"Отвъд границите": Стефан Колев: „Икономически идеи срещу чупещия се свят"

Ключарите, историята и книгата

Когато бях малък, много исках да стана историк. Тогава баща ми каза: „Ей там на ъгъла на улицата има едни, които правят ключове, сигурно си ги видял. Те завършиха социология. Така че не се занимавай с глупости, а намери нещо смислено. Това бяха времената на хиперинфлацията от 1997-а. Аз съм роден през 1981-а и сякаш една част от съзнателният ми живот до този момент беше обърната към прехода и опита да разберем социализма, комунизма, какво е преход, кога ще се оправим… такива въпроси. Имах и невероятни учители по история, в гимназията доц. д-р Михаил Груев, сега е директор на агенция „Архиви“. Тогава с Бойко, един приятел от Немската, си говорихме много и в тези разговори той изигра съществена роля за това да избера икономиката като наука, с която ще се занимавам. А и на мен ми беше интересен процесът на икономически, политически и социален преход.

И така записах „Икономика“ в Хамбург. Учих две години, когато един доцент ми каза: „Вие наистина сте много добър в това, което правите, но трябва да знаете, че в икономиката няма голяма перспектива, когато след завършването чужденци или жени се опитат да си намерят работа. Занимавайте се с нещо по-практично като например „Бизнес администрация и стопанско управление.“ Послушах го. Завърших „Бизнес администрация“, която сега ми е много полезна за разговорите ми със студентите, които точно това учат, но тогава никак не ми хареса и записах второ висше - пак „Икономика“.

Проблемът беше, че изучавах математическа „Икономика“, някакви модели и това хич не ми беше на сърце. Не че математиката не ме кефи, но моделите ми се струваха наивно прости в сравнение с това, което твърдят, че уж обяснявали.

Тогава, през 2005-а, започнах първата си докторантура. Научният ми ръководител се оказа основателят на „Алтернатива за Германия“ Бернд Луке (Bernd Lucke). Между другото, абсолютно нормален човек, изключително интелигентен, а като убеждения е „десен“ по-скоро в стила на английски консерватор. По-късно той основа партията през 2013-а, времето на острата криза в еврозоната (често наричана още криза с еврото б.а.). А той е човек с кантиански убеждения, в смисъла, че чувства морален дълг да направи нещо за обществото, в което живее. И пробва различни политически проекти, докато не създаде „Алтернатива за Германия“. Срещата ни с него беше около осем години преди това, през 2005-а, когато Германия беше в криза и търсехме някакъв модел на общото равновесие включващ реформи на пазара на труда и какви ефекти ще дадат те за растежа през този модел.

Тогава колега от съседна катедра ми даде една книга, която се оказа биографията на Фридрих Август фон Хайек (Friedrich August von Hayek) (австрийски икономист и политически философ б.а.).

Тук Стефан спря разказа си за миг, усмихна се някак прибрано, все едно не очакваше, че ще повярвам на следващото, което ще каже, но все пак продължи:

Докато четях книгата разбрах, че има и друг вид икономика, извън икономиката на математическите модели, която бях изучавал досега. Докоснах се до хуманитарната икономика като наука за човешките взаимоотношения и разбирането, тоест, че преди да обясниш нещо, трябва да разбереш хората, които са свързани в тази връзка, с това конкретното нещо – в смисъла на понятието „Verstehen“, популяризирано в науката от Макс Вебер. Дори и на английски се използва немския термин.

Освен това видях, че Хайек се е занимавал много и с история на икономиката. И тогава имах преживяване от знам ли… „трети тип“… Но когато завърших биографията на Хайек, категорично реших, че ще се занимавам с това. И си направих на една салфетка нещо като триизмерно кубче с четирима автори, разделение на времето, епохата и два въпроса за държавата и пазара.

Старият ми научен ръководител прояви голямо разбиране и ми каза, че най-важното е да се занимавам с това, към което имам страст. Препоръча ме на своя колежка от другата катедра и така започнах докторантура в Хамбург в новооткрития за мен свят на икономиката.

Беше 2006-а, оттогава досега се занимавам с история на икономическите идеи. По това време бях стипендиант на фондация „Фридрих Науман“. Помолих ментора ми, известен хамбургски икономист, да ми издейства разговор с едно своеобразно „гуру“ - директора на института „Валтер Ойкен“ във Фрайбург, на който Хайек е бил директор и почетен президент от 1962-а до смъртта си 1992-а. Та отидох във Фрайбург със салфетката, гуруто каза, че идеята му допада и аз се престраших да зарежа математическата макроикономика.

После осмислях решението си и намерих много логични обяснения за него, но в този момент, това беше някакво едва ли не прозрение за мен, намерих се през тази книга. Тоест по някакъв много заобиколен път все пак станах историк. Това, разбира се, не е икономическа история, която се занимава с материални процеси, например как Англия се е индустриализирала. История на идеите е как различни мислители са разсъждавали върху различни проблеми на света. И вече дванадесет години изучавам това.

Значи, пак си станал по своему ключар?

Да.

Още повече, че точно сега в един нов проект се занимавам с история на икономическата социология и учени като Макс Вебер.

И да, това за ключа е хубава метафора, защото хората са някак предубедени към икономиката, че е банална наука за търсене, предлагане, цена. Но виж колко интересно. Аз се занимавам вече деветнадесет години с икономика и от дванадесет с история на икономическата мисъл. Преди дни започнах да чета една книга по тема, която ме интересува, и си дадох сметка, че въпреки знанието, което съм натрупал, чрез всеки нов автор, който разбера, чрез всяка връзка, която осмисля, има отключване на познание. Така че икономиката и социологията се оказаха наистина ключ към разбиране на модерния свят - този между 18-и и 20-ти век.

Стоим със Стефан усмихнати на историята за историята. Отпиваме по глътка вода. Мисля как да продължим разговора ни, който явно ще е за пътешествия в света на науките. Тогава си спомних как за първи път го видях в едно софийско заведение през лятото и как коментираше с приятелите си от гимназията инцидента в Кемниц.

Кемниц, добрите и лошите магьосници

Ти си живял и в Западните, и в Източните части на Германия. Ако условно разделим Германия по този начин има ли, според теб, разлика в отношението към малцинствата между „двете Германии“?

Като цяло за отношението към малцинствата разликата е голяма. Източногерманците както и ние българите са израсли в почти изцяло хомогенно общество, което може да звучи простичко, но всъщност е фундаментално. Как си израснал в детската градина например, дали си свикнал да съжителстваш с деца от други култури, до голяма степен определя мирогледа ти.. Отразява се на способността ти да бъдеш толерантен, защото толерантността е нещо, което е трудно за учене, сякаш хората не са родени толерантни. Може би заради еволюцията, през която обикновено хората сме живели в хомогенни общности и не сме свикнали да живеем с по-различни хора.

И за съжаление, ако растеш в едно хомогенно общество, каквото беше социалистическото, как да кажа, способността да бъдеш толерантен не е особено нужна, няма нужда и да бъдеш толерантен, защото всички горе-долу са едни и същи, поне етнически и материално. И според мен това е една от основните причини за сегашната агресия и нетърпимост на саксонците към чужденците. Просто чисто социологически погледнато, те имат друг вид израстване и социализация, съответно са много по-малко способни на толерантност, отколкото някой израснал в Щутгарт, примерно, където петдесет процента от децата са с различни етноси, религия и т.н.

Когато зачестиха проявите на насилие и най-вече след Кемниц, немски политолози и социолози изразиха тези, че агресията към чужденците се дължи на особеното самочувствие на саксонците, че са били кралство. От друга страна, сред тях има огорчение, че въпреки това сякаш днес са недооценени и пренебрегнати при сливането на двете Германии и заради това реагират така на бежанската политика на Ангела Меркел. Имат ли място такива тези?

Това е много трудна тема, която бързо може да ни отведе в стереотипите, които понякога са полезни, но понякога доста усложняват нещата. Както е казал Айнщайн: „Правете нещата колкото може по-прости, но не по-прости отколкото е допустимо.“ Да, саксонците, сравнени с другите провинции в Германия, наистина са много стара държава като кралство и имат силна регионална идентичност, както баварците, например. Но не смятам, че тя ги води към такова поведение, по-скоро не чувството за превъзходство, а някакъв комплекс ги прави агресивни. Защото обединението на двете Германии е наистина доста успешно, но въпреки това – трудно е за разбиране, признавам – голяма част от сегашното източно германско общество гледа на него като на неуспех.

Според мен бежанската криза е поредната възможност да се изразят настроения на недоволство срещу тези тридесет години обединение. Просто бежанската криза е мишена на тия настроения срещу Запада и политиците. Защото много хора тук възприемат реда, който се налага след 1990-а като чуждо, наложено от Запада, нещо, без тях да са ги питали. И сегашните процеси са пореден епизод, в който те показват, че са несъгласни – бежанците ги изпраща политиката, тоест, в тяхното възприятие, Западна Германия, въпреки че канцлерката е източногерманка. Саксонците не са нещо по-особено, просто дебатът се премести на тяхна територия, заради инцидентите, които се случиха тук през последните години. И оттогава, не без помощта на медиите се затвърди стереотипът, че Саксония е мястото на конфликти. Просто тъй като Саксония е най-голямата провинция на изток, сякаш по-нормално е чисто статистически тук по-често да се случват тези изблици на насилие, а не в по-малките източни провинции. И не само в Саксония източно германците гледат на бежанците като на чуждо тяло. Но всъщност, Саксония според мен не е важната „следа“, така да кажем. Истинската „следа“ е противоречието изток – запад.

Тогава доколко сериозно трябва да се гледа на партии и организации като „Алтернатива за Германия“?

Определено много сериозно трябва да се гледа на тях! Дори чистите проценти не позволяват нищо друго, защото в Източна Германия тя е най-голямата партия в момента, така че няма как да не я приемем сериозно. Партията е популистка, за това спор няма, но остава въпросът след като на Ангела Меркел ѝ изтече мандатът, как ще се трансформират християндемократите, в каква посока ще поемат и дали ще успеят да върнат гласоподавателите си.

Освен това успехът на „Алтернатива за Германия“ според проучванията се дължи от три години насам и на това, че доста от тези, които преди гласуваха за бившите комунисти, днес гласуват за „Алтернатива за Германия“. „Алтернатива за Германия“ се състои от различни крила, някои, от които се опитват да се правят на цивилизовани, но динамиката през последните две години е все повече към радикализация и популизъм, който най-вече иска да буди емоции, без да предлагат решения или алтернативи. Но политиката им до голяма степен е емоция и те определено успяват чрез нея.

А тяхното послание не е концентрирано само върху бежанците, То е типичното популистко послание, което виждаме при Стив Бенън в Щатите или при Марин Льо Пен във Франция, че те са срещу върхушката, която управлява държавата, без значение дали става въпрос за теми като пенсии, данъци и т.н. И в това отношение „Алтернатива за Германия“ са опасни, както и всички техни „братя“ по убеждение в Европа, защото тази реторика делегитимира институциите – ЕС, правителства. И нека не се заблуждаваме, че тези партии ще изчезнат, ако бежанският проблем се реши. Но все пак и да не драматизираме, наистина успехът им в Източна Германия е голям, но на фона на процентите на такива партии по цял свят както и на изборите в Бавария този месец, „Алтернатива за Германия“ е все още доста мъничка партия.

В този контекст, според теб, по-младото или по-възрастното поколение е по-склонно да вярва на националистически партии и движения?

Преди десетина години бих отговорил на този въпрос, че по-възрастните са по-склонни. Но като гледаме как национализмът се заражда отново навсякъде – в Швеция, Унгария, Полша, Германия, дори в България, си мисля, че този процес е някак цикличен, че има фази на глобализъм и такива, когато вирусът на национализма пак ни атакува. А национализмът според мен не е хубаво нещо, защото за разлика от патриотизма – винаги е за сметка на околните, винаги има претенции за превъзходство над другия.

Има двама мислители Маркс и Ласал, за които дори и евреите не пишат с охота, въпреки че са в основата на социалистическите движения за времето си. Защо според вас е така?

Мислил съм за това, но нямам някаква професионална оценка. Може би най-важното е, че това са времена, в които социализмът е авангардна, модерна идеология, която привлича всякакви интересни хора. И без ирония или цинизъм казвам, че те са се надявали наистина за един по-добър свят. И са се опитвали да допринесат за развитието на тази парадигма.

Ако сега попиташ студентите си какво мислят за Маркс или Ласал, те как биха ги оценили?

За Ласал със сигурност няма да знаят кой е… За Маркс повече се интересуват, защото Кемниц, който е съвсем близо до Цвикау, по време на социализма се казвал Карлмарксщадт… Поне от тази гледна точка сигурно се интересуват на кого е бил кръстен градът. А и не спират да виждат онази голямата негова глава, която показаха по цял свят след инцидента в Кемниц.

Но като цяло знаят малко. Това, което аз бих се опитал да им кажа е, че Маркс е много силен пример на това, че идеите имат значение. И че въпреки, че е материалист като философ, именно неговите идеи по най-гигантски начин трансформират материалната среда. И че в историята на идеите има добри и лоши „магьосници“. Маркс според мен със сигурност не е от добрите, но без съмнение е от много мощните. Защото идеите на много малко мислители са променили толкова много човечеството. И ако погледнем към дебата виновен ли е Маркс за 20-ти век, ами според мен – да, виновен е! Можел е да сподели по-ясно и приложно своите конкретни идеи за структурирането на икономическия ред в социализма, вместо да остави на „титани“ като Ленин и Сталин да измислят и построят плановата икономика с познатите резултати.

И понеже аз с това се занимавам – история на идеите, Маркс ми е много полезен, за да онагледя пред студентите си как идеите не са някакъв безотговорен „дрън-дрън“ феномен, а много важна призма, която определено помага за разбиране на обществото, в което живеем в момента.

Пътешествията в науката

Какво е удоволствието и колко голямо трябва да е търпението да пътешестваш назад във времето и да търсиш тези модели на икономическата мисъл, които могат да бъдат полезни и значими за обществата днес?

Удоволствието е много голямо. Но да, и търпението е много важно, защото този процес е много бавен. И наистина всичко в познанието е доста относително, тъй като колкото повече четеш, повече неща откриваш и пътят ти се струва все по-дълъг, а времето все по-малко и в този смисъл тази професия е лукс.

Как успяваш да задържиш интереса на студентите си към тази материя, която изисква толкова много време, а те са все пак млади хора, които вероятно предпочитат всичко да се случва бързо и веднага.

Лесно, много лесно. Защото първото, което те виждат, е колко много обичам предмета си и това, което правя. Защото повечето от тях искат да станат примерно счетоводители, информатици и моят предмет им звучи все едно няма да им послужи за нищо в практиката. Но още при първата ни среща, не се колебая да им покажа моята лична страст към предмета.

След това им показвам, че те не са просто поредната ми група, че те не са нещо рутинно, с което се занимавам от сто години, а напротив, че всеки един персонално е важен за мен. Защото икономиката има индивидуалистичен подход към социалните феномени и е хубаво студентът да разбере, че за преподавателя той е личност.

И третото е да се опиташ да им влезеш под кожата и да се опиташ да си представиш как се чувства всеки от тях, за какво е дошъл точно този 18-годишен човек в университета, какви неща го вълнуват. И това може да се постигне само, ако ги допуснеш до себе си. Например ходим често заедно да пием бира в разни клубчета и доста си говорим – например за историята на автомобилостроенето. Аз от коли хич не разбирам, но те са страшно запалени, а Цвикау е родното място и на "Ауди", и на "Трабант", та дискутирайки с тях такива неща, можем да сравним пазарната икономика с плановата.

Тук Стефан спря да говори, замисли се малко повече от обичайното, сякаш си представи нещо и после продължи.

Икономиката е много свързана с либерализма в историята си, сега си мисля, че може би едно от най-важните неща в преподаването е да не правиш пропаганда, а честно да споделиш със студентите си какви са политическите ти виждания например. Искреността е много важна, да си прозрачен за тях. Защото те са достатъчно разумни, за да знаят, че никой за нищо не е неутрален.

Машината на времето

Като говорим за твоите студенти днес, си мисля как ти реши да замиеш за Германия? Защо избра Германия? Най-близко до ума е, защото си завършил Немската?

Не, не (Стефан започва да се смее)

Тогава въобще не беше ясно какво искаме. Аз завърших гимназията през 1999-а, но някъде през 1996-а си вързах първия модем, абсолютно допотопен. Имахме дуплекс на телефона, който постоянно блокирах, и съседът ни непрекъснато се качваше да ни се кара. Интернетът беше също допотопен и аз си записвах в едно тефтерче адресите, които ме интересуваха. И да, нищо не ни беше ясно, защото когато със съучениците ми тръгнахме към Германия през 1999-а, бяхме езиково добре подготвени, но културно бяхме абсолютно неподготвени. И бяхме като в някаква машина на времето, защото дори не бяхме пътували много-много.

Но реално аз исках да отида в САЩ, а не в Германия. Бях завършил паралелно с Немската и Английската гимназия като частен ученик. Не знам дали си спомняш, но 90-те бяха много особено време. Сега в ретроспекция много го харесвам, но тогава беше отвратително заради „мъглата“ и липсата на информация, в които живеехме. Чул бях, че има университети като „Станфорд“, „Дюк“ и „Принстън“ и исках да тръгна за там, но нямахме пари. Някъде в десети клас трябваше да реша дали ще се готвя за SAT и TOEFL или ще се готвя за немската матура, която беше много натоварваща. Аз и за Германия нямах пари и тръгнах с 2000 марки. Надявахме се, че от матурата ще има някаква стипендия, но нямаше. И все пак избрах Германия заради езика, а и заради страхотните учители-немци, които ни преподаваха в Немската. Те бяха някакъв остров на нормалността за тези времена. И така заминах за Хамбург, където прекарах десет години.

Какъв ти се стори Хамбург, когато стъпи за първи път там?

Хамбург е много интересен град, а аз имах големия шанс да заживея при едни познати на мой учител там. Градът ми хареса много, защото някак не ме „задължаваше“ с нищо да ставам немец и въпреки това се чувствах като гражданин на града. Започнах да се интересувам от политика, ходех в разни политически клубове и се чувствах като част от този град. Но бяхме и наивни, и тази наивността е много по-интересна, защото хем говорехме много добре езика, хем бяхме като извънземни там и хората се чудеха какви сме. И все пак смятам, че Германия, особено Западна, е с едно от най-добрите общества, в което можеш да бъдеш чужденец, защото хем те приемат като част от тяхното общество, хем би могъл да запазиш идентичността си. След това, с десет години закъснение, ми се сбъдна мечтата да отида за по-дълго Щатите. Освен конференциите, 2010-а бях за шест седмици в университета „Дюк“, а 2016/2017-а прекарах пак в „Дюк“ първия ми сабатикал семестър.

Оправда ли Америка очакванията ти?

Особено е. Щатите не са понятие в единствено число. Ню Йорк, Чикаго и университетските градчета ми харесват доста, но има места, които не ми харесват. И много интересно е, че американците много малко познават останалия свят извън Америка, дори Европа не познават добре. Има огромни културни различия в тяхното и нашето отношение към работата, свободното време, в отношението към категориите твой – чужд.

Разговорът – любимото пътуване

Какво е свобода?

Свобода освен стандартните дефиниции за отсъствие на налагане на чужда воля и насилие е и възможността да следваш себе си. За мен свободата е, именно когато няма чужда воля и насилие, ти да откриеш себе си в смисъла за какво я искаш и как да я използваш. Тоест, когато ги няма насилието и чуждата воля, започва интересното на индивидуално ниво и на социално ниво – какво ще е твоето лично развитие и развитието ти в обществото, кой си ти в отношенията на една общност и какъв е твоят принос за тези отношения. Свобода и отговорност са много фундаментално свързани понятия. Но пак стигаме до откриването – да откриеш кой си и какво можеш да промениш. Защото ако имаш много големи „икаровски“ идеи да промениш всичко, можеш да изгориш. Така че ако откриеш кой си как можеш да защитиш този свят от хора, които искат да го счупят, това е свобода.

Има ли нещо, в което вярваш?

Да! Вярвам в Бог, като православен християнин. Другото, в което вярвам, е че светът е подреден, но въпреки това всеки от нас е хубаво да открие с какво може да го доподреди, както и за какво да е благодарен. Така че може да се каже, че вярвам в Господ и в науката да опознаваме света.

От какво те е страх?

В днешния свят почти всеки може да прави каквото си иска, а това е голям лукс. Имайки предвид гигантското забогатяване на този свят, и имайки предвид всичките тези как да ги нарека…„снайпери“ или „бухалки“, страх ме е, че светът може да се счупи, че този следвоенен ред, имам предвид Втората световна война, може да се наруши и да го загубим. Тогава ще се върнем много, много назад и това не е никак хубаво.

Понеже още от началото този наш разговор даде заявка, че ще е пътешествие не в държави, а в науката, имаш ли любимо пътуване в този контекст?

Стефан се засмя, помисли за миг и ми каза:

Аз обожавам да пътувам. Ето сега заминавам на малка конференция във Ванкувър. Ще бъдем само двайсетина души, но сред тях ще са президентът на „Mont Pèlerin Society“, и издателят на събраните съчинения на Хайек в „University of Chicago Press“. Може би тук е мястото да отворя една скоба и да кажа, че освен това, което може би съм постигнал в науката, много се радвам, че през 2013-та станах член на „Mont Pèlerin Society“, организация, която Хайек основава 1947-а.

Та, от една страна се радвам, че ще видя Канада, от друга, че ще се срещна с хора, с които ще проведа интересни разговори. И най-често тези разговори, освен академични, са и на по бира, съвсем приятелски, но пак са обвързани с нещата, които ме интересуват. Да, като цяло пътувам, за да се срещна с нови хора или с приятели, които не съм виждал от години, защото науката е разговор. Често хората я ограничават само до писане на някакви текстове. Но всъщност, тя е голям, много дълъг разговор, дори и с хората, които не са физически около теб. Ето например този разговор, за който отивам в Канада, тече от десет годни вече и още има какво ново да си кажем с хората, с които ще се видя там.

А най-ярките пътувания-разговори, са когато някой по-висш в науката ти е показал, че правиш нещо смислено, че си стъпил на правилния път, колкото и да е дълъг той. И така, с течение на годините, през всяка стъпка разбираш, че май си пораснал.