Режисьорът на филма "Силиконова душа" за любовта, която се смяташе за табу

Още през 2007 година Холивуд прекрачи граници, смятани доскоро за табу с филма "Ларс и истинското момиче" с Райън Гослинг. Сега филмът "Силиконова душа" тръгва по следите на реални съдби, променени завинаги от трудността да имат истински човешки взаимоотношения.

Мелъди Гилбърт - режисьор: Чух за това, че има хора, които живеят и се влюбват в силиконовите си кукли и си казах, това е откачено, както и ти би си помислила. И не просто е шокиращо, те изглеждат реални, усещането им е реално.

3 години са нужни на Мелъди Гилбърт, за да открие автентичните истории и да склони героите си да излеят най-интимните си тайни пред камерата ѝ.

Мелъди Гилбърт - режисьор: Това е моят главен герой Джак, той е бил женен преди за човешко същество. След това се жени за тази, тъй като отношенията със съпругата му не вървят много добре и открих, че има много хора като него. Част от мен искаше да разбере защо биха направили подобно нещо. Затова открих и други хора - във филма има жена, която има 12 кукли, които са нейни приятелки, защото няма реални приятели, но тя е и невероятен фотограф. Прави снимки на хора и на кукли заедно, и не можеш да откриеш разликата. Погледнете ги, той се грижи толкова добре за нея и има връзка с нея в съзнанието си и наистина вярва, че си говорят.

Отнема 3-4 месеца, за да се поръча онлайн. В поръчката можеш да сложиш каквото поискаш очи, форми, всичко, но отнема около 3 месеца и 10 000 долара.

Мелъди Гилбърт - режисьор: Във филма също има малки бебета, които имат истинска коса, изглеждат реални, усещат се истински. Дават се на възрастни хора, които имат проблеми с паметта, Алцхаймер. Когато държат куклата, се чувстват сякаш са майки отново. Много е красиво.

Филмът провокира въпросите могат ли човешките взаимоотношения да имат изкуствени заместители, за дълбочината на човешката самота в днешния свят на високи технологии.

Мелъди Гилбърт - режисьор: Звучи откачено, но когато гледате филма и говорите с психолог разбирате, че истинската болест се нарича самота. В много от случаите като този с Джон, въпросът е дали бихте избрали да обичате някого или нещо, вместо нищо? Кое е по-доброто, да бъдете сами и да нямате нищо или да имате нещо, или някого, за когото да се грижите. Мисля, че живеем живот, в който сме много отдалечени един от друг и точно сега много хора се чувстват по-комфортно с техните телефони, с определени обекти, отколкото с хора. Всички се борим с това в момента и мисля, че това, което се случва в нашето общество е, че това става все по-приемливо. И не само в САЩ, но в Япония вече е нормално да имаш кукла. Този филм е отражение на това, което се случва в нашето общество с навлизането на роботите и изкуствения интелект. Когато гледате филма ще си зададете много въпроси за това какво е бъдещето. Психологът във филма казва, че до 20 години това ще е напълно нормално да имаш кукла като тази и дори няма да ни прави впечатление като нещо странно.В България много от хората се чувстваха тъжни, след като гледаха филма и си задаваха въпроса, кой ще се грижи за него, когато той остарее.

Филмът е приет с огромно любопитство в Гърция, след световната му премиера, в българските киносалони все още много от зрителите гледат на темата табу с тъга но и с въпрос "Кои сме ние, за да съдим какво избират да обичат другите...?"