Мила Кьосева: Искам да съм треньор, който се изявява по най-добрия начин

Легендарната волейболистка на ЦСКА Мила Кьосева попада в рубриката „Червените волейболни сърца на България“ на сайта на клуба. В интервюто си Кьосева, която в момента е водещ треньор в школата на "червените" разказва за пътя към успеха и за работата си с младите.

Мила Кьосева е спечелила седем титли на България с екипа на ЦСКА като състезателка и несъмнено е една от емблемите на клуба през 80-те години. Печели КНК (1982) и КЕШ (1984) с ЦСКА. Играе на поста посрещач и в националния тим на страната ни.

- Г-жо Кьосева, кога и как попаднахте в тима на ВК ЦСКА?

– Беше отдавна. Аз съм родом от Перник и там започна моята кариера. Дойдох в единадесети клас в ЦСКА, защото ръководството на отбора имаше желание и искаха да бъда част от клуба. Не можех да играя в първата година, такива бяха разбирателствата между двата отбора в онзи период. Само тренирах, но през втория сезон ме върнаха в Перник, това беше през 1981 година, за да доиграя там първенството, да мога да бъда в отбор, за да не губя ритъм.

- Труден ли беше този преход, който трябваше да преминете?

– За мен не беше труден, удоволствието което изпитвах на „Червено знаме“ беше огромно. И нищо друго не ме вълнуваше освен това да стоя в залата и да искам да играя, да участвам и естествено да уважавам големите, защото бях много мъничка тогава.

- При кого започнахте в ЦСКА?

– Васил Симов. Негово беше и желанието да отида в клуба. Спиридон Зегов и Димитър Каров успяха да направят така, че да премина от Перник в ЦСКА. Те бяха началници и спортни директори. След това, през 1989 година заминах за Италия. Изкарах 8-9 страхотни години в ЦСКА.

- Помните ли първите си емблематични мачове за тима?

– Те всички са емблематични. Навремето Левски беше един от силните клубове. Абсолютно всички противници, които имахме, за мен бяха важни. Ние трябваше винаги да играем по-най добрия начин и да имаме най-доброто класиране и за моя радост успяхме. 7 или 8 поредни години спечелихме. През това време успях да стана и майка, 1983 година се роди сина ни с Борислав Кьосев. Запознахме се с него в залата и той беше от ЦСКА, хората добре знаят. Спечелихме и две европейски купи през този период.

- Може ли да ни кажете, коя ви е по-ценна? КЕШ или КНК?

– Не мога да ги сравнявам, защото и двете са безкрайно ценни за мен. И в двата случая играех, бях основна състезателка. Целта ми беше крайният резултат да бъде положителен за нас. И успяхме. Не си давах сметка, че това е много голям успех. Това участие, това излизане от тези трудни ситуации, тогава Каров ми беше треньор, после и Сеферинов. Тогава не си давах сметка, водеше ме емоцията, желанието за победата. Даже титлите, които сме спечелили с ЦСКА срещу Левски, са много важен фактор. Всяко едно изживяване беше много положително и това което съм извлекла и до ден днешен учим децата в отбора е, че имаше много голям колектив.

- Това ли е от ключово значение?

– Различни са времената. Единствената ми грешка е, че аз много малко говоря за себе си пред хората, които тренирам. Те сами научават от социалните мрежи и в училище. Може би трябва да наблегна на това да знаят малко повече за нас. Времената са различни. Чета задължително нови материали, макар, че вече съм голяма, опитвам се да бъда в крак с времето. Да не обвинявам хората, колкото нас самите – треньорите, учителите, за да може да вървим с децата рамо до рамо. Но в същото време и с децата трябва да имаме един и същи ангажимент. Да вървим към крайната цел.

- Къде бяха вашите по-силни страни в полето?

– Бях силна на посрещане и нападах висока топка от зона четири. Там ми беше силата. Аз бях по-мощна, отколкото бърза и може би това ми помагаше. Но бях оставена да изпълнявам и всички неща, които ми идваха отвътре, имах свобода от треньорите. После разбира се и корекции, които трябваше да ми се нанесат, но и желание от моя страна не липсваше. Което и до ден днешен е моя цел да стоя и на игрището и извън игрището добре.

- Имахте ли трудни моменти в ЦСКА?

– Имаше контузии, естествено. Имах проблеми с тазобедрена става, аз играех с инжекции, за да ми се облекчава болката. Но в онези години изобщо не съм мислела да не играя, за да си почина и да ми мене травмата. Нямаше такова нещо. На по-голяма възраст излязоха и по-неприятните травми – операция на рамото, нови тазобедрени стави. Спортът може да е допринесъл, но не е основната.

- Успяхте ли бързо да се адаптирате, когато заминахте за чужбина?

– Не, защото не исках да се адаптирам. Отидох в Италия, за да изкарам две три години, да взема някой лев, да дойда тук, да си купя няколко апартамента, това беше детската ми цел. Научих езика едва след две-три години. За мен България беше много голяма, не ме интересуваше чужбина. След това разбрах, след няколко мои грешки, се понапънах научих език, създадох бизнес в чужбина. И реших в един момент да се прибера в България, за мен тази държава винаги е била изключително важна част от мен. Даже и синът ми, който е учил изцяло в Италия, иска да живее в България. Прибрахме се преди 13 години и не съм правила сметка да отивам обратно. Това което правя тук, много ми харесва. Хубаво е човек да знае какво иска.

- Влечеше ли ви и в по-ранна възраст треньорската професия?

– Да. Харесваше ми. Но като по-млада имах много по-големи трудности. Самото отношение към състезатели, обстановка е много по-различна. Харесваше ми, но постепенно влизам в ситуации, които са различни от мен. Мисля за отбора, за позиции. Много често самата аз си правя анализи дали съм постъпила правилно или не съм. Никога не съм си мислела, че аз съм направила най-правилното. Винаги съм имала съмнения. Но това е част от нещата. Треньор се става за дълъг период от време, това не означава, че като излезеш от игрището и вече разбираш как стават нещата. Аз 25 години съм била на игрището, като излязох от него затрудненията бяха огромни. Може би на по-млади години може и да е по-лесно да се понаучат някои неща. При мен това нещо го нямаше. Аз бях вече на възраст, на 40 и трябваше треньор да ставам.

- Има ли неща, които „откраднахте“ от вашите треньори през годините?

– Аз и до ден днешен крада. И не само от моите треньори. В момента като гледам мачове, винаги се опитвам нещо да открадна. Аз не мисля, че всичко знам.

- Има ли треньори, които са повлияли на работата ви сега?

– На моменти може и да е имало. Но няма треньор, който да следя конкретно, да вървя по неговите стъпки. Гледам и баскетбол. Бях на няколко мача тази година, това също е колективен спорт, макар и различен от нашия. И от там си взимам по нещичко. И книги чета доста, федерацията е изкарала няколко. Не е обидно да си вземеш нещо от другите, въпросът е да се приложи функционално. Нито ще кажа, че съм най-добрия, нито най-лошия треньор, искам да съм треньор, който се изявява по най-добрия начин. Не съм го открила още този начин, за да се реализирам. Това което ми се иска сега, моята възраст, която сега тренирам са в началото на пубертета, трудна възраст, да успеят. Още не знаят дали им се иска да се занимават с волейбол. Самата възраст не им позволява да са наясно със себе си и затова се обръщам понякога по-приятелски, понякога съм и по-твърда. Уважението и респектът са най-важното.

- На това ли ги учите?

– Да, на уважение и респект. Не винаги се получава. Десет години съм вече треньор и виждам, че не всички се развиват по един и същ начин. Те всички няма да станат световни звезди. Има хора, които учат медицина, излизат от спортното училище и се пренасочват в други дейности.

- Какво бихте им пожелала?

– Да са здрави, щастливи и да се реализират там, където те се чувстват добре.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok