Да превърнем мозъка в мускули

През зимата на централен столичен булевард, в елитен, уж, столичен квартал три деца тормозеха друго дете. Във времето, когато трябваше да са на училище. Тормозът, на пръв поглед, беше безобиден. Не го биеха. Едното, авторитетно запалило цигара, тръскаше пепелта върху якето му. Другото му се подиграваше за очилата. Третото се хилеше и леко го удряше зад врата. На това в казармата преди мнооого години му казвахме "задвратник". Тормозеното дете си траеше, свито до стената на близката кооперация.

Такива сцени има вече всеки ден и не учудвам света с тази. По-фрапантното е друго. Преминаващ мъж им направи забележка. Кротко ги попита как ще се чувстват, ако са на мястото на слабичкото момче. Най-едрото от трите деца го изгледа нагло и му посочи улицата с думите: "Върви си по пътя".

Няма уважение към възрастта, няма страх, че мъжът е значително по-едър. Той стисна устни, очевидно подтискащ желанието да хване келеша за ухото и тихо: "Първо вие". Тройката се отдалечи мърморейки нещо. Сценката завърши. Слабичкият остана на кръстовището. Едва ли е влязъл в клас този ден, а и следващите. От страх.

Що го разказвам ли? Във вторник някакви уроди, човешки боклуци, нападнаха и набиха Иво Никодимов, водещ на Сутрешния блок на БНТ, един от най-добрите телевизионни репортери. Иво е слабичък. Неговата сила не са мускулите. Неговата сила е умът и словото. Да демонстрираш сила пред такива хора е лесно. Башка, че онези са били трима. Трима на един. Нападат в гръб. "Мъжка" постъпка, както и да я погледнеш, нали?

Според полицията по този начин тия си повишавали самочувствието. Доказвали се пред други по-големи и по-страшни бандити. И докато полицията прави профили, на улицата бият. Посред бял ден. В центъра на уж европейска столица. Далеч съм от мисълта да обвинявам органите на реда. Тяхната вина е, че не можаха през последните 27 години да направят така, че да има респект, не страх, а респект от човека с униформа, от държавата.

Причините да не смеем да се разхождаме по безлюдна алея в централен парк по обед е в бруталното примитивно отношение към всякакви ценности. Ценност днес е "яката дупара". Ценност е Динко от Ямбол. Доказан бабаит, той често "гостува" по сайтове и младежи, а и уж зрели мъже, му се възхищават.

Между другото, съвсем сериозно, фитнес маниаци са издигнали в култ лозунга "Да превърнем мозъка в мускули". "Мозъка" е отживелица. Мисленето и разсъждението за нещата от живота се смятат за елитарни лигавщини. Неандерталското поведение е израз на мачизъм и тежест. Това е. Пишем си често тези неща и нищо, нали?

Келешите от случката на централния столичен булевард в елитния столичен квартал един ден сигурно ще нападнат по-брутално посред бял ден в центъра. Всъщност няма значение в центъра или в покрайнините на големия или малкия град. И нападнатият пак няма да може да се защити. Така те, а всички като тях си избиват комплексите. Комплексарщината се налага в семейството. Родителите на тези или ги глезят и ги защитават винаги, или са ги оставили сами да се оправят. Учителите се правят, че не ги забелязват. Слабичкото момче, тяхната жертва, остава объркано. Дано неговата таена агресия не избие нанякъде. Защото става тъп омагьосан кръг. Жертвите стават насилници. Иво ще се оправи. Ще остане само болката и неразбирането, ЗАЩО!? И за пореден път ще си задаваме въпросите, къде сбъркахме?! АМАН, БЕ!

А пък на една приятелка детето, на 5 години, искало да е като тия трансформърсите и да трепе наред. Думата трансформърс му била трудна и спестило половината букви, но на нея ѝ станало ясно. Анимация гледало детето.