История за добро и зло – Хени Лорер и спасението

Хени Лорер: Този жълт цвят, като че ли беше цвят на очите на отровна змия. А то е символът на еврейския народ. Защото тази звезда съществува на знамето, съществува в герба.

Това било заповед. Като съюзник на нацистка Германия, България приела антиеврейския Закон за защита на нацията.

Хени Лорер: Бяхме лишени от всякакви граждански и политически права. Ние нямахме право да гласуваме.

Но заповедта е едно, човекът – друго. Още тогава Хени разбрала, че злото не е последната заповед.

Хени Лорер: Голяма част от моите съученички станаха, дойдоха при нас, прегърнаха ни и казаха - за нас вие сте същите, както и преди да носите тази жълта звезда.

Малката Хени от Казанлък запомнила – и доблестта, и подлостта, и нещастието. Как баща й трябвало да затвори своето магазинче за огледала. Как през март 43-та в Казанлък изселили софийски евреи. И как родителите й приютили едно от тези семейства.

Хени Лорер: Да можем да направим живота на това семейство малко по-поносим от шока, който те са изживели. До момента, в който един ден баща ми пристигна с новината, че е дошла заповед, всички евреи от Казанлък, с вече пристигналите евреи от София, трябва да бъдат изселени.

За срок от 48 часа всеки приготвил багажа си. Не повече от 20 кг.

Хени Лорер: На входната врата на нашия дом, баща ми беше сложил една камбанка. Камбанката, след като всичко приготвихме, за да напуснем дома, млъкна. Двама души стражари затвориха вратата и запечатаха къщата, с един тежък печат, от червен восък. Този червен печат, който запечата нашата къща и до ден днешен го усещам на сърцето си.

Помни и как ги подкарали към конските вагони.

Хени Лорер: Паралелно с нас, по пътя към гарата, вървяха нашите български съседи. Всеки, от които носеше или някаква стомничка с вода, или някакво вързопче с нещо, или някаква кошничка с храна и ни придружиха до гарата.

В спомена всички имат лица – и съседите, и стражарите. На сбогуване с Казанлък Хени Видяла филмов плакат. „Бунтът на съвестта“. И до днес се чуди защо съвестта понякога се бунтува, а понякога – не.

Хени Лорер: Идеята е била, според Комисарството на еврейските въпроси, под влияние на нацистките закони да бъдем преселени в Северна България, близо до Дунава, където шлеповете вече бяха готови. След време да ни настанят по шлеповете и да ни насочат към концлагерите или Аушвиц, или Треблинка, или Биркенау.

Но влакът ги оставил във Враца. И ги настанили в училище „Христо Ботев“. В стаите нямало чинове. Всички спяли по земята.

Хени Лорер: До един мъж лежеше съпругата на някакъв друг съпруг, майка ми спа до един млад човек, аз лежах до един възрастен поп, равин.

Три месеца преживявали така. После всеки наел квартира във Враца. През 44-та се оцелявало трудно, а България вече изплащала своя съюз с нацистите. Хени гледала как падат англо-американските бомби и искала просто да живее.

Хени Лорер: Аз умирах да ходя на училище, баща ми искаше да работи, майка ми искаше да ходи. И всички хора искаха да бъдат хора. След като усетихме, че примката се разширява и че вече не е толкова стегната върху нашите гърла, почнахме да разбираме, че края на войната идва.

Помни мига, в който махнала своята жълта звезда и тръгнала свободно по улицата. После напуснала Враца и се върнала у дома.

Хени Лорер: Оцеляла съм, избавена съм, спасена съм, както и моите родители, както и брат ми и това е един изключителен пример на света, че българските евреи ние сме избавени. Ние не отидохме към концентрационните лагери, ние оцеляхме и това е един подвиг на българския народ като цяло.

Хени Лорер разказва, че са помогнали интелектуалци, учени, заместник–председателят на Народното събрание Димитър Пешев, юристът Петко Стайнов, Светият синод, както и Бялото братство на Дънов. Животът на Хени тръгнал нормално – София, университетът, студентка, асистент, после професор по биохимия. Лекции в България и на Запад. И един научен въпрос – какво променя една клетка и я превръща в ракова?

Хени Лорер: Аз трябваше да намеря начин да се боря с тази промяна. На нормалното към паталогичното, както това става в обществото.

От химията знае, че както клетките така и хората са различни. Но въпросът от детството останал. Откъде идват злокачествените образувания в обществото? Само дето с клетките е по-лесно, отколкото с хората.

Хени Лорер: За клетките мога да ви кажа. В резултат на токсични процеси, в резултат на вредни вируси, в резултат на негативни бактерии. Всичко това се стопира и клетката започва да функционира не по нормалния си път. И тя става ракова клетка. Най- общо казано. Същото е и в обществото. Обществото трябва да бъде създадено като даде отпор на бумеранга на злото.

Да прощаваш и да търсиш доброто у хората. Това включва нейната собствена битка със злото, осмислена след много сбогувания с любими места и хора.

Хени Лорер: Моите родители първо, моя брат след това, моя съпруг след това, моя син. Но аз живея, за да внуша на моите внуци и правнуци как трябва да се живее и какъв трябва да бъде човекът. Аз смятам, че трябва да се правят добрини, за да може обществото да живее сплотено по мостовете, които ще създаде и съборените стени, които ще сближат хората.