Събирачи на вчерашни спомени

Аз никога не съм носила пионерска връзка. Не зная какво е да стоиш мирно в строя. Не съм обличала синя престилка с бяла якичка и не съм яла сладолед Ескимо. А в училище не са ме наказвали заради рошавата коса. Не чух последната реч на Тодор Живков, но запомних началото на демокрацията. Тогава станах на пет, а вкъщи нямаше пари за торта. С този спомен прекрачих в своето време... Ето защо днес се чудя какво може да накара един млад човек, при това демократ, да се превърне в събирач на вчерашни спомени? И да мечтае не за скъпа кола или апартамент, а за собствен музей на социализма...

Въпрос: Хората все пак не се ли чудят, не Ви ли питат защо го правите?
Николай Колев: Интересно е, че хората много искат да идват тука да гледат тези неща. И дори такива хора, които са с много десни убеждения, тъмносини, те страстно подкрепят тази идея да се направи такъв музей, което малко ме учуди, защото аз си мислех, че познатите ми, които са твърдо десни ще ме анатемосат, ще кажат: „Ти за нас вече не си човек, щом си се заел да възкресяваш, щот туй си е възкресяване, та да възкресяваш епохата."

Как обаче помним епохата? Мавзолея вече го няма, но за някои носталгията по Тодор Живков е останала. Едни още помнят гръмогласния му смях, а други са изхвърлили портрета му на боклука. Там го намерил Николай.

А ние го откриваме на „Червения таван" - в стаичката над седмия етаж, с един прозорец близо до звездите. Всичко тук започва като на шега - с една студентска любов и няколко добри приятели. Събирали се да пият руски чай и водка, докато следвали история в родния си град - Велико Търново.

Николай Колев: Имах аз една приятелка от смесен произход - българо-руски, и така покрай нея ми се възвърна моят интерес към руската музика, към Висоцки, към тези неща. И постепенно се събраха всички тези предмети, като мога да кажа, че това е почнало може би през 1996-а година и оттогава досега вече 13-14 години се натрупаха доста артефакти от времето на социализма.

Странник ли е Николай? Не, не изпитва носталгия по социализма - просто иска да го разбере. Защото вярва, че историята не бива да бъде премълчавана или обвита в срам.

Николай Колев: Трябва да има музей на комунизма, защото не може с лека ръка да се премахне един период от 50 години, в който сме живели и ние, и нашите бащи, и нашите баби и дядовци, и са се вълнували, и това им е бил живота. И сега като се казва: „Не, това не трябва да се изучава", сякаш не го е имало, сякаш нашите родители не са живели, не са съществували.

А в семейството на Николай често възникват люти политически спорове. Баща му е ляв, а той десен. И докато за единия „в миналото е имало всичко", другият все още помни дългите опашки и липсата на мляко в родното му село с три кравеферми.

Николай Колев: Тогава всичко беше на опашка. Нямаше нещо, което да се получава, без да чакаш дълго и по 10 години за кола, 20 години за апартамент. Много съм радостен, че тия неща днес ги няма!

Е, днес няма и Кореком, но пък има молове. За Николай обаче най-ценната промяна са свободата и възможността за избор. А какво му донесла демокрацията? Завършил история, но не успял да стане учител - нямало свободни места. Така няколко години работил като пазач, а сега е библиотекар срещу 300 лева заплата.

Николай Колев: Днешната политика ние сами виждаме, че не е много удачна от гледна точка на обикновения човек, че той в момента не се чувства сигурен, чувства се ограбен, чувства се беден, чувства се безправен...

Не обвинява държавата, защото е най-щастлив с хобито си - „събирач на спомени". Така попаднал и на две особено ценни за него книги - „Аз живях социализма" и „Инвентарна книга на социализма". На кориците седели имената на Диана Иванова и Георги Господинов. Чрез тях открил, че всеки предмет на тавана му си има и лична история...

Николай Колев: Целият социализъм е не само лозунги, големи статуи, не е само тежък апарат за управление и т.н. Там вътре някъде са и човешките съдби...

Георги Господинов: През няколко лични истории можем да получим онова, което трудно бихме получили през десет статистики, петилетки, партийни домове, петолъчки и т.н. Защото личните истории разказват за малките травми, а малките травми, травмите в семейството са не по-малко значими...

Диана Иванова: Историята на социализма е много различна, тя не е само една, няма колективна история. И всъщност тази история трябва преди да бъде разказана или написана, трябва първо да бъде събрана от нов тип разказ, който още не се е появил...

Ще могат ли децата на прехода да разберат родителите си, живели в социализма, но прекрачили в демокрацията? Това са две поколения с различно разбиране за свобода...

Николай Колев: За мене преходът крие много поуки и беше интересно да го наблюдавам и да бъда участник в него. Аз по време на прехода видях много неща, които в друга ситуация може би никога нямаше да видя.

Диана Иванова: Постоянно променям мнението си за какво е преходът за мен самата, защото аз самата съм разполовена - половината от моя живот е минал преди 89-а, половината след това, така че освен цинизма, мисля, че е урок по виждане, урок по свобода, урок по разбиране какво всъщност е свобода за мен. Аз съм от поколението, което въобще не знаеше какво е свобода преди 89-та.

Георги Господинов: Аз съм например човек, който много трудно прави избор. Мисля, че част от това го дължа на онова време.

Дали страхът да правим избори всъщност не е основната причина българският преход все да не свършва? Днес завърналият се от Германия Георги Господинов признава - „Когато съм в чужбина, ми се струва, че преходът е свършил. Когато обаче се върна у дома той неизменно вечно продължава... „

Георги Господинов: Има ценности, които ние се опитваме 20 години да ги създадем и много трудно успяваме. Като например това усещане за смисъл, много важно усещане - за това, че нещата зависят от теб, че можеш да направиш нещо.

Въпрос: Повече оптимизъм и вяра ли ни трябват?

Диана Иванова: Може би повече кураж. Повече кураж да вярваме, че има смисъл в това, което правим. И да го отстояваме, въпреки цинизма, защото цинизмът няма да свърши. Цинизмът е доста дълбоко вкоренен в нашето общество, но той не пречи ние да правим неща, в които вярваме. И това е свободата.

А на малкия Червен таван Николай е направил своя избор - учи се на свободата, която неговите родители не са имали. Събира спомените от тяхната носталгия и се опитва да ги разбере. Но неговото време вече е друго...

Николай Колев: Не бих казал, че сега е по-добре или не е добре. Просто трябва да се живее и да се търся изход...

Днес знам за какво са служили червените връзки, но не и кой е запалил Партийния дом. Не познавам Митко Палаузов, но и досега другарувам с Мечо Пух. Така и не разбрах как звучат пионерските песни, защото предпочитах да слушам рап. Аз не живях социализма и нямам усещане за преходно време. Защото отдавна прекрачих в своето - това на 21-ви век.