Хвани ме, ако можеш

Филмът на Стивън Спилбърг „Хвани ме, ако можеш“ и гонитбата между Том Ханкс и Леонардо ди Каприо е кръстникът на тази статия, която е посветена на непрестанната надпревара с времето, в която сме въвлечени, докато отразяваме Олимпийските игри в Париж. Отрази ме, ако можеш. Един от основните проблеми на най-големия спортен форум е придвижването и транспортът.

Не ме разбирайте, погрешно – домакините във Франция са се постарали да направят всичко по силите си – има олимпийски транспорт и специална лента, която позволява на бусовете да се движат бързо и необезпокоявано, на почти всички спирки, особено по-централните, има доброволци, които ви опътват в каква посока трябва да поемете, ако искате да стигнете до дадено съоръжения, във влаковете, трамваите и в метрото на всяка спирка, до която близко се намира някоя зала или стадион има специално оцветено в розово триъгълниче, което ви ориентира в бъркотията и изключителната динамика на огромния Париж.

Точно така – огромния Париж. Като всеки друг мегаполис и Париж е труден за опознаване. И логично – не е особено елементарно да стигнеш от една точка до друга, какво остава пък и когато времето ви притиска. Мога да ви дам относително лесен пример от нашето ежедневие, което да ви илюстрира за какво говоря. Излизаме от хотела, нарамили статив, камера, раница с лаптоп и раница с устройството, което ни помага да осъществяваме преките си включвания в новини и предавания.

Ходим десет минути до спирката на травмай Т3B, който трябва да ни откара до залата по бадминтон, там е нещо като транспортен хъб. Потегляме с рейс от олимпийската мрежа – Т4, който ще ни отведе до Международния телевизионен център. Там пък ни очаква Т12, за да ни закара до залата за бокс, където в последните часове е толкова горещо и се раждат непрестанно истории и поводи за дискусии.

Гледаме два-три мача, правим няколко интервюта и трябва да поемем към кортовете на Ролан Гарос. Влизаме в гарата, където с влак Б ще трябва да стигнем до Le Chatelet, за да влезем в метрото, откъдето с помощта на линия 10 ще се озовем в близост до кортовете, а там ни очаква десетминутно ходене. Сами разбирате по колко време отнема един такъв воаяж и какво става, когато изпуснеш за две-три минути даден транспорт. Но – и в това има чар. Сприятеляваш се с шофьорите на автобусите, гледаш как хора спят по влаковете все едно са си в леглото у дома, бързаш и се буташ с напълно непознати, които вероятно също бързат за дадено място.

И когато всичко приключи си казваш, че подобно събитие не се организира от всеки.

Разбира се – аз ви описвам само неволите с транспорта, без да влизам в детайли за влизането на самите съоръжения, където логично има специални входове за медиите и журналистите, но те обикновено и по закона на Мърфи са на най-далечната точка от мястото, където те е оставило метрото. Ако не друго – поне този път няма езикова бариера и доброволците наистина са отзивчиви и се опитват да те ориентират.

Защото при последните визити на Зимни Олимпийски Игри в Пьонгчанг и Пекин и при най-добро желание доброволците нямаше как да са от особена полза, просто защото не говореха никакъв език, който се използва в Европа и реално освен с езика на тялото нямаше как да ти посочат и обяснят накъде трябва да поемеш. Както казах – отрази ме, ако можеш.

Последвайте нашия канал "Спорт по БНТ" във Viber

Последвайте ни и във Фейсбук, за да сте винаги в час с последните спортни новини

Намерете БНТ в социалните мрежи: Instagram, Facebook, LinkedIn, TikTok

Гледайте НА ЖИВО спорт безплатно на: