Празник в селото на емигрантите

Здравка Георгиева: Аз нямам възможност да отида при тях, но когато ги погледна на камерата, особено на Скайпа на камерата, е много голямо успокоение.

Йорданка Гъркова: Друго е само да се чуеме по телефона, па друго е да ги видиш. Да ти рече: „Бабо, добре си" или аз да й кажа: „Добре си" или „Що ти е такава прическата". Нали знаеш ние бабите в кви работи се мешаме...А они викат - добре е, бабо, добре. И те така...

Въпрос: Значи неволята Ви научи да работите и със Скайп?

Йорданка Гъркова: Ами как! Трябва да ставаме културни.

Цветослав Цветков, кмет на с. Лиляче: Отначалото хората се отнасяха с недоверие към самите компютри, към самото начинание, обаче с времето нещата си дойдоха на мястото, и хората все по-често идват, за да говорят с децата си.

Идеята да направи зала с компютри в читалището хрумнала на кмета случайно - хората в селото все се оплаквали от високите сметки за телефон. В Лиляче почти няма семейство, което да не е изпратило роднини на гурбет. От 1500 жители повече от половината са в чужбина, но за 10 години нито един не се е върнал да живее в България, въпреки икономическата криза. Тук идват за по месец-два, но винаги бързат да се приберат обратно.

Върба Ценова: Моите деца са от осем години в Испания, в град Гандия, област Валенсия. Внучката замина на седем години и започна там да учи и сега е шести клас в Гандия, обаче се откри и българско училище в Гандия от четири години. Всяка неделя там учи български език. Празнуват българските празници.

Въпрос: Какво ги принуди да заминат?

Ами работата. Нямаше тук къде да работи дъщерята и заминаха там, и се устроиха. Мъчно им е, сега им се иска да се приберат, може би им се ще завинаги, ама не се знае...

Здравка Георгиева: Синът ми е шофьор, тука е бил шофьор, купихме си камион, но така и нямаше къде да шофира с тоя камион, продадохме го направо на отпадъци. Продадохме кобили, продадохме овце, и моята майка още беше жива, Бог да я прости, и каза: „Сине, остава само децата си да продадеш, като през турско робство". И той й каза: „Бабо, аз заминавам, и докато пари не изкарам, няма да се върна".

Цветослав Цветков кмет на с. Лиляче:
Те изкарват парите и ги връщат в селото. Можете да погледнете колко нови къщи се строят, основни ремонти, събаря се къща до основа и се построява нова. Аз смятам, че това е добре дошло за селото и за разкрасяване на селото, и рано или късно тия хора ще се върнат в България, но не знам кога ще стане това.

Йорданка Гъркова: Ако стане държавата като всички европейски държави, ще си дойдат всичките, това го желаем всички.

А докато бабите в читалището се учат да чатят по Скайп, в своята къща на края на селото 73-годишният дядо Симеон не ползва нито компютри, нито интернет, затова пък всеки ден се моли в църквата - да си дойдат децата. Двамата с баба Велика сами гледат правнучката Меги.

Симеон Тонов: Трудно е. Сутрин й даваме два лева за училище, там яде на стола, записва се, и тука още два лева следобед, сладки й зимаме, не я оставаме без, щот детето си иска своето, то не е виновно, то няма вина за недостатъците... И някой път се хвърля върху нас, прегръща ни, иска да се радва, просто да чувства, че все едно майка й и баща й са до нея, липсва й това, дето на тия детски години, в тоя живот й липсва много.

В Лиляче често се питат „Кога ще стане по-добре", но намират и поводи да празнуват - след Баба Марта идва Трети март... Казват, че за оптимизма няма възраст, а усещането, че си българин, е еднакво навсякъде...Българка се чувства и рускинята Людмила, която от 20 години живее в селото. И тя говори с роднините си по Скайп, но Русия не й липсва, защото тук е щастлива.

Людмила Дамянова, организатор в читалище „Просвета - 1927":
82-ра година, когато дойдох в България, това ми се струваше, че тогава това беше райска градина. Държава на приказките тогава, в сравнение с този край, от който съм аз, той е промишлен, развит, там няма такива хубост като тука /35.16/ Била учудена тогава, че съществуват такива държави като България хубави.

Днес Людмила помага на бабите в селото да усвоят тънкостите на интернет... Но покрай виртуалното общуване разговорите се пренасят и в реалността.

Здравка Георгиева: Спасението за България е да влязат инвестиции, да се намерят работни места, да има работа за всеки.

Симеон Тонов: Най-голямата ми надежда е България да се възстанови, да почнат да се строят някви заводи, да дойдат децата, да се приберат, те това ми е мечтата...И да умра...Понеже тука имаме много случаи, като умре баща или майка, те не могат да присъстват на погребението на родителите. Ето докъде го докарахме.

Виолета Борисова: Дано, дано да излеземе от тая криза, дано се оправиме, така с надежда живееме, и децата ни живеят с надежда, че ще има по-добри дни и ще се върнат.

Така, между Скайпа и църквата, върви животът в Лиляче - селото на емигрантите. Валенсия е станала по-близка, но хората тук се чудят това по-щастливи ли ги прави или по-нещастни.