Полша - разказ за историята, парите и щастието

Ще признае ли историята, че всичко започна от Гданск? Че социалистическият лагер се пропука тук, когато през 80-та гданските корабостроители вдигнаха поредната стачка и не спряха, докато не победиха? Не знам. Историята винаги е имала сложни отношения с поляците. Но май днес за Полша вятърът е попътен.
Зануси:
- Не в ежедневието, не в мирно време, а в трудните времена поляците няколко пъти взеха изпитите си с отличен. И тъкмо заради достойнството в лошите времена се гордея, че съм поляк.

По времето на "Солидарност", казва големият режисьор, дори обикновените хора бяха готови на жертва. Да не говорим за лидерите - като електротехника Лех Валенса, когото тези дни Полша почете. Не всички обаче се радваха. Бивши съратници и днешни противници отново извадиха обвиненията, че Валенса е бил агент на тайните служби през 70-те, преди "Солидарност".
Стависки:
- Веднъж мой колега няколко пъти го пита за миналото му, за тези обвинения, за историците, които написаха книга за досието. И той истински се ядоса: „Няма да отговарям! Не аз трябва да се обяснявам. Историците да кажат истината".
Валенса:
- Как посрещнахте атаките срещу Вас?
- Знаех, че нападат само силните. Към слабите не проявават интерес.
Стависки:
- Е, и ние се опитваме да го притиснем. Но той не е лесен - много е хитър. И умен. Често отговаря на въпроса с въпрос. Това е просто Лех Валенса.

Вчерашните митове и днешният ден. Гданската корабостроителница вече не се казва „Ленин". В нея не работят 20 000, а само 3 000 работници. След като закъса, държавата я продаде на украинци.
Балцерович:
- Гданската корабостроителница, символът на протеста - приватизирана. Това не е ли ирония на историята?
- Не, в никакъв случай. "Солидарност" беше движение за промяна. Социализмът защитаваше държавната собственост - това е лошо. Да приватизираш нещо, което не работи - това е добро.

Балцерович, легендарният финансов министър на победилата "Солидарност" в началото на 90-те. На него дължим първата шокова терапия - преобразуване на икономиката с шока на либерализацията. Но дали днес финансовата криза не осъжда Балцерович със задна дата? Дали с приказките за национализация и възкръсналия Маркс си отива митът „либерализация до дупка"?
Балцерович:
- Не. Това би било погрешният урок, защото днешната криза трябва да се обясни предимно чрез погрешната държавна намеса. Една изключително хлабава безконтролна монетарна политика в Съединените щати. Не се провали само частният сектор. Провалът дойде от грешките в публичния сектор.

Държавата не трябваше да насърчава кредитния бум, обяснява бащата на шоковата терапия. За кризата говорят всички във Варшава. Полските строители се връщат от Англия. Работните места са застрашени. Надутите цени на жилищата се пукат. Иначе и Варшава е задръстена в понеделник и петък, и тя е с един милион отгоре през работните дни, и тук заплатите изглеждат малки в сравнение с големите цени. Въобще, приличаме си.Само че според Балцерович Полша има едно предимство.
Балцерович:
- Страни, в които кредитите растяха много бързо - в балтийските страни, но май и в България - създадоха големи дефицити по текущата сметка. Те са по-уязвими от страните, в които кредитният растеж беше по-бавен, а дефицитът - по-малък. За щастие в Полша дефицитът е 5%, а не 10 или 15%. Да, ние ще бъдем засегнати - но по-малко, отколкото други.

Според Стависки обаче всекидневните новини за кризата вече доскучават на поляците. Журналистът работи в 24-часовия частен новинарски канал ТВН и разбира какво иска аудиторията. Докато колегите го поздравяват за интервю с Далай Лама, Стависки казва, че рейтингите скачат, когато на екрана се появи не кризата, а Валенса. Тъкмо политиката и близкото минало разпалват страстите на поляците.
Стависки:
- Поляците са свадливи и често се карат. Понякога казваме - "двама поляци - три мнения". Карат се за политика, за близкото минало - и това е нормално.
Балцерович:
- Вие имате ли бивши съратници, с които днес не си говорите?
- За щастие винаги съм работил с хора, които мога да срещна и заговоря по човешки и днес. Иначе по-добре е конфликтите да бъдат открити - това е демокрацията.

В особено ожесточен конфликт са Валенса и близнаците Качински - единият от тях беше премиер, а другият все още президент. В началото на промените Валенса и братята бяха заедно, после се скараха.
Залевски:
- Странно е, наистина. Аз помня времето, когато сегашният президент Лех Качински беше съветник на Валенса в "Солидарност". Нещо повече, той ръководеше профсъюзните работи, докато Валенса се занимаваше с политическите... Но ожесточеният политически спор не е само полски специалитет.

Депутатът Залевски бил в партията на братя Качински, после напуснал, но не отишъл при опонента - Гражданската платформа на премиера Туск. Но и той, и Стависки смятат, че споровете не вредят. Поляците имат не 11, а 2-3 партии с ясни визии. Това значи възможност за избор.
Залевски:
- Важното е друго. Че дори посткомунистите, хората, които бяха от другата страна, се присъединиха към традицията на "Солидарност" и Лех Валенса.
Стависки:
- Добре, да се караш за миналото е нормално. Но да вземем един съвременен въпрос - шансовете поляк да оглави НАТО. Може ли обществото да се обедини зад такава кауза?
- Разбира се. За НАТО беше споменат един от водещите министри - външният Шикорски. И дори президентът Качински, деклариран негов противник, заяви: "На международната сцена, аз ще подкрепя г-н Шикорски". Така че - да. За прагматични цели хората ще се обединят.

Във Варшавския университет питам социолога Павел Шпевак: защо Западът поглежда към Изтока само тогава, когато на сцената излезе странен феномен - като близнаците Качински с тяхната религиозност, патриотизъм и антикомунизъм? Отблизо нещата винаги са по-сложни.
Шпевак:
- Някои казват, че президентът Качински бил лош характер. Не знам. Но той има силни възгледи и те трябва да изслушат и вземат предвид. Не можеш просто да го игнорираш.

Едно нещо не можеш да игнорираш в Полша и това е религията. В страната, в която винаги ще чуете или видите църква, католицизмът е близо до политиката. Абортът и оплождането ин-витро са първостепенен политически въпрос. Около църквата има различни социални организации и те активно участват в дебатите.
Шпевак:
- През 70-те и 80-те полската църква беше много по-отворена. Днес обаче тя поддържа консервативен подход към социалните и етичните въпроси. Църквата не е чак в конфликт, но има проблем със западнизацията на полската култура и общество.

И сега, изненада за нас, българите: птичето на щастието е кацнало в Полша. Поляците никога не са били толкова доволни от своите институции, демокрация и дори икономика. Това отмерва везната на социологическите изследвания, твърди Шпевак. Въпреки кризата и политическите караници поляците са щастливи.
Шпевак:
- Правихме изследване сред хората от малките градове - как реагират на промените. Първоначалната хипотеза беше, че са много по-притеснени от жителите на големите градове, където има работа и се правят пари. Бяхме доста учудени, че хората в малките градове са точно толкова щастливи, колкото и в големите. Наистина ли? О, да. Те приемат промените и смятат, че посоката е правилна. Вярват, че икономическото им положение днес е по-добро, отколкото вчера. Нещо повече - вярват, че бъдещето ще е още по-добро. Вярват в бъдещето - това е важното.

Вярват в бъдещето и ценят миналото. Дворецът на културата е специалният подарък за Варшава от Сталин. За да го примирят с пейзажа, варшавяни го подпират с други високи сгради. Получава се едно малко сити. Но не си мислете, че Полша тъгува по социализма.
Зануси:
- Ако въобще има носталгия по комунизма, това е носталгията на хората от моята възраст, които бяха млади тогава... Иначе трябва да призная, че комунизмът имаше атрактивни страни. Едната беше сигурността. За да разберете добре сигурността при комунизма, то тя е чувството, че съседът, дори ако работи двойно повече, няма да бъде по-богат от мен. Т.е., притежавахме добре защитеното право да бъдем мързеливи и пасивни.

Режисьорът Зануси не хленчи и не се оплаква - това не е по полски. Дори изпитва неудобство, че при комунизма е бил привилегирован като творец. Сложил е на видно място преведената си на български книга и е убеден, че новото време няма да застане между нас.
Зануси:
- Когато поляците отиваха в България, те имаха чувството, че отиват на Луната. И когато Вашите туристи посещаваха Полша, те също правеха космическо пътешествие. Днес това е всекидневие - нямаме граници и паспорти, пътуваме свободно; милиони хора пътуват. Този факт е нов: имаме по-добър достъп и по-добро общуване.

А родителите на социолога Шпевак се занимавали с българска литература и покрай тях той опознал нашата култура, планини и дори Дора Габе. По урвите на Рила Павел разбрал колко сме различни.
Шшевак:
- Много бях впечатлен как българите, след цял ден катерене в планината, бяха в състояние да танцуват и пеят заедно. Как имаха усещане едни за други. Поляците са съвсем различни -фолклорните им корени не са дълбоки, колкото у българите.

Днес не само Варшава е по-бляскава, но и поляците пътуват повече и на по-екзотични места. В Европейския съюз и НАТО ние се познаваме по-слабо, отколкото във Варшавския договор. Вместо едни към други, заедно гледаме на Запад.
Залевски:
- Интересът и на България, и на Полша е в заздравяването на европейското единство. Можем да си сътрудничим и в пакета климат-енергетика. Е, може би по-малко хора ще посещават двете страни с чартър, но тези, които решат да го направят, ще го направят съзнателно. И затова ще получат много по-голяма полза, отколкото предишните поколения.
Шпевак:
- Ако трябва да кажете на някого от българските си приятели какво най-много се промени в Полша, кое ще е то?
- Отношението към времето.
- Към времето ли?
- Да.
- Че защо?
- При комунизма имахме много време. Да разговаряме, да пием, да играем карти. Имахме повече време, отколкото можехме да поемем. Днес времето е стоката с най-голяма стойност. Все бързаме. Все нещо правим - нямаме време просто да седнем и да се забавляваме, да бъдем заедно.

На нож с времето - но сдобрена с историята и щастлива от промените. От пръв поглед сякаш познаваме Полша. Но само от пръв поглед. При народа, който се е изправял срещу уж непобедимите и е искал уж невъзможното, всякаква изненада е възможна.