"Отвъд границите": Вера Гигова: Времето не принадлежи на никого!

Спомням си, че кацнах в ужасно студена зима. Бях събрала в датата ми на пристигане всички възможни двойки – 22.02.2002...

Вера се смее, поема въздух сякаш и в момента ѝ е студено и продължава:

Пристигнах заедно с моето коте, Мики, което беше моята опора...

Това, което най-много ме впечатли във Вера, докато уговаряхме интервюто, а и после, по време на него, беше нещо много особено в интонациите, тембъра и произнасянето на мислите. Тя говори чудесен български, без акцент, с правилен словоред, но не това ме изненада.

Търсех думата, в която да събера в едно: сърдечните, добронамерени, засмяни нотки, примесени с притихнала обраност. Все едно някъде там, далече в нея има нещо неизречено, което чака своето си подходящо време. Нарекох в себе си тази интонационна загадка: „блус“ – като музикалния жанр... Вера разказваше истории за живота си, сякаш задава въпроси и отговори едновременно...

Изгубена в Монреал

Родителите ми, които живеят в района на Бостън, ме посрещнаха на летището, но мама остана с мен около седмица, след което си замина и аз трябваше да продължа сама в Монреал. Това са трудни моменти за всеки, защото се озоваваш в една абсолютно нова, различна и чужда като култура на поведение обстановка. Аз съм човек, който държи да знае къде е позициониран чисто физически в пространството и първата седмица ми беше трудно се ориентирам спрямо посоките: изток, запад, север, юг... Фактът, че не можех да определя в коя част на града се намирах спрямо центъра или друго място, ме караше да се чувствам изгубена.

Защо реши да заминеш за Канада?

През 1996-а година, родителите ми заминаха за Съединените щати заедно със сестра ми. Аз вече бях навършила двадесет и една години и според американските закони бях пълнолетна и трябваше да си остана в България. Нашето семейство е много сплотено и връзката помежду ни е изключително силна. Тази раздяла ни костваше много в емоционален план. Докато чаках да ми излязат американските документи, кандидатствах за Канада. Отговорих на критериите и пристигнах в Монреал. По този начин, скъсих разстоянието помежду ни от 10 000 километра на 500 километра.

Защо родителите ти напуснаха България?

Моите родители напуснаха страната на една доста зряла възраст и за тях това беше много трудно решение. Тръгнаха заради тежката икономическа обстановка в България през 1995-а година. Мама е журналист по образование и работеше в общинския вестник в Самоков, а татко има техническо образование и беше началник на Асфалтовата база. Всъщност всичко стана много случайно. Докато чакаха отговор на документите им за емиграция в Канада, пристигна писмо от Америка, в което им казваха, че са изтеглени да получат прословутите „зелени карти“. Мама е малко авантюрист човек, който каза: „ще отидем, ще видим и ако не ни хареса, ще се приберем“. Тяхната авантюра продължава вече 23 години, защото те са си все още там - в Бостън, Масачузетс.

А ти какво си спомняш от пристигането си в Канада? Освен студената зима?

Преди да пристигна в Монреал, през 90-те, бях посетила повечето европейски държави. Тук ме поразиха мащабите. Говорейки за мащаби, имам предвид територията, върху която е разгърнат градът и неговите квартали. Сам по себе си, Монреал съвсем няма облика на типичния северноамерикански град. Той носи в себе си атмосферата на европейските градове.

Разкажи ми за Монреал. Какъв град е той?

Монреал е един остров. От северната и от южната му страна минава реката Сен Лоран, която в устието си е с широчина над сто километра. Преди няколко години си направихме екскурзия до Гаспе. Много особено е усещането, когато си на брега на реката и не можеш да видиш другия ѝ бряг. Това водно присъствие, прави града много атрактивен. През лятото има много кораби и яхти, а зимата, когато реката замръзне, по нейната заледена повърхност, хората правят дори състезания с коли.

Архитектурно Монреал има две лица. В старата част, където е започнало заселването му, се намират кметството и пристанището. Катедрала "Нотр Дам" е много красива. Тя е строена два пъти, защото първият път не е била достатъчна да събере всички вярващи, които са искали да влязат в нея. В тази част на града се усеща европейската култура с малките магазинчета, ресторантчета, тесните, уютни улички, които ти дават възможност да се изолираш от забързания град. Това е архитектурата, която винаги съм търсила, защото във фасадите на сградите можеш да проследиш различните епохи.

Другата много красива част на Монреал са университетските кампуси, които са разположени на много голяма територия и самите те са паркове. Там можеш да видиш не само студенти, но и обикновени хора, които предпочитат тревните площи, за да четат книги. Много красива е и ораторията Сен Жозеф, в която много вярващи хора от различни краища на света идват, за да търсят изцеление чрез молитви. Въобще Монреал е много приветлив град. Есента в момента е изключително красива с играта си на багри. Листата са пурпурно червени и тази им осезаемост се подсилва от слънчевите лъчи, които преминават през тях. През лятото градът е много зелен, защото има много паркове. Единственият проблем поне за мен е студът, с чиито екстремности не мога да свикна, защото често достига до минус тридесет градуса.

Иска ми се да обърна внимание на още един момент, за който трябва да си дадем ясна сметка. Когато дойдох тук, аз влязох в едно общество, което като култура на поведение и начин на разсъждение бе много различно от това, в което аз бях израснала. Тази разлика, въпреки че бях подготвена психологически, е сериозен културен шок в емоционално отношение.

Тук хората са много приветливи, поздравяват те с усмивка, но стават резервирани в момента, в който направиш опит да навлезеш в личното им пространство. Много трудно е да се „вклиниш“ в техните среди, което не означава, че е невъзможно, но просто изисква време. Когато пристигнах, първите десет месеца работих като учителка, но си дадох сметка, че трябва да надградя образованието си, ако искам да имам някаква различна перспектива в развитието си. Кандидатствах в най-престижния френски университет тук и завърших в него магистърска степен по мениджмънт, като направих дипломна работа в областта на предприемачеството.

В моя курс аз бях единствената емигрантка и определено усещах изолацията от страна на другите ми колеги. Случвало ми се е да ги поздравявам, а те да не ми отвръщат. Осъзнах, че за някои това е начин на поведение, а други просто виждаха в мое лице конкуренция. Въпреки всичко, колкото и да си устойчив, този елемент в поведението им малко или много те дестабилизира и те кара да се чувстваш изолиран. Когато завърших, бях ангажирана от една голяма организация, даваща курсове на кандидат предприемачите да напишат учебни програми за предприемачите емигранти.

Пристигайки в Монреал, хората имат две алтернативи – да намерят работа или сами да си създадат такава. Ако искат да правят бизнес, трябва да се запознаят с много специфики, които са от юридически, финансов и управленчески аспект. За да успееш тук, много важно е да имаш правилната информация и да се възползваш максимално от нея. Работейки по-късно индиректно към Министерство на емиграцията, имах отговорността не само да пиша програми, но и да се срещам с новопристигналите лично. Към всеки случай подхождах индивидуално. Виждала съм различни хора с различна степен на подготвеност. Общото между тях е, че всеки трябва да извърви своя път на интеграция, а той е в пряка зависимост от степента им на подготвеност.

Как може да се опише начинът на живот на българите в Монреал?

Хубавата страна е, че живееш в една много подредена среда. Харесва ми начинът, по който са организирани библиотеките. Има много паркове, басейни и тенис кортове. Общо взето целогодишно градовете организират различни безплатни културни програми. Специални жълти автобуси извозват децата до училище. Болниците са много добре оборудвани. Друг е въпросът, че има липса на лични лекари. Всичко е добре замислено, но не бива да забравяме, че за всяко едно от тези неща хората плащат посредством задължителните данъци, които възлизат на сериозни суми. Тоест, красотата, удобството и подредеността на обществото, в което живея съществуват, защото са част от личния бюджет на всеки един гражданин. Тук човек може да се чувства много щастлив и да живее много добре, но трябват постоянство и дисциплина, за да се наложи, тъй като конкуренцията е много голяма, а хората обикновено идват без всякакви контакти. Уверих се, че независимо от CV-то, което имаш, когато става въпрос за интересни позиции, ако човек няма добри препоръки е много трудно да бъде ангажиран.

След като физически се ориентира в града, какво стана с чувството „изгубена съм“?

В онзи момент, в своя преносен смисъл, чувството „изгубена съм“ изразяваше моята уплаха от новата ми среда на живот и вътрешните ми притеснения относно пътя, който трябваше да извървя, за да се чувствам пълноценна и удовлетворена от себе си. Дълго време не можех да се отърся от него, но с времето то започна да намалява и изчезна напълно. Сега, когато поглеждам назад, установявам, че правилните ориентири са ми дали устрем да вървя по пътя осеян с камъчета, но усилията, които съм отделила в отместването на всяко едно от тях изцяло са си заслужавали.

Писането е моето друго „Аз“

Докато пишех всичките тези програми, все на френски, си дадох сметка, че писането на български ми липсва много.

В какъв смисъл писането на български?

В смисъл, че няма нищо по прекрасно от това да се изразяваш на майчиния ти език и да усещаш семантиката на всяка дума, нюансите, които тя носи в себе си. Когато се връщам назад във времето, установявам, че винаги съм пишела. Това качество съм го наследила от майка ми. В шести клас бях написала един разказ и моята учителка по литература беше много изненадана, че дете на моята възраст може да пише толкова добре. Впоследствие започнах да пиша за Самоковския вестник „Любословие“, а по-късно за вестник „Приятел“. Като студентка имах публикации във вестник „Демокрация“ и вестник „Кеш“, но държа да кажа, че това не бяха политически публикации, а по-скоро интервюта с общественици, ректори, декани на различни университети. Идвайки тук, след като завърших, започнах да пиша от време на време дописки за българските вестници в Монреал, но не ми беше достатъчно. Така реших да направя свой блог. Съпругът ми, който ме стимулира да го създам, ми предложи да се казва „Моето перо“, което много ми допадна.

Колко български вестника има в Монреал?

Бяха два. Единият, „Форум“, вече не излиза, а другият се казва „Зорница“.

На какви теми бяха дописките ти?

Главно с българи, хора на изкуството, които посещават Монреал. Тези срещи ми бяха много мили, защото гостуващите актьори или певци носят част от духа на България със себе си. Разговорите, които правя ме, допълват и ми дават удовлетвореност. С някои от тях успяваме да останем приятели.

Защо създаде блога си, освен че ти се е пишело на български?

Чрез блога ми исках да създам прозрачност в общността ни тук. Държа да отбележа, че той няма комерсиална насоченост и не е основното ми занимание. Идеята ми е да интервюирам българи, които са успешно реализирани и които с постигнатото биха стимулирали останалите да преследват личния си успех. Аз съм човек, който се базира на данните и винаги ги търся за да подплатя с достоверни факти това, което казвам. Преди разговора ни отново проверих статистиките с последното преброяване от 2016-а година в Канада. Преброяването е анонимно и всеки трябва да отговори кой е майчиният език, който продължава да говори у дома. На тази база се определя етническата принадлежност на хората. И знаеш ли, въпреки анонимността, само 20 025 човека са казали, че говорят български. Това е за цяла Канада, а всеки казва, че българите са много повече. Какво означава това според теб?

Вера спира, замисля се и продължава:

За мен лично това означава, че те не се идентифицират с нашия етнос или народ, което е изключително жалко, защото говори за ниско национално самочувствие. Стана ми мъчно и това беше един от поводите да реша да направя блога ми. Помислих си, че ако през блога ми покажа съдбата на успелите българи в Канада, ще мога да подхраня това чувство за национална идентичност у другите сънародници тук.

Другата причина е свързана с образованието ми. В тукашния университет защитих една много сериозна дипломна работа за етническото предприемачество в Монреал. Разгледах стотици случаи на други етнически групи, срещнах се с много български предприемачи и това, което ме шокира, беше, че само нашите български предприемачи тук се разделяха на хора, дошли преди 1989 година и такива, след нея. Тези, които бяха дошли преди 1989-а си сътрудничаха много повече помежду си, отколкото тези, дошли след това. Това ме порази. Дошлите след 1989-а предпочитаха да изграждат бизнеса си като търсеха подкрепата на другите етнически групи, но не и българската. Разбира се, не бива да се забравя, че за това има много фактори, единият от които е недостатъчната маса на общността ни, което казано по друг начин означава, че не можеш да си намериш сънародник, който например извършва услуга, от която имаш нужда в момента. Сега, 13 години по-късно нещата са се променили, но тогава това беше наистина смайващо.

Аз искам чрез блога си да покажа различните сфери на дейност, в които всеки по отделно се изявява. Списъкът ми от имена е дълъг и е въпрос на време да осъществя заплануваните разговори. Аз го правя за моите читатели с голямо удоволствие и всяка минутка време, което влагам в писането му е за тях. Ето защо, най-голямото признание за мен е написаното да достигне до повече читатели. В този космополитен свят, границите нямат значение и опитът може да бъде пренесен от едно място на друго. Аз искам да дам повод на хората да се замислят, да видят, да усетят... Това са двете причини за създаването на „Моето перо“.

Вместо финал

Ти в какво вярваш?

Вера се усмихва. После чувам: Името ми е Вера. Аз съм белязана от заветите, които въплъщава то в себе си. В този смисъл, вярвам в любовта между хората, в тяхната мъдрост, както и в надеждата, която всеки носи в себе си и която ни движи напред.

Има ли нещо, от което те е страх?

Страх ме е, че няма да ми стигне времето да достигна до хармонията в моя вътрешен свят и да изпълня отговорностите си към близките ми хора, както и към себе си – да израствам, да се развивам духовно и да преодолея страха от страховете, които имам.

Какво е свобода?

Да мога да изляза от рамките на забързаното ми ежедневие и да нямам часовник на ръката. Времето, което е величина, измислена от хората за тяхно удобство, не им принадлежи, то не принадлежи на никого. То се случва сега. Свободата според мен е да бъдеш господар на личната си мерна единица от време и да го изпълваш по най-пълноценния начин,

Ако искате да разгледате блога на Вера, може да го намерите ТУК