"Отвъд границите": Надежда Георгиева: Аз не съм си тръгвала от България

Не познавам Надя. Препоръча ми я моя близка приятелка. Но още от първите ѝ думи разбирам, че ще си допаднем. Енергията, която пристига към мен, е като тъничък слънчев лъч, който решително прониква през всякакви тъмни места, за да ги освети и превърне в ден. Гласът ѝ е звънлив и ясен, сякаш разлят в усмивка, която не винаги се показва, но задължително се таи някъде там. Думите ѝ са подредени и идват със скоростта на светлината, която струи от тембъра. Започва разказа за себе си с история, още преди да съм ѝ задала въпрос.

Кан, Каен и първият френски шамар

Когато от международния отдел ме изпратиха във Франция, ми казаха, че заминавам за Кан. Само че когато пристигнах на летище Шарл Де Гол и се качих на автобусчето, което пътува до операта, в него срещнах един възрастен човек, който говореше английски език. Зарадвах се, защото французите много, много не говорят английски, а аз винаги съм го предпочитала пред френския. Попитах го как мога да стигна до гарата и че пътувам за Кан, а той дори ми предложи да ме заведе до там. Беше много добронамерен и приветлив. Само че, каза ми той, вие не отивате в Кан, а в Каен... Аз много учудена го попитах каква е разликата между Кан и Каен, а той през смях ми обясни, че Кан се намира на Средиземно море, а вие отивате на Атлантическия океан... Беше много забавно. Купи ми билет за влака и така аз се озовах в Каен, на Атлантическия океан.

Как избра Франция?

В Софийския имах много свободно време и често се мотаех по коридорите. Един ден видях, че има програма „Еразъм“. Бях решила да замина за англоезична страна, но когато казах, че съм завършила френска гимназия, от международния отдел веднага ме изпратиха във Франция, без да ме попитат искам ли. Та така Франция избра мен. Но има нещо по-важно от това. Когато тръгнах към Франция и чаках за полета на Терминал 2, вероятно знаете, има едно магазинче с макети на самолети, сувенири и картички. А аз съм явно много романтична, стара душа, защото там в това магазинче оставих една част от сърцето си...

И как те посрещна Каен?

Каен е пристанищен град на Атлантическия океан. Това селище е дом на университет от 1432 г., в него кандидатстват хората, които искат да учат право и история. Каен е и градът на замъка на Уилям I Завоевателя, крал на Англия и херцог на Нормандия. Градът е бил разрушен изцяло през Втората световна война и затова днес Каен е възстановен и млад град. Това, с което истински ме плени градът бяха облаците. На брега на океана, всеки миг един облак разказва история, след това малко вали, после духа силен вятър и отново вълните се сливат с облаците.

Извън това, всъщност може би по-важно е какво ми се случи още първите два-три дни в Каен. Още с пристигането отивам на регистратурата, за да ме настанят за следващите десет месеца. Жената там не говори английски и се разбираме доста трудно. В този момент зад мен се оказва едно момче, което ме пита дали съм българка, защото той бил от Пловдив. И така още от първия ден едно момче от родния ми град ми помогна да си намеря стая в Каен. Питам къде мога да вечерям, но се оказва, че в петък в студентския град няма място, където да се нахраниш, освен в една закусвалня на два километра. И така през 2007-а в студентският град на Каен в петък вечер нямаше храна и интернет. А стаята ми беше девет квадрата с едно легло, един стол и една мивка с два крана. Добре дошла...

Но, няколко дни след пристигането ми беше именият ми ден, на който аз много държа. Поканих цялото общежитие на парти. Дойдоха хора от Гана, Боркина Фасо, Австрия, Германия, Полша, въобще май събрах почти всяко кътче на света и беше страхотно. Дойде и един французин, чиято стая беше под моята. На другия ден той ме покани на чай. Отивам в стаята му и какво да видя – на стената му имаше портрет на Васил Левски. Първо се стъписах, а после реших да го провокирам и го попитах знае ли кой е човекът на портрета. И никога няма да забравя как този рус, синеок младеж, роден в петата икономика на света, насред едно градче на Атлантическия океан на 3800 км. от България, ме погледна в очите с горд поглед на карловец и ме срази с едно: „Засрами се! Как може да не знаеш кой е Васил Левски? Той е велик българин, роден 1837 г. и е починал 1973 г. Той е променил не само българската история, а може би без него и Европа нямаше да е същата... Така че засрами се, Надя, че не го познаваш.“

Е, разбира се, че знаем кой е Васил Левски, просто го бях провокирала, а той не разбрал докрай това, изтълкува въпроса ми като незнание, но стоях вцепенена насред празната му стая с портрета на Левски в нея и си мислех, че ако след сто години някой ме попита какъв е първият ми спомен от Франция, това е историята, която ще го илюстрира. Заедно с най-силния френски шамар за мен – едно френско момче да ми даде урок по българска история и патриотизъм. Днес същият този французин работи за разпространението на българските традиции и култура в България!

Какво се случи, след като изтекоха десетте месеца по „Еразъм“?

Бях се зарекла, че повече няма да се върна във Франция. Че ще се кача на самолета и край с Франция. Но Франция не пожела да се отрече от мен и така малко по-късно се явих на конкурс за стипендия на Френското правителство, заедно още над 200 човека. И ме одобриха много случайно, защото цялото жури ме гледаше много недоверчиво, но един от членовете му ме попита какво общо имам с Каен. Разказах му накратко, а той ме попита: „Бихте ли ми казали кой е най-типичният десерт за региона?“. Засмях се и му казах: „Типичният десерт в Нормандия е „tarte aux pommes“ (ябълков пай)." Човекът се усмихна широко и ми каза: „Даваме ви стипендията, заминавате да учите отново във Франция“. И така Франция ме задържа още веднъж. Но аз пак бях решила, че след края на ученето ще се върна в България, защото това, което винаги нося в куфара си, е едно малко българско знаменце и икона на Св. Богородица.

Колмар – приказният град

И все пак остана във Франция. Защо?

На връщане не се прибирах със самолет към България. Оказах се, от най-западната точка на Франция - Каен, в най-източната – едно пъстро китно градче Колмар. Като го видях си казах, че съм попаднала в приказката на Братя Грим „Хензел и Гретел“. Това е френската „малка Венеция“ или селището с най-много слънчеви дни годишно във Франция. Колмар е град, датиращ от девети век, разположен на кръстопът между Германия и Швейцария. А с тези пъстри къщички в стил коломбаж (дървена конструкция) и украсените с цветя фасади, Колмар може да ти стане любим във всеки сезон. По-късно, когато започнах да работя и пътувам всекидневно сред лозята, забелязах щъркелите – символ на регион Елзас. Те са навсякъде целогодишно. Дегустациите на бели вина, разходките с гондола по каналите, оригиналът на Статуята на свободата... всичко това, събрано в едно, прави от Колмар едно прекрасно и спокойно място за живот.

Но с каквото и да съм го похвалила дотук, думите ми ще бледнеят, ако не видите феерията от цветове по Коледа. Невъзможно е да останеш безразличен към Колмар, веднъж докоснал се до него. Тук можеш да се насладиш на сладостта от живота: денем да се разходиш по калдъръмените улички и потопиш в ароматите на домашни макарони, целувки, тарт фламбе или шукрут (кисело зеле в сос от бяло вино, три вида меса и картофи). Вечер да се възхитиш от това как градче с населението на Велико Търново и очарованието на Копривщица може да събере в себе такава магия от светлини, релефи и любов към всеки детайл. И реших, че няма как да не остана в Колмар.

Какво продължи животът ти там?

Записах втора магистратура „Управление на педагогическите ресурси“ и една професионална квалификация „Аниматорски умения за сценични изкуства“. Сега преподавам на студенти в Института по виното тук. Но най-важното ми занимание, най-голямата ми гордост за всичките дванадесет години, които съм преживяла във Франция, е да водя група по народни танци, която се казва „Феникс“. И я водя не тук във Франция, а в Базел, Швейцария. И всеки понеделник пътувам дотам, за да водя тази група и съм много щастлива. Обикаляме сцените в Европа и разнасяме българския фолклор с голяма гордост.

„Фениксът“ на Надя

България наистина не излиза от куфара ти, а?

Надя се смее и потвърждава: „Не, не излиза от куфара ми въобще". Сякаш виждам как Надя грейва, докато започва да ми разказва за фолклорната си група.

Всяка година, от 2015-а досега, имаме фестивал в Европа, който е на българските формации и групи. Невероятна е атмосферата да видиш веднъж в годината някъде в Европа събрани 3000, 5000, 7000 българи на куп, които милеят за България. Купуват си най-хубавите народни носии, слагат си пендарите, пафтите и най-чаровните български усмивки и се хващат рамо до рамо, сърце до сърце и танцуват едно хоро. И единствената ни мисъл е как изпращаме и даваме най-доброто към хората, които са там. И аз се прекланям пред всичките ми приятели и колеги, които идват на този фестивал заради труда и защото на свои разноски обикаляме стотици километри, за да покажем най-красивото от България. И в момента, в който зазвучи гайдата – тогава сме ние. И независимо къде живеем по света и какво ни се е случвало, онзи корен, който носим в себе си няма да се загуби.

Откъде се роди у теб тази любов към българския фолклор и танцуването на хора?

От дядо ми, който ме записа още като много малка да играя хора. А той беше зъболекар... Но винаги сме танцували с него, защото той много добре танцуваше хора. Когато една година отидох да гласувам в Базел, в секцията се бяхме събрали доста хора и абсолютно импулсивно им предложих да започнем да се събираме и играем хора. Аз ще водя групата. На първата ми репетиция имаше 60 човека. След края ѝ бях със залепнали устни, много уморена, и си казах: „Господи, аз не знам с какво се захващам, но знам, че тук следвам сърцето си и затова ще продължа да го правя.“

Слушам възторга, с който Надя говори за народната музика. Въпросът ми се изплъзва без да го мисля.

Надя, какво те зарежда толкова силно, че усмивката не слиза от устните ти?

Родопите. Това е мястото, където винаги се връщам и телом, и духом, защото това е изворът на моята България. Там горя...

Значи живееш в приказното градче на Хензел и Гретел, но с енергията взета от Родопите?

Да! Абсолютно!

Защо не се върнеш тук?

Обмислям го много сериозно! Но всъщност аз не съм си тръгвала от България истински. А когато се завърна, мечтата ми е да направя училище за деца, в което през танците да им разказвам за красотата на България.

Вместо финал – Надежда, Милен и Антоан

Надя, в какво вярваш?

Следва дълга въздишка. Пауза. Пак въздишка. Пауза.

Хващаш ме в момент от живота ми, в който съм на кръстопът. В какво вярвам, ли? Сещам се за две истории, които ми се случиха с едни чудати деца тук. Ще ти разкажа много накратко за Милен и Антоан, чиито истински имена всъщност са Надежда и Найден. Те не се познават помежду си, но и двамата са мои студенти от различни випуски. И двамата са осиновени тук във Франция и са отгледани с много обич от семейства на винопроизводители.

Като разбрали, че в университета има българска, абсолютно независимо един от друг дойдоха да се запознаят с мен. И двамата ме молиха да пиша на кирилица. И знаете ли кое е най-странното. Въпреки че те не се познаваха помежду си, и двамата ме помолиха да ги науча да пишат на кирилица едно изречение: „Обичам те, мамо.“ Та в това вярвам - в онази кръв, в която има капчица от Батак, песъчинка от Несебър, зрънце от Добруджа... вярвам в тази кръв, която никога не би се вляла в Рейн и никога не би станала нищо друго освен българска. В това вярвам!

Има ли нещо, от което те е страх?

Да не загубя надеждата си! А това означава да мога да обичам безгранично. Май това е единственото ми истинско умение – да раздавам надежда и да обичам.

Какво е свобода?

Ами това – да мога да обичам безгранично и да раздавам надежда без бариери и граници. Аз просто съм безкрайна романтичка. И който, и както и да се опита да ме преобърне, каквито и шамари да получавам, аз не мога да бъда нищо друго, освен Надежда!