Ръгбито - големият вдъхновител и големият отсъстващ в историята на олимпийските игри

На 18 май се навършиха 100 години от деня, в който се играе финалът на ръгби турнира по време на Игрите в Париж 1924 г. След него, играта е извадена от олимпийското семейство, за да се завърне през 2016 година в Рио със своята блиц версия – ръгби 7.

от БНТ

19:03, 24.07.2024

Чете се за: 16:10 мин.

Още

Слушай новината

Слушай новините днес

Знаете ли, че спортът ръгби е големият вдъхновител на олимпийските игри?

Барон Пиер дьо Кубертен - бащата на съвременното олимпийско движение, не само е запален ръгбист, но и винаги е подчертавал, че дължи своята модерна спортна концепция именно на играта ръгби. Великата му идея за възраждане на олимпийския идеал в края на 19. век е вдъхновена от британската образователна система и сериозното място на спортните занимания в нея.

Най-силно влияние върху дьо Кубертен оказва философията на Томас Арнолд - директор на училището в град Ръгби. При завръщането си във Франция, баронът основава първият училищен ръгби шампионат през 1890, а малко по-късно дори е съдия на финала на националното ръгби първенство между парижките отбори на "Стад дьо Франс" и "Расинг“. И до днес вторият клуб носи тази славна година в името си - "Расинг 92".

След създаването на Международния олимпийски комитет (МОК) през 1894 – Пиер дьо Кубертен е пряко отговорен за включването на ръгбито в игрите през 1900, 1908, 1920 и 1924 - последната му година като президент на МОК. След оттеглянето му от ръководството на МОК, този спорт отпада от олимпийската програма. 1924-а се оказва фатална за играта, която ще се завърне със своята блиц-версия ръгби 7 - цели 92 години по-късно. Това се случва през 2016 година на Игрите в Рио, когато Фиджи печели златото. На Игрите в Токио 2020 отново Фиджи става олимпийски шампион. В Париж 2024 турнирът започва на 24 юли, два дни преди официалното откриване. Още на старта Франция играе със САЩ - 100 години след злополучния финал през 1924 година.

Но какво се случва през 1924-а, за да бъде извадено ръгбито от олимпийската програма толкова дълго време?

На 18 май се играе финалът по ръгби на Олимпийските игри в Париж 1924, в който националният отбор на Франция отстъпва пред изумителните американци с 3:17.

Предлагаме ви откъс от историческата статията на Жером Прево в ‘Rugbyrama’ – специализирания ръгби сайт на ‘Евроспорт-Франция’ отпреди няколко години.

В този финал, поведението на играчите на домакините и публиката на стадиона в Париж е безкрайно просташко и агресивно. И заради тях, ръгби спортът като цяло ще плати огромна цена.

Загубата в мача е първото истинско разочарование в историята на френския национален ръгби отбор. В разгара на лудата епоха на 20-те, “петлите” си мислят, че златото вече е паднало в тяхната кошница, защото събитията се развиват в “техния двор”.

В този момент (1924 година) френското ръгби преживява невероятен разцвет – в страната вече има 891 действащи ръгби клуба, от които изригват истински таланти – центърът Рьоне Крабос от ‘Сен-Север’, боецът от втора линия Еме Касайе и расовият бегач на крилото Адолф Жореги са национални знаменитости.

Френският отбор се представя изключително добре в турнира на 5-те нации след възобновяването му през 1920 (след края на Първата световна война) и цяла Франция очаква олимпийската титла като логичен венец на този възход.

Още повече, че събитията се развиват на местна почва – по-точно на 40-хилядния стадион ‘Коломб’ – дом на могъщия Спортен клуб ‘Расинг’, който поема половината разходи за всички състезания на тези олимпийски игри.

Бойкотът на британците

Въпреки горещата подкрепа на самия барон Пиер дьо Кубертен на тези игри ръгби все пак остава "малък" спорт, след като отборите от Великобритания отказват да участват. В официалните документи, те мотивират решението си така:

"След 1 май, поради топлото време, умората и преустановените тренировки, не може да се очаква резултатите да бъдат обективни."

Британските отбори настояват, че ръгби трябва да си остане “спорт за зимата, за калта и дъжда” и категорично отказват да мобилизират отново своите играчи-аматьори след края на редовния им клубен ръгби сезон.

Така, в олимпийския ръгби турнир през 1924 в крайна сметка се включват общо три отбора – Франция, САЩ и Румъния, която според всички специалисти в онази епоха е с най-скромни възможности.

Четири години преди това – на Олимпийските игри в белгийския град Антверпен се играе един единствен мач, в който американците надиграват точно французите и грабват златото, но този пъти в Париж домакините са повече от сигурни, че победата ще бъде тяхна.

И така - точно преди 100 години - на 18 май - хиляди обсаждат гара Сен Лазар в опит да се качат на влаковете до стадиона. В тълпата доминират твърде многото патриоти, които подпийнали веят френския трикольор и пеят весели песни, нищо че са далече от тънкостите на играта, нито уви, както ще се окаже малко по-късно – са чували за нейните изконни ценности.

В този патриотичен водовъртеж, истинските френски ръгби познавачи се чувстват загубени и дори притеснени... Още повече, че железопътната компания без свян е вдигнала цената на билета до стадиона на нечуваните за времето 5 франка. Пресата определя това като “истински рекет”.

При пристигането си на стадиона, в контраст с тоталната обща еуфория, журналистите веднага забелязват набръчканите от загриженост лица на ръководителите на френския отбор. А играчите на САЩ впечатляват с това, че съвсем очевидно са невероятни атлети. Средните им габарити пораждат съмнения и у най-смелите и борбени петли.

Американският център Р.Ф. Хайланд, например, има вид на същество паднало от друга планета, което съчетава силата на френските схваткаджии с бързината на техните тричетвъртници. Октав Лери – президентът на Френската Ръгби Федерация ще признае по-късно: "Видях няколко от нашите нападатели, прочути със своята дързост и безстрашност, направо да бягат от този човешки феномен."

Франция има само едно извинение – Рьоне Крабос – мозъкът на тяхната атака е счупил крак и не може да участва във финала. Но американците влизат в него с неособено голям опит.

По-голямата част от играчите на САЩ са научили ръгби правилата специално за Олимпийските игри – повечето от тях са събрани от университетите в Калифорния и отборите им по американски футбол и баскетбол. Да не говорим, че са изминали цели 10 хиляди километра до Париж. Треньорът Чарли Остин се възползва от дългия път, за да рафинира ръгби познанията на своите питомци, а освен това прави и нещо много разумно и мъдро.

Стаж в Англия

По пътя към Париж, американците спират на Острова. Оттам взимат не само играещия в Оксфорд А.С. Валънтайн (втора линия), но и много ценни тактически съвети и практически игрови опит. Правят няколко приятелски мача с най-добрите английски отбори и губят всичките, но по време на този екшън съставят план как да изненадат французите.

Обаче първите изненадани се оказват те, след като при пристигането във Франция в продължение на цели 6 часа митничарите ги задържат на кораба, заради някакъв проблем с визите. Изнервени, американските атлети в крайна сметка се сглобяват като за схватка и така преминават през френските стражи, че фуражките летят на всички страни. Местната преса отразява инцидента като определя гостите за “каубои, които се бият сякаш са в кръчма”.

В дните преди решителната среща, напрежението се покачва – мениджърът на американците – Сам Гудман с неособено ясни аргументи иска смяна на назначения арбитър, но капитанът Колби Слейтър (ветеран от войната) успява да го вразуми.

От своя страна, французите забраняват на своите гости да стъпват на стадиона, на който ще бъде мачът и им отпускат терен със съмнителни качества близо до хотела. Гудман отново е бесен и намира стълба, с която целият отбор прескача оградата на официалния стадион. Естествено, никой не пази съблекалните и докато американците тренират, някои ги лишава от портфейлите им.

Следващият спор е за правата за заснемане на мача. Американците си носят камера, но френските ръководители настояват, че са сключили ексклузивен договор с филмова компания. Разменят се думи, които определено излизат от добрия тон, но след като ловкият Гудман припомня, че този договор не може да засяга и изображенията на неговите състезатели, домакините свалят гарда. Ясно е, че в един колективен и контактен спорт е трудно да снимаш само единия отбор в действие.

На 18 май, още в първите минути на стадиона става ясно, че местната публика тотално се е объркала в очакванията си. Американците печелят почти всяко единоборство, а схватката им изтезава тази на домакините. Тези пращящи от здраве студенти тичат по-бързо, по-дълго и блокират по-категорично. Дори правят няколко зрелищни комбинации, които съвсем очевидно са предварително заучени и тренирани, а не плод на импровизация.

Насилие на трибуните

Отборът на Франция започва да потъва и публиката видимо не харесва това. А когато двама от домакините – Жан Вейс и Адолф Жореги са изнесени на носилка - започват бурни освирквания и псувни. Феновете са убедени, че техните играчи са били нарочени от Клийвланд и Слейтър. И все пак, блокажите им са по правилата, а контузиите са следствие на по-слабата подготовка на французите. Оказва се, че докато американците са тренирали "като луди", то домакините, образно казано, са си "гледали пъпа". Толкова самоуверени били след натрупаните успехи.

Тълпата избухва от ярост при петото есе на гостите и 8 от техните фенове са удряни от група от най-радикалните зрители с бастуни до такава степен, че са откарани по спешност в болница.

Долу на терена, трима от най-известните петли – Биуса, Касайе и Етчебери решават, че могат да спасят положението с шамари, но срещу тях не е детската градина.

Посредственост и насилие! Звездата на френската спортна журналистика – Франц Рейшел се хваща с две ръце за главата – репутацията на неговата Франция се оттича в канала – представители на всички големи световни медии виждат с очите си този срам.

Последен съдийски сигнал!

Американците печелят мача със 17:3. Просто са по-добри – много по-добри! Но публиката заглушава с дюдюкания и подигравки химна на победителите "Star Spangled Banner". И дори почти пребиват с камъни оператора, който се опитва да заснеме връчването на златните медали. 250 полицаи се събират на входа към съблекалните, към който все по-притеснено се насочват играчите.

"Наистина си мислехме, че ще ни линчуват!", свидетелства последният оцелял от онзи Олимпийски отбор – Норман Клийвланд (починал през 1997).

Чистачите още не са измели стадиона, когато френската преса се опитва по всякакъв начин да измие срама, като пише невероятни статии във възхвала на американския отбор: "След мача, вече всички ни ухажваха. Трябваше само да влезем в някое кафене и всички веднага започваха да ни черпят.”

И все пак, последствията от този финал ще се окажат трагични. Не само ръгбито е изключено за близо цял век от олимпийската програма, но това води и до рязко прекършване на устрема му в Америка. Последното нещо, което заслужава този изумителен отбор и неговите наследници.

Години по-късно, играчът с №15 – Чарли Доу (починал на 106-годишна възраст през 1995) ще въздъхне:

"Успехът ни през 1924 бе по-невероятен и вдъхновяващ дори и от победата на младите ни хокеисти над великия отбор на СССР през 1980. Но преди навлизането на телевизията, Олимпийските игри нямаха особено голямо влияние. С медийното покритие, което имат те днес, нашата титла от онова време щеше да издигне ръгбито до един от водещите спортове в САЩ."

Но последствията от това безотговорно "патриотично" поведение на френската публика и на част от играчите ще доведе до отстраняването на този спорт за близо век от олимпийското семейство.

Няколко години по-късно, Франция ще бъде временно отстранена от турнира на 5-те нации поради неспазване на етичния кодекс на играта, но това е друга тема!