За взривената язовирна стена и вече видяното в историята

Денят Д

Денят Д настъпи. Дългоочакваното украинско контранастъпление вече е в ход. Повече няма място за извинения, оправдания, увъртания от рода на „това са само локални атаки“. Само истинска, реална война. Жестока, брутална и кървава.

Заедно с Денят Д настъпи и денят на страшния съд, или поне така го видяха и преживяха жителите на Херсонска област когато върху тях в ранните часове на вторник, 6 юни, ненадейно се стовариха хиляди и хиляди тонове вода от „пуснатото на воля“ от нечия зла ръка Каховско водохранилище. Хуманитарната и екологична катастрофа бе набързо изконсумирана от медиите и толкова набързо ще бъде забравена, за да отстъпи място на какофонията от разнопосочни новини за корупция, избори, правителства, прокурори, какво бил казал Радев, Зеленски, Байдън или Путин. Последствията от нея, обаче, ще останат и ще се усещат още дълго след като тази проклета война приключи, като ням упрек към обсебеното от себе си егоцентрично човечество.

Потопът

През предишните седмици войната в Украйна така здраво бе „зациклила“, че много често срещах сериозни трудности как точно да формулирам поредния си анализ. Събития, малки и големи, се случваха къде ли не, само не и там където им е мястото – на бойното поле. Войната като че ли бе загубила своята истинска същност – да бъде „военна“ – и се бе превърнала в някакъв почти абсурден социално-информационен продукт. Хора умираха всеки ден, отвсякъде летяха мнения и анализи, както и ракети и дронове, провеждаха се конференции и срещи на високо равнище, и въпреки това реално нищо не се случваше.

Още в понеделник почти бях сигурен, че предстои поредната седемдневка без помръдване от „мъртвата точка“. Във вторник сутринта, пък, след като започнах да осъзнавам целия ужас на случващото се в района на Херсон, се посветих на детайлен анализ какво точно е причинило катастрофата и какви ще са нейните дългосрочни последствия. Но ето, че настъпи четвъртък, настъплението на ЗСУ (украинските въоръжени сили) най-после се „отприщи“ и измести фокуса на всички медии. Темата бе избрана, подготовката за написването бе в ход, но човешкото в мен продължаваше да не може да подтисне образите на съкрушените хорица и природа страдащи сред стремително нахлуващите водни потоци.

Когато се случи катастрофа с такива размери, при това в резултат на преднамерена човешка намеса и в условията на „горещ“ военен конфликт, двете противодействащи страни да се обвинят взаимно в причиняването й. Но до момента Москва не е предоставила нито едно убедително доказателство, че Украйна е замесена във взрива. Банални тези от рода на „Нямаме нищо общо с това“ или пък „Украинският режим го направи“ може да намират благодатна почва сред тамошните Z-патриоти и домораслите ни неосталинисти, но критично мислещите хора едва ли ги приемат на доверие. Пък и ЗСУ в момента не разполага с оръжие, което да е хем толкова мощно, хем толкова точно, че да е в състояние да събори язовирна стена. Руснаците твърдяха ту че разрушението е причинено от балистична ракета Точка-У, ту от система за залпов огън „Ольха“, ту от някакъв неизвестен до момента подводен дрон. Бойната глава на Точку-У обаче е „само“ с 470 кг експлозив, докато тротиловият еквивалент на ракетите изстрелвани от „Ольха“ е наполовина от това количество. А това е крайно недостатъчно да причини такива щети на съоръжение проектирано да устои на ядрен взрив. Да не говорим, че двете оръжейни системи имат изключително ниска прецизност и отклонението при тях може да достигне до 100 и повече метра. С други думи, дори и хипотетично изстреляни, ракетите отправени към стената могат просто да цопнат във водите на Днепър без въобще да достигнат до целта. Украинците, разбира се, вече разполагат и с британските високоточни ракети Storm Shadow, но и тяхната бойна глава е максимум 450 кг. Що се отнася до възможна атака с неизвестен досега на науката подводен дрон, то ако случайно знаете как изглежда такъв апарат натъпкан с поне два-три тона тротил – моля да го нарисувате и разпространите.

Aко все пак не се доверявате на елементарната логика, то може би е редно да се обърнете към историческите факти. А те показват, например, че любимият предшественик на сегашния кремълски властелин – Йосиф Сталин – през 1941 два пъти се е опитвал да спре придвижването на немците чрез взривяването на язовирни стени. За първи път това се случва на 18 август 1941, когато посредством 20 тона експлозиви е взривена Днепрогэс в Запорожие, недалеч от мястото на сегашния инцидент. Около три месеца по-късно (24 ноември 1941) „операцията“ е повторена, този път в района на Москва, когато отново чрез голямо количество взривни вещества е предизвикан изкуствен разлив на Истринското водохранилище. И в двата случая немците практически не пострадат, нито са нарушени техните планове. Загиват, обаче, хиляди цивилни и червеноармейци. Също справка с историческите източници ни показва какъв не традиционен подход към проблема с унищожаването на язовирни стени са използвали британците около две години по-късно. Те решават буквално да залеят Руският промишлен район в днешна Западна Германия и една нощ през май 1943 атакуват две водохранилища със специално разработени „скачащи“ бомби, всяка от които тежи над 4 тона, от които около три тона са чисто взривно вещество. (При това бомбите трябва да избухнат на дъното на водоемите, в самата основа на стените, а не „отгоре“.) Забележете, че само две от детониралите скачащи бомби наистина успяват да изпълнят задачите си, а четири други се взривяват, но не могат да предизвикат желаното срутване. С други думи, три тона експлозив се оказват недостатъчни да извадят от строя тогавашно хидротехническо съоръжение. На фона споменатите по-горе, тонове обърканите „разяснения“ на разните московски пропагандатори за това как някакви маломощни украински ракети са предизвикали мащабна екологическа катастрофа звучат меко казано неубедително.

Най-силният аргумент е, че взривът се е случил в контролираната от руснаците част на централата. Тук е редно поне да се вслушаме в думите на главния инженер на "УКРГИДРОПРОЕКТ" Николай Калинин, който официално заяви, че единственият начин съоръжението проектирано да функционира в условията на термоядрен конфликт е чрез поставяне на голямо количество експлозиви в най-дълбоките помещения под нивото на водата. Това, очевидно, няма как да бъде осъществено от ЗСУ в момент, когато цялото съоръжение се контролира единствено и само от руснаците.

И последно, няма никаква логика украинците да се опитват да спечелят някакво тактическо преимущество по такъв съмнителен начин и то на такава безумно висока цена, при условие, че те вече бяха реално завоювали такова чрез преки бойни действия. Понеже се съмнявам, че повечето от вас следят в детайли ежедневните промени на картите на бойните действия, се чувствам длъжен да ви припомня, че вече от доста време ЗСУ се бяха настанили на почти всички острови в делтата на Днепър и се опитваха чрез малки акции да завоюват някакви предмостия на контролирания от агресорите южен бряг. Очевидно бе че е въпрос на време да го направят. Вероятно именно това е подплашило руснаците и ги е накарало да прибягнат до такава меко казано крайна мярка. Както много техни други уж планирани и впоследствие нескопосано проведени акции, и тази се провали с гръм и трясък. Цунамито, което трябваше да помете „само“ украинците от островчетата в крайна сметка помете най-вече тях, включително тежката техника, окопите, минните полета и складовете с амунициите. И докато украинците успяха набързо да се евакуират с лодки, то много от солдатите на Путин просто се издавиха.

За мен особено показателна бе реакцията на двете страни в момента, когато потопът достигаше връхната си точка. На украинския бряг действаха максимално експедитивно и организираха евакуация на всички цивилни, а доброволци се опитваха да направят невъзможното и да спасят колкото се може повече животни. Както си му е редът, на място пристигна президентът Зеленски за да провери лично как върви ограничаването на щетите. На отсрещния бряг, обаче, всичко като че ли бе маркирано с до болка познатите атрибути на „Русский мир“. Нямаше някакви особени признаци, че окупаторите са проявили сериозна загриженост за съдбата на цивилните, а даже не им пукаше и за собствените войници, много от които се опитваха да намерят спасение по дърветата. Стигна се до там, че украинци прекосяваха реката с лодки, за да се опитат да измъкнат от водата хора, които номинално се намираха в руската окупационна зона. За капак на всичко, руснаците не се посвениха за пореден път да подложат на артилерийски обстрел Херсон, докато хуманитарните операции там продължаваха с пълна сила.

Черешката на тортата в цялото това безумие безспорно бе видеообръщението от Нова Каховка на началника на местната руска окупационна администрация, колаборантът Салдо, който твърдеше че всичко е наред и под контрол, въпреки че гледката зад гърба му бе по-характерна за някое наколно рибарско селище отколкото за центъра на малък град.

В крайна сметка, Русия добави още едно военно престъпление в практически безкрайния списък от такива, който тя влачи зад себе си като шлейф през вековете още времената на Иван Грозни. За много от тези престъпни деяния вече думата имат само историците и хорската памет. Светът, обаче, вече като че ли се е натърпял на руските своеволия и този път, по всичко личи, няма да има прошка. Дали Путин и хунтата му, дали тези които волю-неволю ще ги наследят, ще трябва накрая да платят сметката. Тя ще бъде много дълга и с много нули. Ще им бъдат припомнени и много неща, включително че съгласно Параграф 56 от допълнителния протокол на Женевската конвенция от 1977 г. разрушаването на язовирни стени се счита за военно престъпление.

Войната се фрагментира

Със започването на контранастъплението на ЗСУ, повече от всякога станаха видими отделните нива на многопластовия въоръжен конфликт в Украйна. Аз лично бих ги разделил на поне пет, които вече хем могат да се разглеждат самостоятелно, хем ще останат свързани и даже зависими едно от друго.

Първото ниво е пограничната зона на Белгородска област, където неотдавна за пореден път нахлуха въоръжените отряди на антипутинската руска въоръжена опозиция. За разлика от друг път, обаче, сега те категорично отказват да си ходят и вече имат свое, макар и малко, парче земя. То ще им служи за база и освен това ще им даде някаква легитимност, най-вече в очите на онези руснаци, които твърдо не харесват сегашната власт в Кремъл. Ако има нещо странно, куриозно и най-вече сюрреалистично в цялата тази история то е, че това безспорно е първият случай когато ядрена свръх държава е атакувана от микроскопична сила наброяваща приблизително две роти и не може да се справи с нея. В Киев може и да са донякъде разочаровани, че националистите не може да отвлекат повече руски сили от фронта, но пък от друга страна би трябвало да са доволни, че такъв значителен град като Шебекино вече не е база и логистичен център, а част от зоната на бойните действия. В крайна сметка колкото по-дълго продължи съществуването си т.нар. Белгородска Народна Република толкова повече руснаци ще осъзнават всеобхватната слабост на режима.

Второто ниво това е небето над Киев. От моя гледна точка – случващото се там е най-безсмисленото от така или иначе тази толкова безсмислена война. В началото на седмицата, например, руснаците за пореден път изстреляха по столицата голям брой ракети (35) и за пореден път украинската ПВО свали всичките. Какво целят в Москва с тези циклично повтарящи се обстрели, в които реално губят отново и отново всичките си ракети, за мен остава абсолютно неясно. Те биха имали много по-голям ефект срещу обекти с действително военно значение в украинската провинция, където прикритието все още не е толкова плътно. При това за руските ракети небето над Украйна ще става все „по-тясно“ защото в четвъртък САЩ обявиха поредния пакет военна помощ за Киев на стойност над 2 милиарда долара, който ще бъде почти изцяло изразходван за амуниции за украинското ПВО.

Третото ниво това е случващото се в района на Бахмут, където ЗСУ бавно, но методично настъпват вече почти месец, а освен това успяха да си върнат даже част от югозападните квартали на града. В момента най-ожесточените сражения се водят за ключовите височини в района на село Берхивка, северозападно от града. Ако украинците успеят да ги овладеят, то не след дълго ще поставят намиращия се в ниското Бахмут под плътен огневи контрол. А ако отчетем и не особено приятния за всяка отбраняваща страна факт, че мястото е почти напълно разрушено и предлага твърде малко възможности за укриване и складиране, то няма да е чудно ако видим не след много време как руснаците се евакуират от платената им с толкова много кръв „придобивка“.

Четвъртото ниво това е Запорожката област на север от Азовско море, където в момента се разгръщат най-активните бойни действия и за който пиша по-долу.

Вероятно в близко време, когато равнището на водата в Херсонска област спадне, ще има активност и в този район. Поради географската му отдалеченост от другите сектори аз го разглеждам като отделно, пето ниво, където сраженията ще имат своя собствена значимост. Цунамито отприщло се във вторник буквално помете изгражданите в продължение на много месеци руски отбранителни позиции и сега там агресорите са се видели в чудо кое по-напред да оправят. В крайна сметка всичко ще зависи от това как ЗСУ ще успеят да изиграят ненадейно появилите се в ръцете им „козове“.

На кого и на какво да вярваме?

Украинското контранастъпление, безспорно най-очакваното геополитическо събитие за настоящата година, започна по тъмна доба в малките часове на четвъртък, 8 юни. От няколко дни то буквално висеше във въздуха, защото от понеделник насам ЗСУ провеждаха малки, но интензивни атаки по цялата линия на север от Азовско море. Тяхната цел бе да „опипат“ руските позиции и евентуално да намерят по-слабите места в тях. Вероятно именно тези „опипващи“ атаки са отприщили паниката в руското военно ръководство, която в крайна сметка доведе и до херсонската трагедия. Това обаче ще разберем със сигурност след години.

Информацията за развоя на украинското контранастъпление в момента е твърде оскъдна и най-вече противоречива. Основната причина за това, както и преди година, е категоричното решение на главното командване в Киев да не разпространява детайли за хода на бойните действия. Това, както можеше да се очаква, предизвика масово недоволство у украинската общественост, най-вече сред журналисти и анализатори. От появилият се информационен вакуум побързаха да се възползват руските военни кореспонденти и официални пропагандатори, които започнаха да бълват невероятни обеми от новинарска информация, от достоверна до абсурдна, чийто тон варира от спокоен до истеричен.

От тук насетне резонният въпрос е „Какво действително се случва“? И възможно ли наистина малко да се повдигне плътната пелена на „военната мъгла“ и да се погледне зад нея?

Почти не следя войната през българските медии, но съдейки по това какво произвеждат чуждестранните им колеги, плюс разните там ентусиасти от целия спектър вариращ от бивши морски пехотинци до колежани записващи клипове в мазетата на бабите си, то мога смело да предположа, че за момента сте чули/видели/прочели горе-долу следното:

(Прокремълски медии): „Атаките на укронацистите са отблъснати с големи за тях загуби. Леопардите горят като кибритени кутийки!“

(Големи държавни или корпоративни медии): „Киев започна дългоочакваното настъпление. Москва твърди, че го е отблъснала.“

(Либерални и т.нар. демократични медии): „Украйна най-после премина в контранастъпление. Вероятни първи успехи.“

Объркващо е, нали? Така е защото в зависимост от политиката която следват в дадена медия, (или пък личното верую на конкретния видеоблогър) те или се презастраховат, или директно изразяват своите пристрастия. И почти никой от тях няма даже елементарни познания в реалностите на войната. В такъв случай как да тълкуваме толкова противоречивите новини заливащи ни отвсякъде и как да „четем“ малкото наистина достоверни факти достигащи до нас?

Нека да започна с това, с което със сигурност е известно до момента и което бих нарекъл „изходни данни“. Руснаците защитават една сравнително права линия от завоя на Днепър на запад до Вухледар на изток с обща дължина около 150 км. Тя се намира на около 100 км на север от брега на Азовско море, т.е. налице една сравнително тясна и доста разтеглена ивица земя контролирана от силите на Путин.

В този район фронтът се стабилизира още през пролетта на миналата година, което означава, че руснаците са имали на разположение много месеци, за да го подготвят за отбрана. Фортификациите включват както традиционни елементи като окопи и укрития, така и минни полета и бодлива тел. Със сигурност всички села, както и многобройните ферми, фермички и прочее селскостопански постройки са превърнати в миниатюрни крепости. Основният поминък на хората живеещи там обуславя и наличието на много напоителни канали, които руснаците със сигурност са включили като препятствия в общата си отбранителна схема. Позициите им са повече от една и са построени в дълбочина, подобно на кори на баклава.

Освен това районът известен някога като Ногайската степ е практически плосък и почти лишен от хълмове и гори, което означава, че всичко се вижда като на длан на километри. В такива случай е много важно, кой има превъзходство във въздуха над бойното поле, а това към момента безспорно са руснаците, които разполагат хем с повече, хем с по-модерни самолети. Това също обуславя и активно използване на хеликоптери и най-вече на дронове, защото на такъв терен е почти невъзможно някой да се скрие от всевиждащите им очи.

Освен на първа линия, част от руските войски са разположени в близкия тил, в ролята на резерви, за да могат сравнително бързо да бъдат хвърлени в боя, когато се наложи да запушват някоя „дупка“. Имат танкове и други бронирани машини, но основното оръжие на което разчитат е артилерията и очевидно разполагат с доста оръдия. Заради „снарядният глад“, който ги е налегнал от началото на годината те много-много не стреляха напоследък, за да пестят муниции и сега изразходват на воля всичко натрупано, за да спрат някак си настъпващите украинци. След като се запознах бегло с войските, които руският Генерален щаб е разположил в този район, мога да кажа, че сред тях не откривам никакви страховити елитни сили, по-скоро става въпрос за регулярни подразделения в немалка степен съставени от неотдавна мобилизирани резервисти. Екипирани са а и са въоръжени доста добре и си личи, че не са си губили времето през седмиците предхождащи настъплението на Киев, защото са подготвени доста прилично. Най-важното доказателство за това е очевидната липса на масова паника към този момент в техните редици, което най-малкото означава че новобранците са смесени в някакви пропорции с опитни ветерани.

Наличната информация за ЗСУ към момента може да бъде обобщена както следва. Първо, украинците настъпват със значителни сили, като в боя най-после е хвърлена и немалка част от получената напоследък западна техника. Още от самото начало участват и тренираните в продължение на месеци (включително и в чужбина) ударни бригади, но вероятно само някои от тях, докато другите ги държат в резерв. Всяка атака е предшествана от масиран артилерийски обстрел, а след това напред тръгват ударни роти (няколко десетки души), които на свой ред са разделени на по-малки ударни отряди. Всяка ударна рота се придружава от 2 до 4 танка и двойно повече бронирани коли (верижни или колесни). Прави впечатление, че засега броят на използваните танкове е сравнително малък, преобладават най-вече бронираните коли.

От оперативна гледна точка може да се твърди, че украинските сили са разделени на две ударни групировки – западана и източна. Източната, която вероятно наброява поне четири свежи бригади, настъпва в общо направление към ключовия пристанищен град Бердянск, от когото все още я делят много километри. Западната, сред която изпъква неотдавна създадена, но отлично въоръжена 47-ма Бригада, напредва полека към Токмак, най-важният град в района, който прикрива голямата цел на ЗСУ, Мелитопол.

А сега нека се опитам да отговоря на няколко злободневни въпроса. Първият, разбира се, е това какви са действителните загуби на ЗСУ към момента – малки или големи? Ако се вярва на хвалбите на руското МО те би трябвало да се колосални, но очевидно не е така, защото иначе украинското настъпление вече щеше да е спряло. Руснаците традиционно преувеличат, а и реално няма как да знаят какви загуби в жива сила са нанесли на ЗСУ.

Що се отнася до техниката, там нещата би трябвало да са очевидни, но и това явно не е така. В такива случаи много е важно кой владее бойното поле, защото много често пострадалата машина не е загубена безвъзвратно и ако се евакуира в тила и се ремонтира, след известно време тя пак се връща в пъкъла на сражението. Ако извадената от строя машина, обаче, остане на територията окупирана от противника то тя е загубена завинаги. В току що започналото сражение, очевидно, територията се контролира от украинците (защото настъпват) и те могат да евакуират всички машини, които оценят като годни за ремонт.

От какво търпят загуби ЗСУ? Най-вече от артилерия и мини. Полетата от двете страни на пътищата по правило са обилно минирани и това принуждава украинците в началото на атаките си да се придвижват в колони по шосетата. Те, от своя страна, понякога стават лесна мишена за руската артилерия. За момента е потвърдена безвъзвратната загуба на поне два танка Леопард и поне 15 американски бронирани машини, както и поне още толкова, които подлежат на ремонт.

Лично мен изключително ме дразни набиращата сила „леопардова“ истерия. Леопардът, безспорно, е доста добър танк, но проукраинските медии го изкараха едва ли не някакво чудо-оръжие, а руснаците, когато все пак успеят да улучат някой, ликуват така сякаш са станали световни шампиони по нещо си.

Можем ли да говорим, че украинското настъпление е спряно и даже се е провалило? Категорично не. Ситуацията, честно казано, много ми напомня на случващото се в района на Херсон в края на миналото лято. Тогава, ако си спомняте, ЗСУ многократно спираха и после започваха отново, напредвайки всеки път по-малко. И тогава, и сега, имат срещу себе си изключително солидна защита, която буквално трябва да гризат. Основополагащ принцип в стратегията на Главното командване в Киев е да щади хората си доколкото е възможно и затова е твърде възможно да видим много такива спирания и започвания, като след всяко от тях украинците ще са се придвижили с поне малко напред. Няма да видим със сигурност, обаче, безумни „касапски“ атаки, с които руснаците станаха печално известни край Бахмут, а и на други места.

Проблемът с т.нар. контранастъпление обаче е и донякъде психологически, защото то бе натоварено с изключително големи, бих казал даже нереалистични очаквания от украински и проукраински медийни персони, които представа си нямат от военни действия. В съзнанието на обикновения човек се е загнездила представа за контраофанзивата като за нещо, което ще трае половин ден и ще отнесе руснаците на много километри като цунами. Всякакъв друг сценарий се възприема едва ли не като провал. В района Бахмут, където ЗСУ настъпват вече почти месец, обаче, тяхното придвижване на ден е обикновено между 100 и 800 метра и това сериозните анализатори го считат за успех. По-важното е, че то не спира, а това почти никой не отчита. Така най-вероятно ще бъде и този път в района на Запорожие и Приазовието. Едва ли ще станем отново свидетели на стремителни пробиви като този край Изюм миналата есен, когато украинците за един ден освобождаваха много села, движейки се на висока скорост по шосетата практически без да срещат съпротива. Това беше тогава. Сега реалностите и обстоятелствата са други.

Може ли да се твърди, че руснаците успешно са спрели украинската офанзива? Категорично не. За да се твърди, че такова нещо е налице трябва или украинците да са били принудени да се върнат на изходни позиции, т.е. да не са били в състояние да преодолеят т.нар. ничия земя (т.е. мъртвото пространство между двете противодействащи страни) или пък ако са успели да проникнат на руските позиции да са били отблъснати от там с контраатаки. Такова нещо обаче не се наблюдава в момента. Напротив, всичко сочи, че до момента ЗСУ навсякъде са успели да издълбаят предните позиции на руснаците и на някои места са напреднали до 5 км. Руснаците, от своя страна, очевидно нямат сили да ги изтласкат обратно. От тук насетне за тях има само един път – назад, към морето.

И накрая, на какво трябва да обръщаме внимание от сега нататък. На Токмак, запомнете това име. Това е градът, през който минават практически всички шосета от Русия към Крим и обратно. Той е и склад, и комуникационен и команден център за цялата групировка на нашествениците в Южна Украйна. В момента, в който чуете или прочетете, че сраженията вече са достигнали покрайнините му, приемете че руската войска в Приазовието е в голяма беда. Ако, пък, научите, че ЗСУ са достигнали до Мелитопол, то знайте, че Крим ще бъде изолиран и отделен физически от другите руски владения в Украйна. С голяма сигурност смея да твърдя, че ставаме свидетели на може би най-важното сражение предопределящо хода на войната.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube