"Отвъд границите": Сбъднати мечти сред низ от случайности

Тюбинген (Tübingen)

An eine Rose
Ewig trägt im Mutterschoße,
Süße Königin der Flur!
Dich und mich die stille, große,
Allbelebende Natur;
Röschen! unser Schmuck veraltet,
Stürm' entblättern dich und mich,
Doch der ewge Keim entfaltet
Bald zu neuer Blüte sich.
(Johann Christian Friedrich Hölderlin)
До една роза
Вечно носи в своята утроба
сладка кралице на ръжта
теб и мен – великата природа
която всичко със живот дарява.
Розичке! Блясъкът ни с възрастта угасва
Бури късат цветове от теб и мен
Но от корена безсмъртен
скоро нов цвят ще избуи.
(Йохан Хьолдерлин в превод на Бойко Амаров)

„След като завърших средното си образование в София, поех към Тюбинген (Tübingen), Германия. Важен град, защото много немски поети са излезли от него, а и с важен университет, защото е един от най-авторитетните в страната.“

Как го избра?

Много се радвам, че ме питаш. Избрах го като всяко нещо, което се случва в живота ми. Прочетох една книга за един поет – романтик Йохан Кристиан Фридрих Хьолдерлин, който е живял и творил там. Харесвам всичките му стихове. Те са едни философски, трудни, но страхотни. И особено „An eine Rose“.

Историята на Хьолдерлин е много трогателна, естествено е бил нещастен (смее се). В края на живота му едно семейство го прибира и го гледа до края. В града има кула на Хьолдерлин с една стая в нея. И това като го прочетох и си казах – ей там искам да отида и да следвам. И въпреки че ме бяха приели да уча биология в Бон и в Кльолн, аз като отидох и видях Тюбинген окончателно реших, че това е градът, в който искам да уча и живея. Толкова е красив. Университетски град с много студенти, река, мост, с цветя по моста и прозорците на хората, калдъръм, стари сгради… (тук спира, прави кратка пауза, избухва в смях и продължава) – в средата на града табелка с надпис: „Тук повръща Гьоте“… (не можем да спрем да се смеем и двете)

Трябва да чуете смеха на Надя – искрен, лъчист, светъл, свободен, без никакво съобразяване. В гласа ѝ извират безброй нюанси като очи, които търсят. И така, внезапно, по средата на някое изречение, тя просто започва да се смее и те увлича, сякаш те хваща за ръка, за да те заведе там, където е била, а то е на много места.

Към себе си и приятелството

„Аз съм весел човек, споко човек. Разбрах, че не трябва да се тревожа за неща, които не мога да променя, защото не зависят от мен. Променям тези, които мога. И може би, ако в първия момент нещо не се получи, има смисъл то да не се получава.“

„Сега ще ти дам един пример. В Германия имаше една книжка „Как трябва да следваш“ (за висшето образование - б.а). И аз като едно добро българче „вървя“ по тази книжка без отклонения, изпълнявам всичко по указанията ѝ. В края на следването ми имаше една практика. Отивам аз да я запиша и се оказва, че няма места, а аз не мога да завърша без нея, трябваше да изчакам половин година. Изпадам в паника – искам да завършвам, голям човек да ставам, да почвам да работя, а то не може… В крайна сметка успях да си намеря от друго място практика, която после се оказа решаваща за докторската ми степен. Въобще животът ми е поредица от случайности. Затова мисля, че няма смисъл да се напъваме, натягаме, ядосваме, притесняваме и тревожим за всичко. Но, най-важното за мен са приятелите.“

Кога някой става приятел или пък може да влезе в тази категория?

Всъщност с повечето хора няма проблем, можете да си говорите, да се усмихвате един на друг и има някаква взаимност, но кога малко по малко прибираш някого в сърцето си, това е друг въпрос. По-скоро, може да се объркаш и да прибереш някого в сърцето си, но после да видиш, че си сбъркал, защото нещо дребно, което той направи може да обърне всичко с главата надолу. Така например, една приятелка, докторантка, много слънчева и готина германка, с нея дълго бяхме приятелки, докато един ден я помолих за много дребна услуга, която обаче щеше да ѝ коства малко усилие и тя ми отказа. И тогава разбрах, че съм я пуснала в сърцето си случайно. Защото, то това е приятелството, понякога за приятелите си правиш неща, които не са ти много удобни или не харесваш, но ги правиш – така се доказват взаимоотношенията между хората.

Кога излезе за първи път в чужбина?

Тук, необяснимо за мен, Надя започва да се смее без да спира. Докато изчаквам смехът ѝ да поутихне, развеселена тя ми отговаря:

Всъщност не помня, защото не съм спирала да пътувам. Мама е стюардеса и аз съм се качила на самолет още преди да се кача на каквото и да било друго превозно средство. И имам следния спомен. Понеже на всичкото отгоре мама беше и шеф, останалите стюардеси много ме глезеха. А аз, докато седя в първа класа и хапвам тортичка, им разказвах вицове. Не ме питай какви… А те седят, слушат ме и се смеят. Идва мама и казва: "Ама Наде, престани вече, те са на работа…"

Иначе на единадесет години за първи път излязох от България за по-дълго време. Нашите ме изпратиха за един месец на лагер в Ню Йорк и Филаделфия. Не знаех никакъв английски, защото цял живот до тогава бях учила немски. Но там беше страхотно, защото се запознах с невероятни деца от Швеция, Норвегия и други страни. Играехме всякакви игри и нямам представа как сме си обяснявали правилата, но се разбирахме чудесно. После си мислех, колко е лесно да си дете – можеш да се разбереш без много думи с всеки. Децата винаги намират път един към друг, без значение какъв език говорят и това може би е заради някаква искреност, която по-късно губим.

Кое е най-отдалеченото ти пътуване?

Тази година (2018-а - б.а.) до Австралия. Опитваме се със съпруга ми всяка година спонтанно да изберем място, на което не сме били, което е доста нерентабилно, защото правим резервации в последния момент, но пък си струва заради неочакваността и приключението. И в този смисъл Австралия много ме изненада. Аз си мислех, че е някакъв вид Америка. А то се оказа нещо много особено. Ако трябва да я определя с три думи – ужасно много природа, в която не се чувствам добре, заради отровните животни. И знаеш ли, в Тайланд, където също съм била има отровни животни и във Виетнам – също, но в Австралия толкова го натрапват и тематизират, че направо психясваш и ставаш параноик. Та, това е едното. Другото – навсякъде има места за пикник с обществени грилове. И третото – безкрайни, дълги, много красиви, но и много празни плажове. На 20-ия ден си казах - А бе, пичове, всичко хубаво, ама защо нямате едно кафене…? Въобще чувството им към живота е съвсем различно от нашето.

Виж Виетнам е моето място. Бях там през 2013–а година. Това ми е любимото място от всички, на които съм била и то най-вече заради хората. Те са уникални – мили, любезни, без да са сервилни. Можеш да видиш как цели семейства седят заедно с децата си на едни мънички столчета навсякъде по улиците. Аз бях в Ханой и после с влак слязохме надолу. Влакът им е нещо много хубаво, въпреки че пътува много бавно, едва се клати, но е много хубаво. Нямат седалки, а легла. Всичките им вагони са като спалните при нас и ти си лежиш на това легло и гледаш уникалната им природа.

Но пак за хората искам да ти разкажа. На една от гарите се качи жена и се настани на горното легло. По едно време ми дава нещо и аз си мисля, че иска да го изхвърля, но не ѝ се слиза. Посягам да го изхвърля, а тя – не, не… това е за вас. Какво се оказва – тя извадила обяда си и решила да го сподели с мен и Матиас (съпруга на Надя - б.а.). Подала ми беше по едно яйце за двама ни. И си помислих как ние си изядохме чипса и бисквитките, без дори да помислим да ги споделим с останалите в купето, а тази женица имаше малко храна, но я предложи и на нас. Ей, такива хора са виетнамците – топли, сърдечни и трогателни.

Има ли разлика между големите градове и малките населени места там?

О, да! Огромна разлика между Ханой и Сайгон например. Сайгон е туптяща азиатска столица с много небостъргачи. Има нещо от Сингапур – космополитно. Докато Ханой е изключително виетнамски, с мотопедчетата, къщичките… и без почти никакви туристи.

Сайгон е град, който често се асоциира с войната във Виетнам. Има ли някакъв остатък от това, има ли нещо, което да напомня за нея?

О, да! Имат дори един музей на войната, в който аз и досега съжалявам, че отидох, защото като видях как са изобразили всички разрушения и жестокости, ами разревах се и си излязох, толкова бях разстроена. В този музей войната те смазва, много е особено, но пък и остава едно чувство, че те се гордеят със смелостта си и с това, че не са успели да ги пречупят.

Как функционира светът – биологията и пътят към голямата наука

„Много обичам флуоресцентните оцветявания на ядрата на клетките. Седиш на тъмно. Микроскопът реже една съвсем тънка част от клетката. Оцветяваш ги и например: ядрото е в синьо, цито-скелетът в червено, друга част в жълто. Толкова е красиво, че ако го принтираш, може да заприлича на картина...“

Още от малка, може би в шести клас казах, че ще уча биология и това си беше. Всички ми се смееха и чудеха, но тя си остана и до днес. В интерес на истината имаше момент, в който исках да уча медицина, но баща ми се разболя, когато бях на тринадесет и тази миризма на болница някак не исках да бъде в мен за цял живот.

Е, то и за биологията – тази романтична представа за науката, която имах като малка после се поизкриви, но все пак да знаеш как функционира светът е нещо много, много прекрасно. Обожавам логиката, по която тази наша гениална природа работи. Например как функционира хемоглобинът, човек се хваща за главата от съвършения начин, по който се случва всичко в организма ни, перфекционирано до най-малкия детайл. И това ме доведе до молекулярната биология. Естествено пътят беше дълъг. Първата година следвах и в България, и в Германия, защото исках нещо голямо да стане, и бях се пощурила. После се кротнах и си останах само в Германия. Десет години учене, от които четири години докторантура. Докторантурата ми беше уникална. С научния ми ръководител работехме по една биотехнологична програма, в която с ДНК-вектори взимахме гени от мишки и наблюдавахме как те живеят без конкретния ген, който сме извлекли от тях. Работехме с една „киназа“, която имаше отношение към сърдечно-съдовите заболявания и атеросклерозата. Изследването и изучаването на тази „киназа“ ми отнемаше по четиринадесет – петнадесет часа на ден. Но моята мечта беше научната работа – да съм професор със свой тим и да правим големи открития. Така стигнах до Швейцария.

Швейцария

„Аз като по-малка все исках да спася света… Е, оказа се, че не е толкова лесно, но все пак, поне мъничко, може би… ще успея…“

Какво те отведе в Швейцария?

Естествено в Швейцария също ме заведе случайността. Когато докторантурата ми приключи, гаджето ми тогава, което сега ми е съпруг, замина за Швейцария да прави своята докторантура там. Аз в началото се дърпах, защото не харесвах никак Цюрих, но след като осем месеца бяхме разделени, внезапно ме поканиха точно от Федералния технически университет в Цюрих. Виж какво съвпадение… И аз естествено отидох там. Сега работя в патологията на Университетската болница в Цюрих (Universitätsspital Zürich). В момента се занимавам с мутации в туморни биопсии. Идва биопсията от злокачествено заболяване на пациент, от която аз извличам ДНК или РНК и търся генните мутации на тумора, върху които можем да му въздействаме с определени персонално изработени за него инхибитори. Понякога можем да спрем или да унищожим рака… рядко, но все пак… Това, което със сигурност успяваме да направим е да опитаме през тези индивидуални програми да удължим живота на терминално болни от рак поне с три – шест месеца. Не можем да ги излекуваме, за съжаление, но поне им даваме още малко живот. Например един от пациентите ни беше в много тежко състояние с рак на белия дроб и метастази навсякъде. Започнахме работа с него. Открих в тумора му една мутация, която се повлиява от един „киназен инхибитор“, който правим в нашата лаборатория и започнахме да третираме тумор с него. За няколко седмици, след като сравнихме снимките от преди и след лечението, метастазите ги нямаше. Проблемът е, че този „киназен инхибитор“ не може да премине кръвно-мозъчната бариера и когато има метастази в мозъка, няма как да им въздействаме. И затова пациентът накрая почина, но успяхме да махнем всички останали метастази. Ако нямаше мозъчни, ако беше дошъл по-рано, може би щяхме да го спасим. Но по-важното е, че през тези три месеца, в които го третирахме с тази „киназа“ за него бяха без симптомни. Успяхме да му дадем комфорт на живот поне накрая. Той се прибра при семейството си, прекара последните си дни с тях и то без болки и страдание, което не е малко, мисля си.

Аз като по-малка все исках да спася света… Е, оказа се, че не е толкова лесно, но все пак, поне мъничко, може би… ще успея… Но сега като ме караш да ти опиша какво работя, за първи път от много време насам, осъзнавам колко много си обичам работата.

Как хобито се превърна в работа

„Аз съм много свита, притеснявам се, когато говоря пред хора. Нямаш представа какво е да застанеш в залата и всички да те гледат и да очакват да им кажеш какво да правят“

Преди време постоянно ходех на аеробика. Инструкторката, която водеше все ми казваше каква хубава стойка имам и такива неща. Аз наистина съм играла балет някога, ама чак пък толкова… Но много исках да стана инструктор по аербика. Имаше някакви изпити и аз вече бях решила да се явя на този изпит, когато видях цената – днешни пари около две хиляди лева. И аз естествено се отказах, защото реших, че не си струва за едно хоби да дам толкова пари, а и заминавах за Германия да следвам, така че се отказах от идеята да стана инструктор по аеробика. Но не спирах да спортувам, защото имам много физическа енергия, която се превръща в агресия, ако не я изкарам със спорт.

Когато се преместих в Швейцария отново тръгнах на аеробика и попаднах на страхотна треньорка. Застава пред групата, усмихва си се сама, харесва се и започва… Казах си – и аз искам така, и аз искам да водя тренировки. Намерих една швейцарска асоциация, която издава сертификати, но аз вече работех и можех да си ги позволя. Изкарах курса и изпратих до няколко фитнеса предложение, в което описвам какво мога и питах дали ще ме вземат за инструктор, но нямах особени надежди. Един ден, бях в Майорка на плаж и получавам и-мейл: "Разбрах, че си търсите работа“ – така ме канеха да преподавам и то с фиксирани часове, а не да замествам някого. Тук Надя се смее с глас и продължава – никой никога във всичките ми кандидатствания за работа като биолог не ми е писал „разбрах, че си търсиш работа“. И така започнах да водя групи по аеробика по три-четири пъти в седмицата до ден днешен. А мъжът ми като хоби е DJ. Направи ми страхотни миксове и тях си пускам, когато водя тренировките. Все още съм малко свита и притеснителна, но ставам все по-уверена.

Вместо финал

Професията ти е тежка, срещаш се с много болка, макар и да не я виждаш директно. Какво ти носи утеха?

Все още не съм намерила утеха, след пет години работа там. Тази перманентна тъга, въпреки че не виждам пациентите е много особена и няма справяне с нея. Понякога нощем получавам панически атаки и се събуждам с мисълта какво е да си умрял… Може би е човешко, че не можеш да си представиш докрай тази тленност и затова толкова ме е страх от смъртта. Как така ще има днес, ще си говоря с теб, ще се смея с колегите и после изведнъж няма да ме има… Може би „живей за мига“ е някакъв лек срещу нея и мисълта, че крайността на живота все пак е хубаво нещо, защото ако е безкраен, в някакъв момент би станал скучен… Това е като чудовището в теб, което се опитваш да държиш на каишка. Помниш ли филма „Да срещнеш Джо Блек“? Там една жена каза, че сме тук, за да събираме звездни моменти и когато те свършат е време да си тръгнеш.

Имаш ли житейски звезден миг?

Хммм… Звезден житейски миг може да е, когато седиш на плажа с приятел или любим човек и да си пиеш коктейл или пък да се влюбиш… (Тук Надя спира за миг, започва да се смее и продължава) Аз искам да се влюбвам още, нищо, че съм женена, защото чувството е прекрасно, това са крилата. Нещата винаги са с две страни – колкото повече пърхаш, толкова повече боли, нещата винаги вървят ръка за ръка и двете неща те карат да се чувстваш жив.

Започнала съм да пиша книга за всичко, което съм преживяла досега. Какво ми се е случило в Швейцария, за срещите с хора. Имала съм някаква раздяла с мъжа си… абе, лична книга с работно заглавие: „Червената шапчица в бяла престилка“.

Какво научи от многобройните ти пътувания?

Да не съдя хората. Миналата година бях в Япония. Те са толкова различни. Можеш да си помислиш дори, че са спечени, защото са много любезни и се опитват да угодят на всеки, и не казват никога „не“. Когато разбрах, че това е част от културата им, а не просто, защото са някакви идиоти, които не могат да отказват, тогава някак започнах да мисля по друг начин и за тях. Баща ми е живял там пет години, там са се запознали с майка ми, в дома ни навсякъде по стените висяха японски картини. Когато отидох в Токио намерих къщата, в която е живял там... прекрасно място и много ми стана мъчно за тати…