Лепкавата кал на Авдеевка и отрядите "Шторм Z"

Похвално слово за политическите страсти

В началото на седмицата ми позвъни един от моите руски контакти, много свестен московчанин. „Можеш ли да говориш?“, учтиво попита той. „Да“, отвърнах му делово, „у нас това все още не е забранено“. Не виждах лицето му, но нямаше как да не усетя киселата му полуусмивка от другата страна на линията. След тази кратка саркастична прелюдия бързо преминахме към същността на разговора.

Търся обикновено за начало някаква закачка, отвлечено встъпление или просто виц. Просто така, да разчупя ледовете, понеже всичко което следва е един дълг монолог за смърт, поквара и разрушения, нека поне началото да бъде по-ведро. Е, това начало може и да не е чак толкова успешно в тази мисия, но пък е удачно.

И все пак не е ли твърде банално да акцентирам върху нещо, което е толкова очевидно и общоприето? Категорично не. Излишно е да ви напомням колко напрегнато бе тази седмица в парламента. Имаше искане за оставка на министъра на отбраната Тагарев, люти спорове около проектозакона за дерогацията за "Лукойл Нефтохим", отложен бе и вотът на недоверие към правителството. Когото и да попитате от вашия кръг познати, най-вероятно ще каже, че в Народното събрание едни хора си чешат езиците за много пари, карат се, крещят си и реално не правят нищо. И вероятно за себе си тези ваши познати ще бъдат прави. Но може ли някой българин да каже, че в парламента не е представена неговата политическа позиция? Едва ли. Напротив, имаме си депутати от всякакви политически разцветки и нюанси, много от които вероятно вярват в идеите, които се опитват да прокарат. Това, от своя страна, води до честа смяна на правителствата, крехки и разпадащи се коалиции, чести избори. Имаме си и президент, който е на поста си дълго, но не вечно. И в целят този политически хаос и привидно безсмислена какафония накрая обикновено се стига до компромис, до някаква обществена равновесна точка, и ситуацията, поне за кратко, се успокоява. До следващият път, когато отново нещо ще я подпали и обществените страсти първо ще забълбукат, за да стигнат отново до точката на кипене.

Искате да ви е спокойно? Желаете да живеете в свят, в който политическия живот протича лениво и лежерно като лятна ваканция? В който умни, възпитани и търпеливи народни избраници работят денонощно в полза на държавата? Без страсти, истерии и пререкания? Има ли въобще такова място? Защото страстите са преди всичко живот. Река, която не тече първо се превръща в блато, а накрая пресъхва съвсем.

Казвам ви всичко това, защото моят познат московчанин би дал всичко на света да има възможност да живее в страна с истинска парламентарна опозиция, с ругаещи се взаимно и спорещи депутати и управници. Където президентите се сменят след като им изтече редовният мандат, а правителствата още по-често. Където няма да се налага да подбираш думите си докато разговаряш по телефона, защото може би те подслушват, където няма да се будиш сутрин със свито сърце дали днес няма да мобилизират сина ти или пък съседите да напишат политически мотивирано оплакване срещу теб. Например, за липса на патриотизъм.

Защото ако всичко това го имаше в Русия, тя едва ли щеше днес да воюва в Украйна, да губи ежедневно хиляда или повече мъже, а руснаците да се чувстват като в голям затвор или в грамадна обсадена крепост. В Думата нямаше да се приемат безропотно закони с пълно единодушие за има-няма два-три часа. И разни фашисти като философа Дугин да призовават за деурбанизация, накипрени правителствени дами да обясняват как жените трябва да се откажат да следват висше образование и да започнат да раждат деца на деветнадесет, пълничкият син на Кадиров преди да е навършил шестнадесет да има повече ордени от всеки военен ветеран, а депутати на живо по телевизията да разсъждават, по коя столица би трябвало първо да се нанесе ядрен удар – Лондон или Вашингтон.

На фронта – пак същото. И не съвсем

Есента най-после завладя изцяло бойното поле в Украйна и това очевидно повлия и на характера на бойните действия. В окопите започна да става влажно и хлъзгаво, калта вече сериозно пречи на придвижването на тежка бронирана техника, да не говорим за многострадалните камиони. Мъглата се разстила на много километри и не дава възможност на операторите на дронове да наблюдават. Всичко това вече се отрази и на тактиката използвана и от двете страни в ожесточените сблъсъци – те разчитат много повече на пехотни действия, а танковете и бронетранспортьорите се използват предимно за огнева поддръжка. Засега това като че ли носи повече предимства на ЗСУ (украинските въоръжени сили), най-вече заради по-добрата им подготовка и ръководене на ниско ниво, докато руснаците продължават да демонстрират едни същи слабости.

Авдеевка като че ли си остава най-горещото място на фронта, като там в момента битката върви на приливи и отливи. Третият руски щурм на града, за който ви споменах в последния си коментар, очевидно вече е в ход, като за разлика от предишните два, военоначалниците на Путин го провеждат предимно с пехотни групи. Техният размер варира от малки (3-10 души) до средно големи, но накрая резултатът е един и същ, т.е. никакъв.

Засега няма единно мнение защо руснаците са заложили на тази драстична промяна в тактиката. Дали имитират украинците, които атакувайки с отряди от по десетина бойци постигнаха (и продължават да постигат) някои никак нелоши резултати в Запорожието? Или пък са се убедили колко безсмислено е да изпращат през минните полета танкове и бронетранспортьори, които така или иначе скоро след това стават лесни мишени за оръжията на ЗСУ? Или просто наличностите им на бронирана техника са слезли под критичния минимум заради тежките загуби, които претърпяха напоследък? Каквато и да е причината, случващото се край Авдеевка е още едно доказателство, че не може просто ей така да изкопираш нещо, което противникът ти ползва с успех и да очакваш то да проработи и при теб. Не бива да се забравя, че украинците имат добра предварителна подготовка именно за такъв тип действия, а освен това когато техните малки отряди се устремяват в атака налице е много добър синхрон и взаимодействие с артилерията, дроновете, сапьорите и бронираните машини. Нищо подобно не се наблюдава засега при нашествениците, а с оглед на това, че при тях количеството винаги е доминирало над качеството, аз не очаквам в обозримо бъдеще да настъпят някакви видими промени в начина по който те действат в реален бой.

Както вероятно ви е известно, ключът към "крепостта" Авдеевка е коксовият комбинат на север от града. Това е огромно предприятие от съветски тип с приблизителна площ от около 5 кв. км строено по всички правила на устойчивостта. Прекратило работа преди години заради конфликта в Донбас, то от доста време изпълнява ролята на основен опорен пункт на ЗСУ в този район. Дебелите му стени и солидни подземия позволяват и складиране на боеприпаси и материали, има комуникационни центрове, и пунктове за медицинска помощ, удобно е за подготовка за евакуация, и най-вече надеждно е за укритие на личния състав. Преди всяка атака руснаците го обработват и с артилерия, и с дронове, а напоследък и с авиационни бомби достигащи до три тона. Засега нищо от изброеното не им носи особен успех, а заводът е на път да се превърне в поредния символ на несъкрушимия украински дух, такъв какъвто бе "Азовстал", например.

По неокончателно потвърдена информация, в момента руските позиции се намират на някакви си 200 метра от комбината. И именно с това незначително на пръв поглед разстояние се измерва полето на смъртта за нашествениците. При всяка атака те успяват да преодолеят някъде около половината от него преди да бъдат нападнати от дроновете на ЗСУ и довършени от украинската артилерия. Малцина оцеляват, в повечето случай руските щурмови групи биват изтребвани до крак.

Практически идентична е ситуацията и в района на селцето Степове, което се намира на по-малко от два километра на северозапад от комбината. Излишно е да ви казвам, че то в момента е само някаква маркировка на картата, защото в него едва ли е останала и една здрава къща. Но не това вълнува руснаците – ако овладеят Степове те ще се доближат максимално до шосето, по което украинците снабдяват Авдеевка и така ще направят решаваща крачка по пълното обкръжаване на града. Както навсякъде другаде, обаче, не им се получава, а тези руснаци, които все пак успеят да достигнат до покрайнините на Степове биват безмилостно унищожавани дори и да се опитат да се укрият сред руините или в мазетата.

От оперативно-тактическа гледна точка основният проблем на нашествениците е равният като шахматна дъска терен. Той позволява на украинците да наблюдават всичко на много километри напред и най-вече да държат под пълен огневи контрол всяко движение на войските на Москва. Като под "пълен" би трябвало да се разбира не само непосредствено бойното поле, но и всички пътища водещи към него. По този начин се парализира както придвижването на войските, така и снабдяването с амуниции и други логистични дейности. Под ударите на дроновете отдавна попадат не само колони от камиони; с неистово упорство се преследват дори отделни руски микробуси и даже мотоциклетисти.

Статичният фронт също не е от полза за войските на Путин. В по-голямата част на украинския юг отсъстват горски масиви, има само малки горички, храсталаци и дърветата засадени край пътищата. Това уточнение е много важно, защото именно оскъдната растителност често се явява единственото възможно място където се съсредоточават ударните пехотни групи преди атака. След месеци на интензивни артилерийски дуели обаче в прифронтовата зона рядко може да се намери дори и едно оцеляло дърво, да не говорим пък за горичка. Останали са само повалени дънери, пънове, стърчащи към небето стебла без клони и без листа. Така в преобладаващата част от случаите съсредоточаването на дори и неголям руски боен отряд за атака става очевидно за ЗСУ далеч преди тя да е започнала.

В често технологичен план нашествениците също срещат сериозни проблеми. Например с мините. Дори и да успеят да изчистят проход през някое от многобройните украински минни полета, много скоро ЗСУ успяват да го минират отново изстрелвайки британски RAAM-снаряди, които съдържат в себе си противотанкови мини вместо експлозив.

Ситуацията в небето за руснаците се развива още по-зле. След като миналият месец украинците буквално попиляха летищата им за хеликоптери в Бердянск и Луганск и ги принудиха да изтеглят оцелелите си машини на бази дълбоко в тила, от тогава насетне ВВС на Москва разчитат най-вече на класическа реактивна авиация. И докато височинните изтребители-бомбардировачи се справят доста добре за момента, най-вече като от значителна дистанция (до 70 км) изстрелват планиращи бомби, то руските щурмови бомбардировачи Су-25 започнаха да падат като зрели круши. Те изпълняват мисиите си на неголяма височина, в близост до бойното поле и така стават лесна плячка дори и за ръчно преносимите украински противовъздушни оръжия. В района на Авдеевка по-рано през седмицата бе свален вече осмият подред руски Су-25 откакто в началото на октомври започна масираният щурм на града. По-удивителна е като че ли равномерността, с която това се случва – средно на всеки 4-5 дена от небето пада обвит в пламъци самолет с червени петолъчки на крилете.

Войната на дроновете пък се развива направо по кошмарен за Москва сценарии. Безпилотните летателни апарати са сравнително ново оръжие и малцина съзнават, че противодействието срещу него може да бъде както директно, така и индиректно. Под директно се разбира да успееш някак си да улучиш дрона (което, в интерес на истината се случва сравнително рядко), а под индиректно – да прекъснеш или нарушиш сигнала, който той получава от оператора. За целта във всички съвременни армии вече има специални части за радиоелектронна борба. Дотук добре, ще каже някой от вас, ама какво общо има всичко това с Авдеевка? Има, и още как. Дроновете направлявани от оператори са с ограничен обхват и за да бъде максимално сигурно, че сигналът който те получават ще бъде прекъснат, средствата за радиоелектронна борба се разполагат възможно най-близко до зоната на бойните действие, да речем на не повече от 5-10 км. При това украинците без да се притесняват са ги разположили в коксовия комбинат, където те са надеждно прикрити зад масивните стени. Руснаците, обаче, буквално се намират в голо поле и единственият начин да използват техните е да докарат специални мобилни станции инсталирани в камиони. Те, обаче, са лесно различими и съответно стават приоритетна цел на артилерията на ЗСУ. Достатъчно е да се извади от строя една такава станция и цялата атака на бойните части се проваля или те стават лесна плячка на украинските камикадзе-дронове.

Продай ми живота си

Когато се дискутират бойни действия много често прекалено се акцентира на тактика, стратегия, въоръжение и числа. Всичко това сякаш допълнително дехуманизира един конфликт, който изначално си е безчовечен. На заден план остава човешкият фактор, малките драми, болката, ужасът и страданията. Кое, например, мотивира украинците да продължават да се сражават със същото свирепо упорство, често дори газейки в дълбоката до колене кал в окопите? Мисля, че отговорът е ясен – желанието да не допуснат страната им да се превърне в част от "руский мир" и всеизвестните му „прелести“. Кое обаче кара руснаците да се отправят на почти сигурна смърт в поредния "мясной штурм" (или както аз го превеждам – „касапска“ атака) газейки буквално по труповете на вече убитите си другари, заобикаляйки кратерите и корпусите на изгорелите танкове? Какво се случва в главите на тези хора срещащи се лице в лице с безнадежността?

Наскоро един руски анализатор, който със сигурност тялом не се намира на територията на РФ, заяви, че не предвижда в скоро време Москва да анонсира нова голяма „частична“ мобилизация. Неговият аргумент, бе простичък, но напълно логичен – на Путин са му необходими около 20 хиляди души на месец, за да поддържа някакво ниво на боеспособност на армията си в Украйна. Горе-долу толкова засега доброволно се явяват пред наборните комисии всеки трийсет дена. Това в голямата си част са бедни, притиснати от финансови проблеми хора, отчаяни и лишени от всякакви патриотични „илюзии“. Дори и моментът с любовта към Родината да присъства у някой от тях, в преобладаващите случаи става въпрос за обикновен житейски прагматизъм смесен с цинизъм и безсилие пред системата. Понякога на сигурна гибел тези нещастници от т.нар. Глубинка биват изпращани от жените си: „Така или иначе по цял ден се наливаш с водка, отивай на фронта да умреш там, поне от смъртта ти ще има някаква полза за мен и за децата“. А „ползата“ в чисто парично изражение не е никак малка (според руските стандарти) – на семейство се полагат месечни помощи от 5 хил. до 15 хил. рубли (45 до 135 долара), което на някои места в Русия си е направо една заплата, а в случай на тежко раняване или смърт се предвижда еднократна финансова компенсация в размер съответно на 3 мил. рубли (27 хил. долара) и 5 мил. рубли (45 хил. долара). (Последните са популярни сред руснаците като „гробовые“.) Отделно от това, руските власти на местно и републиканско ниво се опитват да „глезят“ семействата на военнослужещите с някакви малки жестове, например докарват им дърва за огрев, чували с картофи, подаряват им хладилници и т.н. У хора, за които животът в недоимък и мизерия се е превърнал във втора природа, това предизвиква възторг и умиление.

Най-голям мотиватор, обаче, си остава заплатата по договор. Тя зависи от чина на военнослужещия. Най-ниското месечно възнаграждение е 195 хил. рубли (ок. 2,565 долара) за редник, следва ефрейтор с 220 хил. рубли, и така нагоре по стълбицата до полковник, който се разписва срещу половин милион (ок. 6,480 долара). За генералите постъпленията в банковите сметки си остават тайна, но там таваните предполагаемо са космически.

За страна като Русия това са си направо ненормални пари. Например, дори в Москва в сферата на услугите обикновен работник на пълен работен ден получава едва около 30 хил. рубли на месец. (т.е. около 600 лева наши пари). За провинцията и това даже е много. От друга страна, неголям апартамент в Красноярск може да се придобие за едва около 500 хил. рубли (т.е. под 6,500 долара), а във Владивосток, на Тихия Океан, за не повече от 700 хиляди (приблизително 9,000 долара). Друг е въпросът, че за някакво особено качество на строителството няма смисъл да се говори, отделно, че хората по-скоро бягат от такива места отколкото да се натискат да живеят там. Погледите по-скоро са отправени към лъскави мегаполиси като Москва и Санкт Петерсбург, където прилична неголяма квартира по-близко до периферията се търгува съответно за около 10 милиона (130 хил. долара) в настоящата столица и за 7 милиона (ок. 90 хил. долара) в старата.

Елементарни сметки показват, че обикновеният руски редник подписал безсрочен договор да унищожава „укронацистите“ няма особени шансове да закупи за себе си или близките си жилище в някоя от двете столици. Остава му все пак надеждата, че украинските куршуми и шрапнели ще го пощадят за някой друг месец и така семейството му ще може да се засели в някой забравен от бога областен център или да се премести в по-добро жилище, пък може даже и да останат малко пари в банката. Тъжното в случая е, че руските части се комплектуват на регионален принцип и в окопите пристигат цели роти и батальони мобилизирани в най-бедните райони, при това от малки по численост не славянски народи. Американските касетъчни боеприпаси, обаче, не подбират по етнически признак ами покосяват наред. Така напълно вероятно е сред поредната „касапска“ атака в някое градче в Бурятия да пристигнат накуп двадесет „похоронки“ (известия за смърт).

Сред гастарбайтерите на полето на смъртта не можем да не споменем и една особена авантюристична прослойка, която буквално си играе на руска рулетка с украинските оръжия. Става въпрос за отрядите „Шторм Z“, които са съставени от временно помилвани затворници пожелали да опитат късмета си на фронта. При тях ситуацията е малко по-различна от тази на мобилизираните. Помилваните по волята на Путин-самодържеца обикновено подписват за срок от само шест месеца, като за това време даже получават и пари (ок 2,000 долара на месец). Когато договорът им изтече те не само, че могат да напуснат армията, но и биват окончателно помилвани, независимо какви престъпления са извършили преди да бъдат прибрани зад решетките. Проблемът, при тях, обаче е че висшето началство ги използва като някакъв безотчетен разходен материал и ги хвърля в бой на най-трудните участъци, където се очаква най-ожесточена украинска съпротива. Напълно прави са тези, които сравняват "Шторм Z" с наказателните батальони на Сталин от мрачните времена на Втората световна война. Все още няма надеждна официална статистика, но вътрешното ми убеждение, че зетковците, които доживяват сладкия миг на свободата не са особено много.

Демонът на войната няма само външно проявление, неговото лице не изплува само в локвите кръв, той не се крие само в разрушените къщи, в които някога е кипял живот, изкоренените дървета и разкаляните есенни пътища, покрай които ръждясват изтърбушени танкове и автомобили. Демонът на войната е и вътре във всеки навлякъл униформа. Когато не се води бой, чрез него нашепват загиналите, полуделите и изчезналите, както и близките, и семейството, които той е твърде вероятно никога повече да не види. Мнозина се опитват да го прогонят или подтиснат, първо с някоя друга цигара, после с малко алкохол, после с повече алкохол, накрая и с малко дрога, а понякога и със зловеща комбинация от всичко изброено. Добавете към това произволни разстрели за неподчинение, насилието което са донесли от затворите и колониите татуираните „патриоти“ от „Шторм Z“, садистичните умопобъркани руски нацисти от доброволческите батальони, арогантните брадати чеченци на Кадиров, коравосърдечните прагматични "опълченци" от ДНР и ЛНР, разни наемници дошли за някой долар от далечни нерускоезични места като Непал и Африка и вероятно ще разберете в какъв сос се вари средностатистическият руски солдат някъде в района на коксовия завод при Авдеевка. Той все още се надява, че ще оцелее при следващата атака, което ще му позволи да добави още една заплата в сметката си. И не знае, че му остават едва няколко часа живот. Е, поне вие вече го знаете.