Всеки можеше да е на мястото на Иво

Да, ама не съвсем.

Агресията ни удря – в колата, в медиите, в градския транспорт, в училище, в магазина, пред лекарския кабинет. Агресията или просто мощната сила на простака, който знае да бие. Овладяната сила на тъпото превъзходство, което минава. От страх. Защото всички ние всеки ден възмутени я осъждаме, съпричастни сме… но си я отглеждаме. Шепнем си: „Дано не се случи с нас или с онези, които обичаме“. Там някъде ставаме тихи.

Замислихте ли се защо Иво е различен?

Иво е „лицето от екрана“. И той, като другите ни колеги, е осъден на това всеки с налуден поглед да може да го пипне – на улицата, в някой жълт вестник или в интернет. Да го наплюе само, защото го „познава“ от телевизора. Да му изсипе могъщия гняв на недоволния от себе си луд, който вижда в познатите лица образа на успелия, известния, естествено и „богатия“ - идеален да бъде смачкан. И той бива плют, бит, унижаван - буквално.

Замислихте ли се защо става това?

Защото не уважаваме. Не уважаваме държавата си, близките си, лекарите си, учителите си, журналистите си, полицаите си. Не обичаме авторитетите, не искаме да ги има. Не е готино да има по-добри от теб.

Днес аз не представям Иво като журналист. За мен Иво е човек, който беше пребит. Човек, когото удари мощната сила на простака. Как той ще оздравее – грижата е на лекарите. Защо и кой го направи – вярвам, ще разбере полицията.

Как да се прекърши тържеството на простака, който бие? Вярвам във всички нас.