Честно казано!

“Такова е времето!” - въздъхна тежко, някой от родните ни медийни експерти. Отдавна забравил за какво точно се търси експертизата му и кому трябва да е удобна, както и в кое точно телевизионно студио се води разговорът.

За нас, журналистите, е лесно да прехвърлим цялата вина за липсата на свобода в словото, което създаваме, на политиците и техните далечни познати - олигарсите. Но не ги ли научихме точно ние, че нашето мнение все пак има цена? Не им ли показахме ние тънкостите на занаята, които превръщат негъра в албинос, ако някому е потребна подобна истина?!

И докато едни умело продаваха съвестта си, други се спотайваха в ъглите на редакциите си... Анализираха новото време. Някъде там първите продавачи на съвест се преквалифицираха в създатели на новата българска журналистика. Всяка групировка изгради своя арена за истина и раздаване на справедливост. За да се харчи новата истина, ние журналистите ѝ прибавихме малко зрелище. Криминалните сводки се превърнаха в хроники. Пък и издателите искаха да научат нещо ново за познатите си... Още нямаше Фейсбук.

Е, за доброто също се намираше място, най-често по време на депутатските ваканции. А и нещастните истории на хорица “с единия крак в гроба” се оказаха търсена стока. Трогнати от несправедливостите, все някой средностатистически българин, щеше да се притече на помощ. Произведохме тези хора в герои. Масово канонизиране на всеки благороден жест, задължително запечатан от фотообектив, камера или за по-сигурно - и двете! Процес, който съвсем изкриви представите ни за добро и зло. Редно и нередно. Но ни накара да мислим, че правим “журналистика”. И помагаме на хората...

И вълкът сит, и агнето цяло!

В началото на главните редактори се налагаше внимателно да насочват мисълта на колегите си - “Срещу този - недей!.. не е сега моментът... все пак да не плюем ръката, която ни храни... Я го виж онзи - какви мизерии ги върши?!”. С времето нуждата от насочване на бистрата журналистическа мисъл изчезна. А тези бистри умове започнаха да раздават присъди и индулгенции, според инструкциите.

Професията - занаят

Не отне много гилдията да се превърне в стадо занаятчии. Състезание по машинопис, в което се включиха и много машинописки. Щото и те бързо пишат. Безмилостно състезание за “производство” на истини. Кой както ги харесва! Нуждата от насочване на мисълта изчезна. Е, имаше и такива, които не влязоха “в коловоза”... Техните места бързо заеха младите надежди. Започнаха да се струпват от знайни и незнайни университети, не бяха особено грамотни, но пък и не задаваха особено много въпроси. Бързо подлежаха на инструкции. С времето се усещаха за какво иде реч, но вече беше късно или удобно. А и бяха посочили на цялото си село, на кой точно ред им пише името във вестника. Други, даже ги бяха давали по телевизията.

Стадото бързо се научи да сменя критериите си за истина в унисон с всяка нова икономическа или партийна доктрина. И ако преди 1989-а имаше нужда от Комитет по печата, Комитет за радиото и телевизията, да насочва мислите на гилдията, то в новото време този процес беше автоматизиран. Обединител на мисълта вече не бяха Комитетите, а медийните групировки.

За това сега не е честно да се сърдим на политиците, че започнаха да ни насочват мисълта и в телевизионните студиа. Превърнахме ги в техен втори дом. Дом, в който нашите столчета ги сменят, но техните се пазят. А такива като нас - “дето само си отварят устата” ги има под път и над път. И така ще е, докато сме евтини!

Благой Цицелков,

заченат в редакцията на вестник, някъде през 1992г.