дори не знаех какво точно представлява този спорт. От чисто любопитство един ден реших да отида с него и да пробвам една тренировка. Така попаднах за първи път на ръгби игрището. Тренировката ми хареса, а треньорът Георги Петков ми предложи да остана и да продължа да тренирам. В началото наистина го приемах по-скоро като нещо интересно, което правя с приятел. Започнах „на шега“, без да предполагам, че тази първа тренировка ще промени живота ми”, сподели Ивайло Иванов.
Какво му е харесало в играта тогава?
“Това, което най-много ми хареса в ръгбито, е духът на този спорт. Тук няма място за егоизъм – трябва да разчиташ на човека до себе си и той да може да разчита на теб. Харесва ми физическата страна на играта, битката, адреналинът и предизвикателството, но най-вече ми харесва характерът, който ръгбито изгражда. На терена всички сме равни и всеки трябва да даде максимума от себе си за отбора. За мен ръгбито е много повече от спорт. То създава приятелства за цял живот, учи те да уважаваш противника и да се бориш до последната секунда. И може би точно това ме задържа толкова години – усещането, че никога не си сам. Винаги имаш отбор зад гърба си.”
“Това, което най-много ми харесва в ръгбито е, че това е джентълменски спорт. В него има уважение към противника, респект към съотборниците, към треньорите и към самата игра. Дисциплината е изключително важна. С годините ръгбито се промени много. Играта стана по-динамична, по-бърза и много по-атлетична. Физически спортът също се разви изключително много, но за мен най-важното си остава чистата и честна игра. Може да има огромна физическа битка на терена, но след последния сигнал двата отбора отново си подават ръка. Именно това е красотата на ръгбито – можеш да дадеш всичко от себе си в битката, но винаги да запазиш уважението към човека срещу теб”, заяви Иванов.
Първият отбор в който играе е Янтра в град Габрово, където прави първите си стъпки в спорта и където разбира какво означава да бъдеш част от отбор. След това е приет за студент в Националната спортна академия „Васил Левски“ (НСА) в София.
“Там прекарах пет години, като през целия този период продължих активно да играя ръгби. НСА беше много важен етап от моето развитие – не само като състезател, но и като човек. Там натрупах много опит, срещнах различни хора и започнах да гледам на спорта по-професионално. След тези пет години в НСА дойде следващата голяма стъпка в моя живот – заминаването ми за чужбина. Това беше ново предизвикателство, което ми даде възможност да продължа развитието си и да видя ръгбито от друга гледна точка”, разказа Ивайло Иванов.
Започва да играе като крило на диагоналната линия или номер 11/14, след това център - номер 13 и накрая намира своята позиция - номер 15.
Дълги години бившият капитан на България играе в отбора на Руан. Създава семейство, и след края на кариерата си решава да остане там.
“Преди да замина за Руан, прекарах четири месеца в Испания, в град Хаен. След това заминах за Франция и се присъединих към академия за млади играчи в Сент Етиен, където изкарах цял сезон. Това беше първият ми по-сериозен опит да се развивам в професионална среда извън България. Натрупах много опит и разбрах, че искам да продължа да се развивам на по-високо ниво. След края на сезона имах възможност да отида на проби в Румъния, но в същото време получих предложение от отбора на Руан. И двата отбора проявяваха интерес към мен, но аз избрах Франция. Причината беше проста – вярвах, че във Франция ще имам по-голям шанс за развитие и ще мога да се изправя срещу по-силна конкуренция. Това решение се оказа един от най-важните моменти в моята кариера и постави началото на дългия ми път във френското ръгби”, сподели той.
“Първите ми впечатления от Руан бяха свързани най-вече със спортната база. За мен беше впечатляващо да видя толкова голяма и добре организирана инфраструктура – три тренировъчни терена, всички осветени, и постоянна активност през целия ден. Имаше тренировки на всички възрастови групи – от най-малките деца до мъжкия отбор. Постоянно имаше хора на терените, тренировки, мачове и живот около клуба. За мен, като млад играч, това беше нещо ново и много впечатляващо. Още тогава разбрах, че ръгбито във Франция е много повече от спорт – то е изградена система и култура, която започва още от най-малките”, разказа Иванов.
С отбора на Руан постига едни от най-важните успехи в състезателната си кариера. В ръгби 7 отборът няколко пъти печели регионалното първенство и успява да се класира за шампионата на Франция.
“Това бяха много силни моменти, защото конкуренцията във Франция е огромна и достигането до националния шампионат е сериозно постижение. С ръгби 15 също имахме много успешни години. Заедно с отбора на Руан успяхме три пъти да се изкачим в по-горна дивизия. Тези успехи ми дадоха огромен опит и ме научиха какво означава да играеш за отбор, който има амбиция да се развива и да се изкачва на по-високо ниво. Най-важното обаче беше, че всички тези постижения бяха резултат от много работа, постоянство и силен колектив”, разказа той.
“С годините постигнахме много, но най-важното за мен е, че научих много – както от победите, така и от грешките. Аз съм човек, който винаги се е стремял да се учи от грешките си. След всеки мач обръщах внимание на указанията и съветите на треньорите ми. Именно благодарение на тях постепенно успявах да се усъвършенствам и да ставам по-добър играч. С времето се превърнах и в един от лидерите на отбора. Бях сред най-резултатните играчи и често отбелязвах най-много точки. Това ми носеше увереност, но и по-голяма отговорност към отбора. Най-важното за мен беше уважението, което получих от съотборниците и хората около клуба. Чувствах се добре в тази среда и това ме стимулираше постоянно да работя повече и да ставам още по-добър. Смятам, че точно тази постоянна мотивация да се развиваш е едно от най-важните неща в спорта. Дори когато постигнеш успех, не трябва да спираш да се учиш”, убеден е треньорът на националния ни отбор.
На въпроса защо във Франция на ръгбито се гледа, като на религия той отговори:
“Ръгбито във Франция е много повече от спорт. То е част от културата и традициите на страната, особено в югозападната част, където има дълбоки ръгби традиции. Клубовете са важна част от живота на местните общности. Те обединяват поколения – деца, родители, бивши състезатели и фенове. Много деца започват да играят още от малки и израстват с клуба като част от ежедневието си. Ръгбито носи със себе си ценности като уважение, дисциплина, солидарност и принадлежност към отбора. В много градове мачът през уикенда е социално събитие, на което се събират цели семейства и приятелски компании. Именно тази връзка между спорта, хората, клубовете и местната общност е причината често да се казва, че във Франция ръгбито е като религия.”
Иванов добави, че една от основните причини ръгбито да е толкова развито във Франция е, че децата се запознават със спорта още от най-ранна възраст.
“В училищата ръгбито присъства като част от спортните занимания. Децата постепенно се запознават с правилата, с основните принципи на играта и с ценностите, които спортът изгражда. С напредването на възрастта вече има училищни отбори и междуучилищни първенства. Така децата не просто тренират, а получават възможност да се състезават и да развиват спортните си качества. След това системата продължава и в университетите. В много университети има силно развити ръгби отбори и специални университетски първенства, като нивото на някои от тях е много високо”, каза Ивайло Иванов.
И обясни защо разликата в играта в България и във Франция е огромна:
“Мисля, че почти няма място за сравнение. Достатъчно е да погледнем броя на клубовете. В България ръгбито все още е много малък спорт и клубовете са ограничен брой, докато във Франция има хиляди ръгби клубове. Това само по себе си показва мащаба на ръгбито във Франция – колко хора го практикуват, колко деца започват да тренират от малки и колко голяма е конкуренцията. Когато имаш толкова много клубове, състезатели и първенства, естествено е да имаш много по-голям избор на таланти и много по-силна конкуренция. Именно това прави френското ръгби една от водещите сили в света."
Ивайло Иванов попада в националния отбор на България на 18 години и е част от него до края на кариерата си.
“Да носиш националната фланелка толкова години е огромна чест и отговорност”, убеден е той.
Питаме го кои успехи с националния отбор би откроил и коя среща няма да забрави.
“Най-големите ми успехи с националния отбор са свързани с ръгби 7. През 2018 година станахме европейски шампиони в Conference 1 и спечелихме промоция за Trophy Division. Това беше един от най-важните моменти в кариерата ми и за целия български отбор. Но има един мач, който никога няма да забравя. Играхме срещу Англия – отбор от професионални състезатели, които играят на най-високо световно ниво. Преди мача казах на съотборниците си: „Ще направя есе на Англия.“ Може би за някои това е звучало самоуверено, но аз вярвах, че мога да го направя. И го направих. Успях да отбележа есе срещу Англия, а това беше едно от малкото есета, отбелязани срещу английския отбор по време на целия турнир. За мен този момент остана специален не само заради самото есе. Той ми показа, че когато вярваш в себе си, когато имаш смелостта да се изправиш срещу най-силните и когато целият отбор вярва един в друг, можеш да постигнеш нещо, което на пръв поглед изглежда невъзможно”, заяви Иванов.
А какво е да носиш капитанската лента?
“Когато станах капитан на националния отбор, ролята ми стана още по-отговорна. Капитанът не е просто човекът, който носи капитанската лента. Той трябва да бъде лидер и пример за останалите. Моята задача беше да сплотявам отбора, да мотивирам момчетата и да ги обединявам около една обща цел. Трябваше да бъда човекът, който дава увереност на отбора както в добрите моменти, така и в трудните. За мен капитанството означаваше да показвам правилния път на момчетата не само с думи, но и с действия. Когато печелим, да останем здраво стъпили на земята, а когато губим – да не се отказваме и да продължим да се борим. Това беше огромна отговорност, но и голяма чест. Да бъдеш капитан на България означава да представляваш не само себе си, а целия отбор и страната си”, откровен е той.
Преди две години прави една от най-важните крачки в кариерата си, като става треньор на мъжкия национален отбор на България, след отказването на досегашния треньор Ромен Балмис.
“За мен това беше огромно доверие и голяма отговорност. Преходът от играч към треньор не беше лесен. Като състезател си отговорен преди всичко за собственото си представяне и за това да дадеш максимума на терена. Като треньор вече носиш отговорност за целия отбор. След толкова години като играч и капитан исках да предам опита, който съм натрупал, на следващото поколение български ръгбисти”, сподели Иванов.
“Сега, като треньор, разбирам още по-добре колко е важно да познаваш хората в отбора и да знаеш как да работиш с всеки един от тях. Опитвам се да използвам всичко, което съм научил през годините, но същевременно да изградя и свой собствен стил като треньор”, завърши той.
В личен план Ивайло е горд баща на две дъщери - Грейс и Леа. Със съпругата си Йоана се чувстват щастливи в Руан и заедно осъществяват мечтите си. А за Ивайло да бъде състезател и треньор на България е вече сбъдната мечта.
Вярва, че няма невъзможни неща, когато имаш мотивацията да се развиваш и да се учиш. Да обичаш това, което правиш, да не се отказваш и да имаш търпението да изчакаш момента, когато мечтата ти ще се превърне в реалност.
Гледайте НА ЖИВО спорт безплатно на:
България подписва обща декларация към ЕК за промяна в регламентите, свързани с еко изисквания за горивата
Чуй новините
Подкаст
