Абонирай ме за най-важните новини?
ДА НЕ

Очертанията на войната: Как Русия изгуби Херсон и войната

Анализ на Камен Невенкин

от БНТ
00:36, 13.11.2022
Чете се за: 32:15 мин.
 Камен Невенкин
Снимка: Десислава Кулелиева
Слушай новината

Херсон - краят

Всеки път, когато приключа и предам седмичния си анализ за публикуване, у мен остава известен момент на напрежение. Няма време за отпускане – войната следва неумолимо своя ход и не знае нито миг покой. Аз трескаво търся идеи за следващата тема, а въпросите се блъскат вътре в главата ми. Ще поднесат ли идните дни някакво разтърсващо, форсмажорно събитие или пък ще бъде относително спокойно? Понякога упорито преследвам темата, но понякога тя сама ме намира. Така беше и този път – в сряда следобед руският министър на отбраната разпореди изтегляне от херсонското предмостие и моментално тази новина помете всички други, свързани с войната в Украйна.

Украинци празнуват радостта от освобождението на централния площад на Херсон

Калейдоскоп от събития и грешни решения

Херсон бе основна цел на руските войски още от първия ден на инвазията - 24 февруари, но те успяха да го превземат едва на 2 март, след сравнително кратки улични боеве. През следващите десетина дни нашествениците се опитаха да разширят овладяното от тях предмостие на десния бряг на Днепър и даже да превземат друг голям град в района - Николаев, както и да напреднат към Одеса, но бяха спрени от ожесточената съпротива на украинците и принудени да се оттеглят. Основната грешка на руснаците в този момент бе, че разпиляха силите си, опитвайки се да напреднат едновременно в няколко направления, при това с доста слаби отряди, вместо да концентрират всичките си ресурси в направление на Одеса. Освен това те изцяло подцениха волята за съпротива на украинците и в крайна сметка платиха скъпо за това. В края на март фронтовата линия се стабилизира, в резултат на което се оформи голям плацдарм (предмостие) с дължина около 200 км. и широчина приблизително 50 км.

От военна гледна точка смисълът на всеки плацдарм на отсрещния бряг на широка река е в даден момент на него да се натрупат достатъчно войски, за да се предприеме голямо настъпление към следващата цел. Ако поради една или друга причина се получи забавяне и плацдармът не се превърне в планираното „стартово блокче“ за нова офанзива, той рано или късно се превръща в нещо като обсадена крепост, която противоборстващата страна се опитва на всяка цена да унищожи.

Точно това се случи в района на Херсон, където от края на март ЗСУ предприеха серия от контраатаки, за да ограничат и редуцират руското предмостие. Те продължиха с различна интензивност през пролетта и лятото и не доведоха до значителни промени на военните карти, но накараха руснаците сериозно да подсилят войските си на десния бряг на Днепър. Сред прехвърлените подкрепления правеше впечатление присъствието на 76-та Гвардейска десантно-щурмова дивизия - едно от най-елитните съединения на руската армия, което малко преди това бе участвало в превземането на Изюм. Освен това вече се беше сдобило с печална слава заради убийствата, извършени в киевското предградие Буча.

Успоредно с прехвърлянето на значителни резерви, руското командване се зае с фортификацията на предмостието. Изградени бяха няколко отбранителни линии в дълбочина, всички ключови постройки (ферми, административни сгради и др.) бяха превърнати в миниатюрни крепости, изрити бяха много километри окопи и даже бяха докарани специално изработени бетонни бункери, които също бяха интегрирани в най-ключовите позиции. Всичко това подсказваше твърдото намерение на Москва да задържи плацдарма на всяка цена, за да опита в даден момент отново да настъпи към Одеса. Освен това още тогава активно циркулираха слухове, че предстои референдум, който официално да утвърди анексията на областта от Руската Федерация.

В онзи период шансовете на ЗСУ да натика нашествениците в широкия Днепър не изглеждаха големи и даже си бяха направо илюзорни. Но на сцената се появи едно оръжие, напълно ново за този театър на военни действия, което тотално обърна ситуацията и направи на пух и прах всички руски планове за трайно владичество на Южна Украйна. Става въпрос за прословутия Хаймарс, разбира се.

Руски войници се оттеглят пеша по временен мост построен покрай вече разрушеният Антоновски

Под обсада

Както споменах по-горе, когато дадено предмостие не се използва за развитие на стремително настъпление, то неизбежно се превръща в обсадена крепост. А крепостите, колкото и солидни да са те, винаги имат поне два сериозни недостатъка – те никога не разполагат с достатъчно ресурси, зависят изцяло от външно снабдяване, а площта, върху която са изградени, никога не е толкова голяма, че да побере достатъчно тежки оръжия, с които да се противодейства на непрекъснатите вражески обстрели и бомбардировки.

Мостът край язовирната стена на каховската хидроелектроцентрала разрушен от оттеглящите се руски войски

Безспорно най-обстрелваното място на цялото предмостие бе Чернобаевка, предградие на Херсон, където до войната функционираше гражданското летище на града. Руснаците го бяха завладели още в края на февруари и моментално го превърнаха в своя основа военна база. ЗСУ го подлагаха на постоянни атаки още докато нашествениците се опитваха да завземат Николаев и Одеса (летището бе ударено единайсет пъти до 16 март, най-вече с дронове Байрактар). Още тогава името „Чернобаевка“ стана нарицателно за липса на гъвкавост и даже глупост от страна на руското командване, което допускаше една и съща грешка отново и отново, а по цял свят се появиха всевъзможни мемета по темата. Бомбардировките продължиха и през пролетта, като към края на май броят им нарасна до 22. Неколкократно бяха взривявани складове, командни пунктове и укрития за техника, а сред загиналите най-вероятно бе и командващият 49-та армия генерал Резанцев. Най-важният резултат от атаките, обаче, беше лишаването на руснаците от възможността да използват голямо летище в близост до фронтовата линия. Това ги принуди да разчитат на доста по-отдалечени авиобази, като Чаплинка и Мелитопол, и даже тези в Бердянск и Крим.

През юни на бойните полета в Украйна се появи абсолютно нов вид оръжейна система, напълно непозната дотогава и за двете страни в конфликта. Високомобилните установки за реактивен залпов огън Хаймарс се оказаха способни да изстрелват реактивни снаряди на десетки километри, при това с прецизно насочване в целта. Към тях трябва да се добавят и няколкостотин 155-мм гаубици (самоходни или теглени от влекачи), които освен че имат значителна далекобойност, могат, подобно на Хаймарсите, да изстрелват управляеми снаряди наречени Ескалибур. Това най-после даде възможност на ЗСУ да постигне някакъв огневи паритет с руснаците, които до този момент имаха значително превъзходство в артилерията, а огневият им вал помиташе всичко по пътя си. Освен това високоточните муниции позволиха на ЗСУ да обърне внимание на цели, които до този момент бяха само теоретично достижими поради своята сравнителна отдалеченост от фронтовата линия – комуникациите и цялата останала логистика на нашествениците.

Генерал Залужни, главнокомандващият на ЗСУ и неговият щаб, решиха, че много по-разумно ще бъде да лишат руснаците от ресурси за война и възможност да ги придвижват към фронта, вместо да се опитват да ги пречупят на бойното поле. През юли Хаймарсите си показаха „зъбите“ в района на Херсон, като освен Чернобаевка, за пръв път бяха ударени и шосейните и железопътни мостове през Днепър. Освен това бяха улучени и редица щабове, складове за муниции и гориво, и военни бази разположени от двете страни на реката, т.е. всичко намиращо се в обсега на новите оръжия. Опитите на руснаците да променят ситуацията, като прехвърлят най-важните щабове на далечния бряг на Днепър, както и да ремонтират мостовете, завършваха, като цяло, без успех. Те просто бяха удряни отново, и отново. В този момент на мнозина (включително и на мен, за което писах още през август) стана ясно, че в дългосрочен план руснаците отбраняващи предмостието са обречени, просто защото няма да могат да бъдат адекватно снабдявани.

Доколко в Москва са били наясно, че перспективите за отбраняващите Херсон са доста мрачни? Много вероятно още тогава, през юли, по-прозорливите офицери от тамошния Генерален щаб да са допускали подобен сценарии. Ако това е така (а аз съм убеден, че там има доста умни хора), то следват две хипотези:

  1. Решили са да удържат предмостието докато мине референдумът и след това да се оттеглят оттам като от руска, а не от украинска територия (т.е. да превърнат ЗСУ в де факто окупатори на собствената си земя).
  2. Решили са, доста самонадеяно, че някак си ще се оправят с цялата тази каша.

Турчак обешава, че Русия е дошла в Херсон завинаги

При условие, че всички окончателни решения се взимат единствено и само от самодържеца Путин, аз съм сигурен, че първоначално той твърдо е бил убеден във второто (че някак си ще се оправят) и постепенно е бил убеждаван в разумността на окончателната евакуация. Не бива да забравяме, че вече на два пъти руският Генерален щаб прояви благоразумие (при пораженията при Изюм и Лиман, съответно през септември и октомври) и успя да изтегли войските си, дори и с цената на големи загуби в техника. Това ме кара да мисля, че решението за опразване на предмостието не е взето от Путин на 9 ноември сутринта, а доста по-рано, като той е узрявал за него постепенно (вероятно скърцайки със зъби и стискайки юмруци) и е бил активно подтикван от някои офицери от неговото обкръжение.

Украинският натиск

Евакуацията на Херсонското предмостие едва ли щеше да се състои, ако не беше постоянният украински натиск по целия му периметър. След неособено успешните атаки през пролетта и първата половина на лятото, към края на юли ЗСУ прекратиха опитите си да пробият солидната руска отбрана, но веднага започнаха подготовка за ново, по-мащабно настъпление. Бяха събрани значителни за онзи момент сили, приблизително 35 000 души, при това доста добре подготвени и въоръжени. Те имаха нелеката задача да преодолеят съпротивата на около 20 000 - 25 000 руски войски, основно моторизирана пехота и десантчици, подкрепяни от известен брой „опълченци“ от сепаратистката ДНР, като и от кадировци.

Офанзивата на ЗСУ започна на 29 август сутринта, като за нея в медиите се шумеше доста преди това, и, съответно, се провеждаше в атмосфера на изключително високи очаквания от страна на украинското общество. Все пак до този момент войските на Залужни практически по целия фронт в Украйна само се отбраняваха и сънародниците му вече бяха доста нетърпеливи най-после да отпразнуват някаква значима победа. За да избегне медийния натиск върху собствените си войски, ръководството в Киев реши да наложи пълно медийно затъмнение върху събитията в района на Херсон, но понеже атаките донесоха доста ограничени резултати, общото впечатление в Украйна бе по-скоро, че настъплението се е провалило.

Към началото на септември ЗСУ успяха да превземат приблизително четири села (или по-скоро малки крепости) и на три участъка да пробият отбранителния периметър на противника. Те, обаче, не успяха да се придвижат в дълбочина.

Тук трябва да отдадем дължимото и на руснаците. Както вече неведнъж съм споменавал, в района на Херсон ЗСУ се сблъскаха лице в лице с едни от най-квалитетните руски части. За разлика от много други места, в този район те отново и отново успяваха не само да удържат на натиска, но даже и да преминават в контраатаки за възвръщане на загубени позиции и села. При това и да нанасят сериозни загуби на украинците в хора и техника. Това още веднъж потвърждава мнението ми, че ако Русия не беше такава корумпирана държава, в която властва пропагандата и политическото късогледство, тя би била в състояние да изгради една доста по-сериозна армия от сбирщината, която виждаме в момента в Украйна.

Колкото и да е странно, неособено успешната офанзива край Херсон помогна изключително много за зашеметяващия успех на ЗСУ в района на Харков десетина дни по-късно. Оказа се, че вниманието на руското командване е било изцяло ангажирано с това, какво се случва на юг и напълно е пропуснало да забележи подготовката на украинското настъпление на север. Резултатът от това недоглеждане вече го знаем всички – пълна катастрофа в района Изюм, след това край Купянск, а накрая при Лиман.

Карта, показваща изтеглянето на руските войски от херсонското предмостие. В синьо е оцветена тази негова част, която украинците са успели да освободят до средата на октомври

Междувременно Залужни не се отказа от идеята да ликвидира херсонския плацдарм и през септември жестоките боеве продължиха с постепенен превес на украинците в огнево отношение. Използвайки всички предимства на високоточните си оръжия, украинците успяваха отново и отново да нарушават руските комуникации през реката. Не само пречеха да се ремонтират перманентните мостове, но и улучваха временните такива (понтони, пароми т.н.). Снабдяването на отбраняващите се на западния бряг руски части от ден на ден ставаше все по-трудно.

Огневият контрол, упражняван от ЗСУ постепенно придоби все по-широки измерения. Използването на американски антирадарни ракети от техните изтребители Миг-29 позволи да бъдат унищожени немалък брой руски радарни станции. „Ослепяването“ на руското ПВО, пък, бе последвано от изваждането от строя на доста зенитни комплекси. Това, от своя страна, позволи на украинците да увеличат интензивността на въздушните си атаки, включително чрез станалите вече легендарни турски бойни дронове „Байрактар“. Опитите на руснаците да установят някакъв паритет в небето на Херсон като цяло завършиха с неуспех – украинската ПВО вече беше много добре организирана и само за периода от 1 септември до 21 октомври бе докладвано за свалянето на 13 руски самолета и 15 хеликоптера.

Затягането на примката около херсонското предмостие даде надежда на Залужни, че изгледите за успешен завършек на операцията се увеличават. Към началото на октомври, след като групировката на ЗСУ бе увеличена до около 45 000 души, атаките бяха подновени. Този път те бяха доста по-успешни, особено в северната част на плацдарма, в резултат на което площта му намаля приблизително с една трета. Украинците приложиха и някои нови тактически похвати, вече използвани с успех в района на Харков: след пробива на руската отбрана, в образувалите се коридори бяха „пускани“ високомобилни отряди, екипирани със скоростни западни бронирани автомобили, които преследваха руснаците и не им позволяваха да организират стабилна отбрана. Все пак последните успяха някак си да се консолидират и за пореден път да спрат украинското настъпление.

Окупацията

Руската окупация от самото начало бе посрещната с неприязън от мнозина от жителите на града и околностите му. Още в първите дни на март поне на два пъти в Херсон бяха организирани масови протести, с които руснаците можаха да се справят единствено чрез сила. Постепенно обстановката привидно се успокои и нормализира, но под повърхността продължаваше да ври и кипи.

От началото на април навсякъде масово вече се появяваха руски флагове, а в обращение бе въведена рублата. Някои руски банки и други бизнес предприятия откриха местни клонове. Другите традиционни видими признаци на руско присъствие също не липсваха – бяха сменени флагът и гербът на областта, бе отпразнуван Денят на Победата (9 май), не мина и без типичното за путинска Русия шествие на „безсмъртния полк“. Към началото на есента бе направен опит за изграждане на местна секция на Юнармия (известна още като Хитлерюгендът на Путин), но тази инициатива явно не е била добре оценена от местните, защото на учредяването ѝ присъстваха едва пет дечица.

Паралелно с нормализацията на живота започна и „експроприацията“ (или с други думи – легализираният грабеж) на украинското имущество от страна на Руската Федерация. Така, например, на 28 април местният парламент на намиращия се в Сибир Красноярски край одобри „придобиването“ на зърнените запаси на Херсонска област. Освен това в посока на различни близки и далечни райони на Русия (като Чечня, например) беше „изпратена“ почти цялата местна селскостопанска техника.

Главният руски инструмент за установяването на пълен контрол върху района, разбира се, бе назначаването на лоялна на Москва местна администрация. В нея попаднаха практически изцяло лица, направили политическа кариера като украински граждани. С най-голяма популярност се сдобиха Владимир Салдо, бизнесмен от „сенчестия“ сектор, който бе назначен за областен управител, и Кирил Стремоусов, психически неособено стабилна личност с поведение на шут, който става заместник-началник на местна военно-гражданска администрация.

Анексия и съпротива

Слухове за възможно анексиране на Херсонска област от Русия се появяваха периодично още от първите дни на „специалната военна операция“. Те придобиха полуофициален вид на 6 май, когато в Херсон пристигна Андрей Турчак, главен секретар на управляващата партия на Путин, „Единна Русия“. За повече тежест той бе придружаван от Денис Пушилин, „президента“ на т.нар. Донецка Народна Република, повече известен сред украинците като Пенис Душилин. На импровизирана пресконференция в сградата на местната администрация Турчак увери жителите на областта, че „Русия е тук завинаги“. Пет дни по-късно шутът Стремоусов, пък заяви, че е готов да помоли Путин Херсонска област да бъде официално включена в състава на Руската Федерация. Реакцията на местните не закъсня – из града бяха разпространени листовки, че е обявена парична награда за главата на Стремоусов, на сума от порядъка на 250 000 наши пари.

Листовки в стил WANTED бяха най-невинната форма на местна съпротива. Тя, обаче, имаше и някои доста по-сериозни измерения. Губернаторът Салдо, например, бе отровен и само усилените медицински грижи го отърваха от пътешествие в отвъдното. Но поддържащият руснаците местен блогър Кулешов, както и назначените на високи постове в местните администрации колаборанти Алексей Ковальов и Виталий Гура, обаче, не бяха такива късметлии. И тримата бяха застреляни, най-вероятно от партизани. (От съдбата си не успя да избяга и горепоменатият Стремоусов, който тази сряда, часове преди официалното обявяване на евакуацията, загина в катастрофа на пътя.) За популярността на окупаторите сред херсонците говори и фактът, че към 11 юни едва 23 от местните граждани се бяха възползвали от възможността да се сдобият с руски паспорти.

Напълно логично, руските окупационни власти отговориха с репресии на всички форми на съпротива. Твърди се, че е имало убити и ранени още при потушаването на мартенските протести. Освен това се носят слухове за отвлечени граждани, както и за тайни центрове за задържане. Доколко това е така – вероятно тепърва ще разберем. Иначе един случай вече възмути световната общественост – убийството на диригента на местния камерен симфоничен оркестър Юрий Керпатенко, който категорично отказал да участва в мероприятие организирано от окупационните власти.

Убитият в Херсон диригент Керпатенко

Херсонска област официално бе анексирана от Русия на 30 септември, в резултат на референдум, който бе приключил три дни по-рано. Според резултатите на „референдума“ 87.05% от местните жители (497,051 от общо 571,001 участвали) са гласували в полза на присъединяване към „родината майка“. Доколко реални са били тези резултати, всеки от вас може да прецени сам. А иначе, те до днешен си остават непризнати от нито една страна в света с изключение на Северна Корея.

Евакуацията

Ако се вярва на официалната сводка на руския Генерален щаб от петък, през реката са били прехвърлени над 30 000 военнослужещи и над 5000 единици бойна техника, при това без никакви загуби. Това създава впечатление за една брилянтна и най-вече изключително бързо осъществена операция. Нека обаче да се опитаме да погледнем отвъд пелената на руската пропаганда.

Участък, миниран от отстъпващите руски войски с цел да забави преследването им от ЗСУ

Реално погледнато, руското изтегляне от плацдарма не започна на 9 ноември, а почти месец по-рано. Още към средата на октомври бе обявена евакуация на гражданското население от десния бряг на Днепър, от която (по руски официални данни) към момента са се възползвали над 115 000 души. Доколко това е доброволно – нека всеки сам си преценява. Според данните на Москва, това са хора, които са „изявили желание“ да се преместят. Според Киев, преобладаващото мнозинство от тези хора са били преместени насила. Вероятно, истината ще е някъде по средата. От една страна, вярно е, че има доста хора в Украйна, които избират да бъдат руснаци и смятат, че бъдещето им е свързано единствено с „Руский мир“. От друга страна, напълно е възможно да е имало случаи на насилствена евакуация, защото на напускащите им е било забранено да ползват колите си.

Освен евакуацията на цивилните, през миналия месец имаше няколко сигнала, че руснаците са започнали да изтеглят и войските си от предмостието. При това по доста подличък начин – на паромите се смесват с гражданското население, за да не може украинците да ги обстрелват. Индикации, че руската армия напуска Херсон и няма намерение да се връща се появяваха непрекъснато – руските знамена почти изчезнаха от ключовите сгради, извозени бяха паметниците на Суворов и Потьомкин, освен това бяха иззети лекарствата от болниците, както и най-ценните музейни експонати. Руските войници, пък не се посвениха да откраднат дори и детско влакче от увеселителен парк.

В чисто военно отношение подготовката за оттеглянето включваше изграждане на междинни позиции за отстъпление, взривяване на мостове и миниране на всички шосета, по които ще се движат напред украинците. Именно плътното миниране най-вероятно ще се окаже онзи „магически“ фактор, който помогна на руснаците да се откъснат от преследвачите си и бързо да преминат на левия бряг на Днепър, взривявайки всички мостове зад гърба си. Това принуди ЗСУ да напредва доста внимателно, за да избегне загуби поради непредпазливост.

Руски десантчици от 76-а Гвардейска десантно щурмова дивизия взривяват повредените си танкове при оттеглянето си от херсонския плацдарм, за да не се използват от ЗСУ

Какво губи Русия като изоставя Херсон?

Преди всичко – губи войната. Този път окончателно. Аз няколко пъти имах възможност да коментирам опциите пред Путин и винаги съм настоявал, че той има само две реални възможности да доведе „специалната военна операция“ до успешен край – овладяване на Киев или превземане на Одеса. Първото, очевидно, отдавна е отвъд възможностите му, а второто вече няма да е по силите му дори и теоретично. Оттук нататък Херсон вероятно ще изпадне от дневния ред на московската пропагандата и официалната риторика ще се фокусира върху „освобождаването на Донбас“ и „защитата на изконно руски“ места като Луганск, Мелитопол и Мариупол.

Каква ще бъде руската стратегия през следващите няколко месеца?

Основната причина, поради която в Москва се съгласиха да изтеглят войските си от десния бряг на Днепър безспорно е желанието на руското главно командване да съхрани на всяка цена последните наистина висококачествени бойни части, с които все още разполага (предимно въздушно-десантни полкове и моторизирана пехота). Най-вероятно тези войски ще получат кратка почивка, но основният въпрос над който в момента си блъскат главите в Киев е, къде ще бъдат използвани след това. Според мен, те ще бъдат прехвърлени в Донбас, за да се опитат да отвоюват „неосвободените“ райони на тази „изконно руска“ област. Именно там най-вероятно ще бъдат съсредоточени усилията на Москва през следващите седмици и месеци. Ако Донецката област бъде овладяна изцяло, това ще даде някаква легитимност на понесените тежки загуби и такъв успех би бил сервиран на напомпаната с патриотизъм руска публика като достоен завършек и даже победа в започналата с толкова възхвали „специална военна операция“.

Генерал Конашенков, говорител на руското министерство на отбраната, обявява, че изтеглянето от десния бряг на Днепър е приключило

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube

Свали приложението BNТ News
Свали приложението BNТ News
Топ 24
Най-четени
Слабо затопляне днес с повече слънце в планините
Слабо затопляне днес с повече слънце в планините
Два самолета се сблъскаха в небето над Далас по време на авиошоу (Видео)
Два самолета се сблъскаха в небето над Далас по време на авиошоу (Видео)