Още с влизането става ясно, че това е крайно специално място. Не толкова заради посланието на папа Франциск, което те посреща. Въпреки че няма друг ресторант в света, който да е благословен лично от папата.
Папа Франциск: Скъпи деца, поздравявам ви за работата, която вършите. Проследих пътя, който изминахте в учене и подготовка. Благодаря ви, защото това е принос към цялото общество. Този принос е различен и творчески на всеки един от вас. И в тази работа вие се развивате като личности. Защото работата дава същност и достойнство на личността.
Себастиан Уейнщайн, изп.-директор на Аламеса: Папата беше наистина развълнуван, защото това е единственият случай, в който 40 деца с различни проблеми в аутистичния спектър работят заедно, на едно място.
Всъщност ресторантът се прочу първо като инициатива на Фредерико Полак, учен инфекционист, на първа линия в Аржентина в трудния ѝ период на ковид епидемията. Ревностен привърженик на научните методи за лечение и ваксините молбата му за благословия от папата, може да се каже следва същия научен подход – нужна е промяна в парадигмата, в разбиранията, по пътя ще е нужна и вяра със способностите на различните.
Сега ресторантът вече е прочут с изтънчената си кухня. И с това, че ако искаш да ѝ се насладиш, ще трябва да спазваш някои правила.
Себастиан Уейнщайн: В Аржентина общуваме с много жестове. Но децата с аутизъм не разбират този вид сигнали. Така че ние още с влизането на клиентите им обясняваме, че тук келнерите работят по специално подготвена методика, която не търпи импровизации.
С тази уговорка необичайната декорация вече придобива смисъл. А заедно с обясненията клиентите започват да разбират по-добре света на различния персонал.
Себастиан Уейнщайн: Аз съм клиентът, който стои на място, обозначено с А. И от това място заявяват поръчката си от менюто в телефона, който съм изтеглил с QR код. И когато дойде сервитьорът, той ще извади моята чиния от специално проектирана от нас количка с четири секции. Така никой не може да сгреши и да се стресира. Защото това е за нас най-важното - да не създаваме стрес за нашите юноши. Защото хората с аутизъм трудно се справят с него. А доставката на храната е най-стресиращата част във всеки един ресторант.
Всяка промяна в установения ред също може да обърка юношите. А те са отработвали почти две години цялата последователност на операциите в кухнята или сервирането.
Себастиан Уейнщайн: Клиентите ни имат възможност да наблюдават всичко, което се случва в кухнята, за да се убедят, че се работи по особен начин, но без компромиси в качеството и хигиената.
Но освен това става ясно, че най-важен в случая е комфортът за служителите. Един от основните им проблеми е справянето със стреса. Затова и кухнята, и местата за почивки са значително по-просторни, отколкото в салона за хранене.
Себастиан Уейнщайн: Мястото ни за почивка наистина е много важно, защото тук нашите младежи могат да се успокоят. Имат си баня, собствени шкафчета. Не всички от тях могат да работят през цялото време. И трябва да почиват по-често. Затова сме ангажирали толкова много - 40 са в една смяна. Когато се почувстват напрегнати да се оттеглят за 15 минути или половин час, друг да влезе на тяхно място. Ето защо всичките те са обучени да правят всичко. И да отидат там, където има нужда. Успяхме да създадем система и метод, при който всеки може да направи всичко.
Влизането в кухнята задължително е с шапки и това е единствената им униформа. Иначе за дрехите важи принципът колкото е по-шарено, толкова по-добре. Цветни са и чиниите. Но те вече носят код.
Себастиан Уенщейн: Имаме дванадесет различни чинии в менюто. Всеки от тях има различен цвят. Тази чиния например е за Миланеза - типичен аржентински шницел. И всичко за приготвянето на Миланезата с картофи е в червени съдове. Това е специален дизайн, който ние поръчахме. За да не стават грешки. За всяко нещо си има конкретно място, където трябва да бъде поставено. Менюто ни е приготвено от Тахекиро Оно - много известен у нас готвач. Но не беше лесно, менюто претърпя поне 20 - 30 промени. Например имахме един сандвич с фалафел, който отпадна. Защото младежите трябваше да направят топки фалафел, но не всички имат фина моторика и топките излизаха с различни размери. Първата Миланеса в менюто беше с месо, което трябваше да се обработи, и си представете 20 деца да удрят по месото, вдигаше се толкова шум, който ги стресираше в крайна сметка. И един от тях да има проблем с нещо в менюто - то отпада.
Разбира се, в кухнята в помощ на младежите са т.нар. фасилитатори, но те нямат право да се занимават с нищо по готвенето. Но те следят дали всичко се прави както трябва и ги поощряват да излязат в почивка, когато видят, че са разтревожени. За работата си децата получават заплащане. Въпреки че някои от тях не знаят значението на парите. Тяхната мотивация да работят е съвсем друга.
Себастиан Уенщейн: В процеса на работа те разбират, че са необходими. Че ако не дойдат, работата няма да върви. Това е много силна мотивация – те осъзнават, че са важни за процеса.
Обратно към нашата действителност, за да видим колко сме далеч ние от Аламеса в Буенос Айрес. Въпреки огромната разлика в стандартите.
Миряна Сирийски, фондация "Светът на Мария": Естествено на всички много ни се иска да имаме ресторант, подобен на това, което виждаме в Буенос Айрес, подобен на това, което виждаме в много други европейски страни. Мечтаем, не само аз, много колеги това да стане възможно и в България. И наистина това е трудно да се случи. Като има поредица от трудности - една от които е, че това е свързано с голяма инвестиция. Цялото оборудване, цялата инфраструктура е много скъпа и това трябва някой да го плати. Няма откъде да се вземе. Такива възможности за проекти за стартиране по този начин и за инвестиционни проекти няма.
В настоящия бюджет са предвидени известни средства за заетост на хора с увреждания. Но те са само за заплати. При това се връщат на работодателя за малки бизнеси като ресторант след 4 месеца. И оборотните пари трябва да са много повече. А ресторантите са едни от най-често фалиралите бизнеси. Пък и не е сигурно дали парите за заплати ще бъдат осигурени, а и бройките по националните програми за заетост са много малко.
Миряна Сирийски: Това трябва да е социално предприятие, но трябва да е дотирано. Трябва да е ясно, че в него има хора, които работят като професионалисти, които взимат възнаграждения за това да подпомагат хората, които са със затруднения, които се реализират там. Защото всъщност този тип места са един процес на учене и те стъпват на една парадигма и концепция, която в България не е застъпена и това е третият проблем за това да бъде трудно да се случи подобно нещо, а именно, че хората с увреждания се развиват. Както всички ние се развиваме непрекъснато и непрестанно учим през целия си живот, те се развиват и учат през правенето на неща и през участието в реалния трудов живот.
И липсата на подобно разбиране е най-голямата пречка. Защото и малкото програми, които има у нас, по-скоро поощряват грижата за хората с увреждания, а не тяхната независимост.
Миряна Сирийски: Грижата и свръхобгрижването - асистенти, грижещи се, лична помощ, изобщо непрекъснато някой да е придружен, да го пази, нещо да не му се случи на човек, а не да му се доверим и да го развиваме и да му даде в поле да се развива.
Едва сега новият закон за социални услуги е предвидил подготовка за трудови умения. Но определено уменията се придобиват спрямо осигурената заетост, а не в обратния порядък. Така че е спорно доколко ще има ефект да осигури реална заетост.
Но е вярно и друго - натискът, съответно нуждата от страна на потребителите, е малък. Въпреки нарастващия брой гласове за независимост не стигат да преобърнат системата.
Миряна Сирийски: За да можем да обучаваме хора в умения и те трудово да се реализират, трябва да се възприемат за големи. И не само те самите да се възприемат за големи, но и техните близки да ги възприемат като големи и като хора, които имат потенциал да се развиват. Ако майка ти или баща ти ти вдигат ципа на 18 - 20 години, как някой да те научи да работиш с нож в кухня. Ако никой не ти се е доверил, че може да те научи да се придвижваш сам с градския транспорт, как да бъдеш работещ човек, който трудово се реализира.
И това се е случило в Аламеса. Успели са да разчупят този омагьосан кръг. На свръхпротектиращото усилие на родителите и програмите, които го обслужват.
Игнасио е единственият, с когото можем да говорим на английски. За да не го тревожим с въпроси ни, изчакваме майка му.
"Това е моят син, Игнасио. На три месеца и половина той имаше менингит и това го промени. По-късно той трябваше да отиде в специално училище. Казваха ни, че той няма да научи никога чужд език. Но когато се преместихме в Калифорния, трябваше да научи английски и той го научи. И това е важният извод - няма ограничения за тези младежи. С правилния подход те могат да постигнат всичко", каза майка му.
"Аз съм готвач, сервирам на хората храната на масата на клиентите, те ядат тук, навсякъде и там.
- БНТ: Трудно ли е?
- Не, не е толкова трудно", обясни Игнасио.
Всяко дете след като завърши училище, трябва да започне работа. Това се отнася за всички и за Игнасио - да се развиват, да структурират личността си. Сега Игнасио има работа, има пари, може да си купи всичко, което пожелае, по-късно ако поиска може да живее и сам, той има приятели тук и след работа ходят на кино, на ресторант. Трябва да ги пуснем да са независими. Само мисълта какво ще стане с него, след като мен ме няма, ми е достатъчна, за да се пречупя. Разбира се, че ме е страх да го оставя сам, но най-много да му покажа с кой автобус да дойде, по кой път и после го оставям да се справя сам", разказа майка му.
Себастиан Уенщейн: Най-големият урок за нас, които разработихме проекта, е, че ние, а не те, сме проблема в обществото. Ние, а не те трябва да се адаптираме към хората с дефицити. Ако искаме по-добро общество, трябва да се учим от тях. Те нямат лоши чувства, винаги са в добро настроение, винаги искат да допринесат с нещо.
Папа Франциск: Така че аз ви поздравявам за оригиналния проект, за поезията на вашия труд. Продължавайте напред, не се страхувайте, струва си да следвате този път. Молете се за мен и аз се моля за вас.
Чуй новините
Подкаст
