Българската дилема за Скопие

България е в процес на формулиране на нова политика спрямо Република Северна Македония. Това стана ясно през последните няколко седмици, след като президентът Румен Радев и служебното правителство признаха: ЕС и партньорите ни оказват натиск да намерим бързо решение в споровете със Скопие. Завой или логично продължение е промяната във външнополитическия ни курс?

Двете големи тези

Във външната ни политика, сред дипломатическата и експертна общност, негласно властват две тези за най-адекватната политика към Скопие.

Доскоро преобладаваше разбирането, че езикът, културата, историята и формирането на корените на днешната националност в Република Северна Македония са пряко следствие и продължение от развитието на българската история, език и култура. Според тази теза, България не бива да търси малцинства югозападно от Гюешево. В рамките на този политически курс, България не признава т.нар. "македонски език", а книжовна норма, чието развитие е пряко свързано с българския език. Не търси малцинства, защото смята, че населението около Вардар има общи корени с българите. Българската външна политика не се стреми към нищо по-малко от признаване на "тоталността" на общото ни минало с македонците.

Според втората теза, България трябва да постави акцент върху защита на правата на хората с българско самосъзнание в Република Северна Македония, да работи за вписването им в Конституцията на страната като държавотворен народ, за премахване на езика на омразата и запазване на културно-историческото наследство. Експертите, привърженици на тази теза, не отричат общото ни минало с хората от Вардар, нито отричат съвременната реалност, че след 44-а година югославският режим започва създаването на нова нация там. Разликата е в подхода: привържениците на втората теза смятат, че България трябва да се опита да спаси, каквото може, в Република Северна Македония.

Според първата теза, повечето хора около Вардар са население с български произход, език, история и култура. Втората не отрича истинността на първата, но смята, че тя е контрапродуктивна и тъй като не е дала резултати вече 30 години, е време за нов подход: акцент върху живите българи в Република Северна Македония, а не историята.

Поврат

Двете тези са относително разграничими, границата между тях често е размита, но неофициално това са двата курса на мислене в българската дипломация и експертна общност по отношение на казуса със Скопие. През последните пет месеца президентът Румен Радев призна две неща: че има огромен натиск върху България да отстъпи и да гласува "за" свикване на първата междуправителствена конференция между Скопие и ЕС (започване на преговори); и че е в ход формиране на нов подход към Скопие (акцент върху живите българи, а не само историята).

Представителите на политическите партии и организациите на българите в Република Северна Македония не са единни коя външнополитическа линия трябва да следва България, както не е единна експертната и дипломатическата ни общност. Според някои, "македонска нация" няма и Скопие ще "клекне" на сериозен, но постоянен натиск чрез вето от страна на София. Според други, "политиката на вето" води до допълнително влошаване на двустранните отношения на всички нива: от обикновените междучовешки до тези на най-високо ниво. Според трети, акцентирайки върху правата на живите българи, София има по-голям шанс да бъде разбрана в Брюксел, където колкото и да обясняваш защо Гоце Делчев и цар Самуил са българи, няма да те разберат. Но ако говориш за добросъседски отношения, Копенхагенски критерии и гонение срещу българи - ето това е езикът на Брюксел, който би бил разбран.

Неразбирателството сред македонските българи допълнително оплита и без това колебливата и недобре обяснената българска позиция. Ако направим ретроспекция на българския външнополитически курс, сегашната смяна в подхода е поврат. Макар и замаскиран като продължение на доскорошния курс.

Много опасности

И първата, и втората теза са вероятно еднакво верни. Въпросът е коя от двете ще донесе реален резултат за България. А те са: признаване на историческата истина в Скопие, промяна в учебните програми, спиране на езика на омразата, защита правата на македонските българи, прекратяване на историческите кражби.

Новият подход, ако такъв е в ход и ще бъде наложен, крие две огромни опасности. Първата е по отношение Пиринска Македония и все още активното ОМО-Илинден-Пирин. Втората - в евентуалното падане на границата между България и Република Северна Македония, ако и когато втората бъде приета в Европейския съюз.

Ако българите бъдат вписани в Конституцията на Република Северна Македония като "държавотворен народ", колкото и да избягва думата "малцинство", България няма как да избяга от реципрочни искания. И дори да не са от официалните власти в Скопие, те ще дойдат от ОМО-Илинден-Пирин. Забранена от Конституционния съд през 1999 г., ОМО-Илинден е сепаратистка организация, финансира се от чужди служби и е изключително активна. Най-важното: ОМО-Илинден има спечелени 17 дела срещу България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Именно ОМО повдига въпроса за "македонско малцинство" у нас, а, според неофициална информация, специални кръгове в Скопие работят през тази организация у нас.

Ако учебните програми по история в Скопие останат същите и бъде приет подходът за "мултиперспективност" в тази област (едно и също историческо събитие позволява две различни - еднакво верни - тълкувания от две различни страни), никой не знае какво точно ще бъде обяснявано на учениците от двете страни на границата в момента, в който Скопие стане член на ЕС. С падането на границата ще падне и културната граница, която сега служи като "санитарен кордон" в областта на историята и културата. Граница, изкуствено наложена от югославските комунисти, но играеща немалка роля днес за защита на българската историческа истина.

Въпросът е следният: България очевидно сменя тактическите прийоми, запазвайки стратегията (приета чрез Рамковата позиция от 2019 г.), но кой даде гаранции на президента, че новата тактика ще е по-успешна?