"Отвъд границите": Мария Енчева: Правя това, което обичам

Звъня на Мария. Тя вдига веднага и още преди да си кажем "здрасти", ми изстрелва няколко бързи изречения:

Ох, чакай малко, че съм се развъртяла в кухнята и готвя за цялата седмица напред, защото тук, ако не готвиш ставаш 200 кила… Храните, които тук масово се ядат са много калорични и се пълнее много лесно. Като влезеш в магазините им, има цели сектори с всякакви храна за вкъщи. Паста, меса и всичко, което ти хрумне го има в опаковки за един, за двама, за четирима и така нататък. Ядат пържени картофи, които поливат с оцет… Тук май жените въобще не готвят.

Едва след като смехът ни поутихна си казваме "здрасти". Не съм виждала Мария почти две години. Но не се е променила никак. Точно толкова засмяна, говореща бързо и непринудено е, колкото беше и преди. Запазила е и нещо много характерно за нея - изговаря думите някак бавно, сякаш това забавяне на темпото показва, че не подценява нищо, което е решила да каже. При последната ни среща тя още живееше в България и мечтаеше да успее да създава изкуството си някъде навън. Тогава, преди две години говорехме дълго за цветя, защото Мария е флорист.

България

101 рози - мечта първа

Разказът на Мария Енчева започва плавно, като приказка…

Когато бях на 19 години и вече учех журналистика, което хич не ми беше на сърце, един ден по повод празника на моя приятелка влязох в един цветарски магазин. От вратата видях един букет със сто и една рози. Толкова бях привлечена от тези рози, че си казах, че от този момент нататък, аз ще работя с цветя и ще работя в точно този магазин.

Може да ти звучи нереално, но това беше началото.
А, аз никога в живота си не съм имала някакво специално отношение към цветята и въобще не харесвам червени рози... Просто това беше като светкавица, мълния някаква. Отне ми около две години, докато започна да работя точно в този магазин, но все пак се случи.

Когато казах на родителите ми какво съм решила, те въобще не го взеха на сериозно, а когато разбраха, че говоря сериозно, бяха ужасно разочаровани, въпреки че аз не спирах да си уча журналистиката. Баща ми казваше, че това с цветята не може да е сериозна професия, че ще съсипя бъдещето си…
Но аз знаех, че цветята са всичко, което искам.

Щом го реших, започнах да гледам обяви. Точно тогава, магазинът, в който видях стоте и една рози търсеше хора. Отидох веднага, но не ме взеха, защото нямах никакъв опит. Тогава си казах, че аз ще придобия опит и ще се върна там. Просто бях решила, че това ще правя, ще стана флорист и ще работя за тях. Това бяха мечтите ми на едно много по-различно ниво, от това, на което съм сега в света на цветята. И така, започнах при една приятелка, която имаше сергия за цветя на площад "Македония". Когато научих всичко, което можеше да се научи там, на това ниво се преместих в малък магазин за цветя, после в по-голям. Навсякъде прекарвах по няколко месеца и надграждах нивото си. Наближаваше Коледа и магазинът, в който исках да работя набираше персонал за Коледните си магазини, трябваха им повече хора. Отидох отново на интервю. Взеха ме. След Коледа останах при тях и първата ми мечта се сбъдна.

Мечта втора – нещо свое

Работех в този огромен магазин за цветя около седем години. През тях ходих до САЩ, където за първи път аранжирах цветя за сватби. Тогава се влюбих в "Ивент декор и флористиката". Защото до този момент си мислех, че за да работиш с цветя, непременно трябва да имаш цветарски магазин, а се оказа че студиото за събития е нещо много различно. Когато се върнах в България с идеята да отида отново в Щатите и там да работя ивент флористика, първо не ме пуснаха да замина отново и второ, се влюбих, омъжих и родих сина ми.

Докато гледах детето си се случиха няколко неща. Разделих със съпруга ми и започнах да изграждам свое студио за ивент флористика. Нямаш представа колко е трудно това и какви мъки бяха. Защото, когато имаш дете и животът му зависи от твоите решения, отговорността е огромна, а бизнесът много несигурен. Несигурен, защото в България има много майки и жени, които по цял ден гледат разни картинки в интернет, без да са пипвали цветя за аранжиране, но решават, че ще се занимават с това. А българските булки от своя страна търсят най-ниската цена за сватбите си.

И какво се получаваше. Идва при мен булка. Аз давам идеята, рисуваме картинки как ще изглеждат аранжировките на цялата сватба, ама от - до. Какви цветя ще подберем, колко ще бъдат - всичко. Казвам ѝ колко ще струва. Тя отива при някой самодееец с моята идея, но за много по-малко пари и си прави сватбата. Е, ясно е, че накрая не получава това, което трябва и аранжировката ѝ няма нищо общо с първоначалния замисъл, но какво от това. Тя не е останала при мен, а аз например съм инвестирала време и пари, за да създам проект за нейната сватба, но накрая не го правя аз. И това беше много болезнено за мен, защото в този бизнес най-скъпото са идеите. Не можеш да спечелиш клиент без идея, а той после нелоялно отива с нея при някого другиго. И това е много нечестно.

Стигна се до там, че започнах да работя на загуба. Ама до такава степен, че в един момент от 30 сватби, за които работех, 28 булки се отказаха едновременно, взимайки идеите ми и отивайки при друг. И това в рамките на два месеца. Бях абсолютно отчаяна, нямах с какво да платя сметките на фирмата, нямах една стотинка. Не знаех как ще нахраня детето си.

Молбата и

Мечта трета

В един момент бях толкова отчаяна, че се помолих на Господ и му казах, че съм в много голяма беда и затъвам и Го моля за отговор днес, не утре или другия месец. Казах му: „Господи, каквото ми кажеш, това ще направя.“ И същия ден, отварям Фейсбук. Член съм на всички групи флористи по света. Виждам една обява, в която пише, че се търсят сватбени флористи в Англия, близо до Лондон и сърцето ми ще изскочи. Пиша на жената, която е пуснала обявата, изпращам ѝ снимки на моята последна работа по една сватба и тя ми казва, че непременно иска да направим интервю, но трябва да отида в Англия, при нея. Разбрахме се да замина при нея следващата седмица и представи си, тя ми предлага да ми плати хотела.

Затварям аз лаптопа и си казвам: "Господи, до тук чудесно". Сега да видим как ще замина за Англия, защото аз нямам никакви пари. Мама и татко ме гледат странно, а аз им казвам, че каквото и да става, аз трябва да отида в Англия и да опитам късмета си там.

И сега наистина няма да повярваш. Минават се няколко часа и ми звъни една колежка флорист. Преди да продължа, трябва да ти обясня, че има едно неписано правило между флористите. Когато изпратиш клиент при свой колега, след това този колега ти дава процент от полученото за поръчката. Та, звъни ми една колежка и ми каза, че преди дни е приключила една голяма поръчка на жена, която съм ѝ изпратила аз и ми е превела пари по сметката. И аз не мога да повярвам, ама наистина не мога - това бяха парите за самолетния ми билет. Купих го и заминах при Еми Боун (Amie Bone).

Еми Боун

Коя е Еми Боун?

Ще ти кажа, но преди това малко искам да ти разкажа за това малко градче Уатфорд (Watford) в покрайнините на Лондон, което беше като приказно място. С едни малки, китни къщички, много зеленина и много футболни игрища. Но много живописно място, супер красота.

Та отидох аз с твърдото намерение да взема тази работа. Бях супер уверена, защото знаех какво мога. Пробваха ме да изработя всякакви неща - от обикновени букети до големи аранжирани с цветя събития. Дадоха ми невероятни цветя, с които да работя. Тук само за малко ще се отклоня и ще ти кажа, че в България държим на красотата в момента на подаряването. Тук освен на това се държи и на качеството и ако след 7 дни цветята, които си подарил увяхнат, идват и ги връщат в магазина. И това беше първата голяма разлика, която видях в професионален план. И най-голямата част от интервюто ми беше една фотосесия в местния пет-звезден хотел с маса за 30 човека и един булченски букет. С мениджъра по сватбите сглобихме цялата аранжировка на масата – една люлка и нещо като изливане - водопад от цветя. И ме взеха, защото се получи нещо наистина много красиво. Чак след време разбрах коя е Еми Боун.

Мария започва да се смее и продължава.

Представяш ли си, аз имах любимо списание „Wedding Flowers & Accessories“ и когато се прибрах в София отварям списанието и виждам, че на всяка втора страница има нейни аранжировки… беше ме наела една от най-популярните флорстки в Англия.

Какво стана след интервюто?

След интервюто седнахме на вечеря с Еми и мъжа ѝ и тя ни каза: „Мария, ти си много талантлива, но няма как да идваш тук, само когато има събития. Искам да останеш при мен на работа. Събирай си нещата, вземи си детето и не се колебай.
Тази жена беше истински ангел. Когато по-късно исках да си наема жилище, тя внесе депозита за него, защото аз нямах достатъчно пари. Тя буквално се грижеше за мен във всеки един етап от адаптирането ми там.

И така, прибрах се в България и си казах, че тук нямам какво да губя. Единствено детето ми беше проблем. Седнахме да говорим. Когато му обясних какъв шанс се отваря пред мен, но че няма да мога да го взема веднага, защото първо трябва да си стъпя на краката там, синът ми, който е на седем години каза: „Ще живеем ли в къща някога?“ Аз му отговорих, че може би не веднага, но със сигурност ще живеем в къща. Той продължи: „А ще ми сложиш ли огромен батут в двора?‘ Казах му, че това няма да е никакъв проблем. Той ме погледна и заяви: „Ами, аз мисля, че ти ще си много глупава майка, ако не го направиш, защото какво са една-две години в живота на човек?“ И аз като чух това нещо, затворих фирмата, купих си билет за Лондон и заминах.

Всичко изглежда наистина като приказка, но не може да не е имало и трудности?

О, трудности имаше много. И то главно емоционални. Никак не е лесно, въпреки страхотните условия за работа, аз три месеца плаках всеки ден. Много ми беше мъчно за детето. А и работата беше ужасно много. Ако в България си мислим, че работим, направо се заблуждаваме. Тук имах седмици с 80-85 часа работа - от тъмно до тъмно. Като зомби, което става в 7.00, цял ден работи и като се прибере, се пита, дали не е много рано да си легна в 20.00 ч.?

Мария се смее и продължава

Но аз знаех, че започвам живота си отначало, че нямам нищо и трябва да градя. И тогава просто работиш. Цяло щастие е, че работех това, което обичам наистина. Иначе не знам как щях да издържа. Когато обичаш това, което работиш, не ти тежи толкова много. За разлика от голяма част от българите, които идваха тук без идея какво искат, аз знаех. Имах цел. Първото, което направих, щом събрах малко пари, е да си взема мое жилище. Това тук е трудно, защото никой не ти дава нищо хей така. Тогава Еми стана гарант за жилището ми. Направих си и портфолио, с което да мога да предлагам работата си и на други места. Започнахме да се явяваме на състезания с мои декорации и ги печелехме. Стана ми много приятно, когато видях, как мои неща се появяват в публикации на флористите в България.

18 месеца по-късно се разделих с Еми и отидох да работя в Лондон, защото си мислех, че това ще ми отвори повече врати. Започнах да работя за един от най-старите флористи в Лондон. Но реших, че това не е за мен, защото изведнъж станах абсолютно анонимна, толкова голямо е текучеството там. Но поне сбъднах мечтата си да работя в централен Лондон. Тогава една малка фирми, локализирана в Кент ми предложи да стана техният сватбен мениджър. Там всичко е градини, невероятно място. И започнах работа там. И така - сбъднах мечтата си. Живея в Англия, в малка къща с двор. Пъзелът се нареди. Хората, за които работя мислят, че съм най-хубавото нещо в живота им, а аз мисля, че са най-хубавото нещо в живота ми.

Взе ли сина си, има ли батут в двора ти?

Все още не. Но това ще стане всеки момент. Тогава наистина всичко ще е наред.

Вместо финал

В какво вярваш?

Вярвам, че когато имаш план и не те е страх, може да постигнеш всичко. Това, което ми харесва в Лондон е, че независимо откъде идваш и какъв си, може да станеш този, който искаш.

От какво те е страх?

Да не си загубя здравето.

Какво е свобода?

Да правиш това, което обичаш.

Сред толкова много цветя, на какво цвете би се оприличила?

Аз съм божур. Защото съм рядко срещана и когато погледнеш божура в началото, не те привлича чак толкова много, но след като се разтвори е толкова красив... и ухае невероятно, и няма как да му устоиш...