Очертанията на войната: Военни кореспонденти от фронта

Репортаж от фронта

Вторник вечер. След няколкократна размяна на съобщения в предишните дни, се подготвям за видеоконферeнтна връзка с Пьотр. Уговорката ни е за 21:00 ч, но аз съм притеснен, защото компютърът ми създава проблеми, а моментът за разговора вече е настъпил. Също така съм леко нервен, защото не знам що за човек ще седи срещу мен от другата страна на линията. Все пак Пьотр е военен кореспондент на свободна практика и в момента се намира в най-горещата точка на конфликта – Източна Украйна. Как ще изглежда? Как ще се държи по време на разговора ни? За момент даже си представям някой мускулест Рамбо, който основно ще бъде зает с това да чисти грамадния си нож и само от време на време ще хвърля по някоя фраза.

21:05 ч. Лаптопът ми в последния момент е решил да се смили над мен, вече всичко работи, Пьотър звъни и връзката е установена. Срещу мен седи приятен мъж на средна възраст, който е всичко друго но не и Рамбо. Притесненията ми бързо се разсейват и разговорът потръгва. Това, което веднага ми прави впечатление е, че изглежда ужасно уморен. Не знам колко вида умора има в научните изследвания, но тази, която е изписана на лицето му, е някак си различна. Това е УМОРАТА ОТ ВОЙНАТА. Трудно е да се опише, трябва да се види и да се почувства. Пред себе си виждам човек, който цял ден е крачил сред смърт, страдания, разрушения и неясно бъдеще. Практически цял живот изучавам войните, но никога и през ум не би ми минало, че не страхът, отчаянието и крайната възбуда, а изтощението и умората ще доминират на лицето на човек, който непрекъснато се намира в близост до битките.

Миризмата

Разговорът потръгва. „Къде се намираш в момента?“ „В Харков, в квартирата си“, отговаря ми той. И продължава: „Не знам колко дълго ще остана в Украйна – още три седмици, три месеца или три години...“. Започвам да загрявам. „Искаш да кажеш – до края на войната?“. „Да, докато войната свърши“, потвърждава той.

Постепенно преминавам към по-конкретни въпроси по една от най-дискутираните теми напоследък – поредната „порция“ масови гробове, открити след изтегляне на руски войски, този път край Изюм, югоизточно от Харков.

„Чу ли за тях?“, питам го аз без заобикалки. „Не само чух, но вече бях там и видях всичко с очите си.“ И продължава: „Бяхме там на 16-ти (септември) и още с приближаването усетих изключително силна и неприятна миризма. След това пред мен се разкри ужасяваща картина – голям брой гробове, както единични, така и масови. Много от тях вече бяха разкопани, около тях се суетяха различни представители на украинските служби – прокуратурата, следователи, полицията. Към онзи момент бяха открити 445 тела, повечето на местни цивилни. Сред погребаните имаше и известен брой руски войници, както и 25 украински военни. В повечето случай гробовете бяха изкопани плитко, сякаш са бързали да се отърват от телата. Някои от индивидуалните гробове бяха почетени с набързо сковани кръстове, тук-таме имаше и бележки с името на погребания, а понякога дори и снимки. Допускам, че някои от кръстовете са поставени от руснаци. Освен това в горите около Изюм и Балаклея със сигурност има други такива масови погребения.“

Понеже украинските пропагандни медии много дискутират жестокостите, извършвани от руските окупатори, аз се опитвам да науча виждали ли са следи от насилие по жертвите. „С изключение на едно тяло, чиито ръце бяха вързани зад гърба му, а по врата имаше следи от задушаване с въже, не видяхме други.“ След това продължава: „Очевидно повечето от цивилните жертви са загинали по време на руското настъпление в края на март заради артилерийските обстрели. Това поне показват датите, изписани на кръстовете, поставени на гробовете.“

Решавам да затворя темата, искайки уточнение по един въпрос, който ме вълнува напоследък: „Вярно ли е, че американците снабдяват украинците със спътникова информация и така ги насочват за други подобни масови гробове?“ Пьотр само поклаща глава. В този момент в разговора се намесва Брадли Ууд, мъж над петдесетте, британец, който, също като Пьотр е кореспондент на свободна практика и който, се оказа, е бил през цялото време в стаята. „Да, вярно е“, потвърждава той.

Тук трябва да отворя една скоба. Бях предвидил въпрос относно това какво мисли за кланетата в Буча и как би отговорил на твърденията на руската пропаганда, че всичко което се е случило там е „фейк“ и украинска постановка. Сега разбирам, че няма смисъл - умората на лицето му и зловонията, които току що ми бе описал, са най-голямото доказателство. Все пак се осмелявам да го попитам: „Предполагам, че гледката е била твърде травмираща за всеки?“ „Така е“, отговаря ми Пьотр, „това едва ли скоро може да бъде забравено“.

Източна Украйна

Постепенно минаваме към това какво представлява източната част на Украйна, най-голямото активно бойно поле в света за момента. На въпроса ми що за хора населяват тези земи, Пьотр и Брадли са категорични – „рускоговорящи украинци“. „Но има и много хора от смесен произход наполовина украинци, наполовина руснаци. При тях самоиндентификацията е много трудна.“ И след това продължават – „но в момента там са останали малко жители“. Пьотр допълва: „Твърде много хора са избягали в чужбина. Където и да отидем, срещаме такива, които вече имат роднини я в Нидерландия, я в Германия или Полша.“

„Сегашната ситуация в двата новоосвободени града (Балаклея и Изюм) е различна. Самите те са различни – единият се състои основно от ниски постройки и къщи, а другият – предимно от жилищни блокове. Когато влизаш в Изюм от запад, той първоначално изглежда недокоснат от войната, но при достигането на централната му част започваш да обръщаш внимание на големия брой повредени и даже разрушени сгради.“ (Тук явно са си личали следите от жестоките боеве, водили се за града през целия март, когато руснаците настъпват от изток, до пълното му завладяване на 1 април 2022.) „В този район има и доста гори, но нас не ни пускаха да се движим много-много, защото все още има твърде много минни полета. Разминирането им ще отнеме време.“

Окупацията

След жестоките мартенски боеве, по време на които руснаците, без да се притесняват, обстрелват и всякакви граждански обекти, в Изюм остават значителен брой силно повредени и даже почти сринати жилищни сгради. „Руснаците не са полагали грижи дори и за такива на пръв поглед елементарни неща като разчистване на разрушенията и прибиране на трупове. Взети са мерки едва през лятото, когато изоставените тела на умрелите започват да се разлагат и от тях да се разнася типичната за случая тежка миризма. В резултат на това прочистване вероятно са се появили и много от въпросните гробове извън града.“

„През цялото време на окупацията, малцината жители останали в града остават затворени по домовете си. Днес, например, бях в Балаклея и когато попитах един от местните къде се е намирала сградата на руската окупационна администрация – той не можа да ми отговори. Почти не им е разрешено да излизат навън, освен за най-необходимото“, продължава Пьотр. „Градовете на практика са блокирани, излизането от тях е почти невъзможно. От друга страна, има села намиращи се встрани от големите магистрали, в които не е стъпвал руски войник.“ (Последното индиректно потвърждава твърденията на мнозина експерти, че руснаците нямат достатъчно войски в Украйна, за да наложат пълен контрол върху завладените територии.)

Неизбежно стигаме и до темата за колаборацията и как въобще се оцелява в условията на окупация. „Чу ли за руските учителки, които са били арестувани от украинците след освобождаването на градовете и че сега ще ги съдят?“, питам аз. Пьотр е скептичен: „Не, не съм. Съмнявам се, че въобще има условия за провеждане на учебни занятия (в населените места близо до зоната на бойни действия). Както вече казах, почти навсякъде хората са блокирани по домовете си и да излезеш навън е трудно. Иначе в местата, които отново вече са под украински контрол местните власти наистина разследват кой е сътрудничил с окупаторите. Аз знам за собственик на магазин в Изюм, който бе задържан в полицията и го разпитваха, най-вече защо е било отворено, докато градът е бил в руски ръце и защо е продавал стоки на окупаторите. Но след няколко дни го пуснаха. Като цяло, темата за колаборацията е доста деликатна и разтеглива. Понякога става въпрос не за активно сътрудничество, а просто за физическо оцеляване, нали?“

Воля за победа

Сменяме темата отново. Питам, го дали е имал вече възможност да разговаря с някой от пленените руски военнослужещи. „Не“, отговаря ми Пьотр, „единствено срещнах един руснак, който е емигрирал от Русия преди няколко години заради несъгласието си с режима на Путин и се е заселил тук. По време на окупацията той е разговарял с немалко руски войници и ги описва като хора произхождащи от бедните региони – безработни, финансово притеснени, бивши военни и дори такива, които са имали криминални прояви.“

„А как стои въпросът с мобилизацията?“, интересувам се аз. И уточнявам: „Струва ми се, че президентът Зеленски има политика да съхрани генофонда на нацията и не изпраща в боя най-изявените спортисти, певци, артисти и др. за да ги съхрани за бъдещето?“ „Не смятам така“, отговаря ми Пьотър. „Има твърде много желаещи да се сражават срещу руснаците и украинските въоръжени сили имат голям избор. Те не взимат всеки, само най-добрите мъже. Познавам готвачи, програмисти и всякакви други, които продължават да водят цивилен живот. Знам и за двама братя, млади момчета, които още в началото на агресията изявиха желание да се бият срещу руснаците. Баща им даже продаде скъпа семейна картина, за да им купи пълна екипировка и въоръжение. Тях също не ги пратиха на фронта. Трябва да се има предвид, че украинските бойци, които съм виждал в района на бойните действия са едри, атлетични мъже, истински професионални военни. Украинците вече не ползват съветския модел за изграждане на армия, когато се мобилизираше всичко подред. За бойци сега те използват само най-добре подготвените, а на другите търсят приложение според квалификацията им. Например, много компютърни специалисти обличат униформи, но те служат в разузнаването, като оператори на дронове и на други подобни длъжности.“

Накрая се интересувам дали е имал възможността да наблюдава сражения отблизо. „Да през юли, в Донбас. Но от втора линия, не бяхме съвсем на фронта.“ Почуствах се леко глупаво. Все едно да питаш спортен коментатор дали е наблюдавал някой мач. От друга страна, именно този отговор ме накарам да изпитам още по-голяма симпатия към Пьотр и Брадли – докоснах вътрешния свят на двама души искрено загрижени за хората и съпричастни към техните страдания, които малко се впечатляват от машинарията на войната.

Изминал е почти цял час от началото на нашия разговор. Пьотр едвам държи очите си отворени, умората го обсебва напълно. Моля го да спрем до тук и изразявам най-дълбока признателност към двамата за отделеното време и положените усилия.

Благодаря ви, Пьотр и Брадли! Бъдете живи и здрави и най-вече се пазете.

Пьотр Кашувара (Piotr Kaszuwara) e полски журналист. Той е и председател на основаната през май 2022 г. Фондация „Бъдеще за Украйна“ (Fundacja Przyszlosc dla Ukrainy) със седалище Вроцлав, Полша. В момента е в Украйна, където работи като военен кореспондент. Неговите репортажи редовно се публикуват от водещи полски медии. В Украйна пътува и подпомага благотворителната организация UA -Future Charity

Брадли Ууд (Bradley Wood) е документалист и фотожурналист. Негови материали са публикувани в The New European, The Washington Post, Sound On Sound Mag, Uncut Magazine, GettyImages, и др. В момента работи като военен кореспондент в Украйна.

Използвани са снимки от социалните мрежи със съгласието на авторите

twitter.com/Woodster72 , facebook.com/UAFutureCharity

Автор: Камен Невенкин