Отново в Милано

Беше в края на месец април, когато ви разказвах за преживяванията, които съпътстват тифозите в Италия, щом решат да посетят футболен двубой. На Ботуша си има култура, когато отиваш на даден стадион и тя включва песни, консумация на бира и сандвичи от караваните около съоръженията, покупки на артикули, които остават за спомен - от сорта на шал с емблемите и имената на дадени два отбора, дори в хаоса из метростанциите има нещо чаровно.

Та по една или друга причина за втори път през календарната година се озовах в Милано за срещата между Милан и Нюкасъл във вторник, с която започна новият сезон в Шампионската лига. Или поне груповата му фаза и мачовете, от които по-голямата част на континента се вълнува. Не говорим за предварителните кръгове, където се подвизават нашите отбори, но това е съвсем различна тема.

Време е за още един разказ за това как може в рамките на 24 часа да посетиш два града и да се прибереш у дома с истории около футболен мач, който ти се е сторил достатъчно значим, за да му отделиш едно кътче в паметта си за дълъг период.

Да трябва да се събудиш в 4 сутринта няма как да е приятно. Дори и ако ти предстои пътуване до прекрасна дестинация. Няма да лъжа – не бях особено свеж, потегляйки към летище „София“ и скромния му терминал 1, където сякаш времето е застинало. Но има кой да те събуди. Срещнахме други българи, за които не беше особено сложно да се предположи накъде точно са се запътили. Едни с фланелки на Милан, други – с тениски на Нюкасъл.

Няма нищо по-чаровно от това да погледнеш някого и вече да знаеш, че спокойно можеш да проведеш разговор с него, нищо че го зърваш за пръв и доста вероятно за последен път в живота си. Полетът до Бергамо ни прати в Италия още в ранни зори – в 8 часа местно време.

Казваш си – денят е пред теб, разполагаш с толкова много време, по време на което да се разхождаш, да съзерцаваш, да снимаш, да разговаряш с непознати, които почти като теб не са съвсем сигурни в коя точно посока трябва да тръгнат. Но не си съвсем прав – времето те притиска винаги, особено когато след 24 часа трябва да си на същото това летище в Бергамо и да поемеш обратно към столицата ни. Автобус до гарата в Бергамо.

Време е за прелестите на града, който футболните фенове свързват с отбора на Аталанта. Забележително място. Има ли изобщо град в Италия, който да не е привлекателен?! Спокойствие, зеленина. Този град в областта Ломбардия е разделен на две части – Горен и Долен. Горният е на хълм, където по традиция за тази страна има достатъчно архитектурни паметници, за които може и да не знаете абсолютно нищо, но изглеждат достойни, за да извадите устройствата от джоба си и да направите една снимка. Мотриса ни отвежда до най-високите точки на града, откъдето гледката, досещате се, не е за изпускане.

Уви, чак толкова много време за класически туризъм няма и отново се качваме на влак, за да стигнем по най-бързия начин до хотела. Хвърляме раниците, зареждаме телефоните и – право към Милано, разбира се – отново с влак. Едночасовото пътуване по никакъв начин не те натоварва – из купетата има достатъчно пъстри и странни индивиди, на които, честно казано, можеш и да се посмееш, ако решиш, колкото и невъзпитано да изглежда отстрани. Стигаме в Милано. Там престои тежката срещата с метростанциите и лутането, но тълпата от подпийнали англичани бързо ще ни ориентира за дестинацията ни. Отново – около 30 минути из влакчетата, но минават като 5, защото песните, които се дочуват отвсякъде, най-малкото са любопитни. Да не говорим за персонажите, в чието изпълнение са.

Колкото и често да посещаващ „Сан Сиро“, винаги ще ти се вижда величествен. Просто е стадион от друга категория и класа. Факт е, че е доста ретро, както и повечето съоръжения в Италия, но носи със себе си някаква особена аура. Футболна. Идва време и за двубоя. За Милан – удобен момент да си повъзстановят самочувствието след фиаското срещу големия градски опонент Интер с 1:5 от уикенда, за Нюкасъл – миг за историята, който слага край на 20-годишното чакане за участие в Шампионската лига.

Изключително впечатляващо е да се наблюдават 80 хиляди – всеки с навиците си, с вижданията си, с маниерите си. Че италианците са темпераментни, е ясно. Но дори и аз не очаквах да не спрат да пеят за 90 минути. При това – разнообразни рефрени, много от тях каращи те да си тананикаш. Резултатът от самия мач в крайна сметка няма никакво значение за това преживяване, а дори фактът, че приключи при 0:0, но пак беше вълнуващо, е достатъчно красноречив.

Изнасянето от стадиона отнема доста време. Тесните редове на „Джузепе Меаца“ просто не ти позволяват да се пререждаш или да бързаш. Стръмните стълби са си направо опасни за подобни тълпи, но вече отчетох, че стадионът си е доста, доста ретро. Около метрото суматохата е ненадмината – хиляди хора чакат кротко да влязат под земята, но – броячите отпускат само по 450 души на влакче. За секунди след отварянето на вратите бройката е достигната и започва ново чакане. Но никой не възроптава, някак по навик. Обратното пътуване до Бергамо отнема около час и половина, този път с автобус, в който всичко е спокойно и повечето пасажери наблюдават на телефоните си репортажи от останалите мачове от Шампионската лига, които не са имали възможността да гледат на живо. Хиляди англичани, които са наводнили Милано в часовете преди срещата, изчезват някъде в нощта и просто в далечината се чуват скандиранията им за Сандро Тонали (също герой на един от разказите ми по-рано през лятото).

Обратният полет към София не е най-комфортното изживяване, но пък вече има толкова истории и личности за обсъждане, че по никакъв начин не се усещат 90-те минути от Бергамо до летището в столицата ни. Точно както не се усещат как минават и онези 90 минути на „Сан Сиро“.

Автор Стефан Георгиев

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok