Бруно Бекман специално за БНТ: Животът в украинското село Зирка след изтеглянето на руските войници

В украинските села близо до границата с Беларус вече няма руски сили. След като прекараха там повече от месец, те бяха изтеглени в края на март заради прегрупирането на руските части в Украйна и пренасочването им на изток. След месец на ужас, жителите на тези райони, откъснати досега от света, имат огромна нужда от хуманитарна помощ.

Белгийският журналист Бруно Бекман, който предаваше за БНТ от Киев в началото на войната, беше в района заедно с група доброволци.

Във Вишгород, до Киев група доброволци събират помощи за селата, близо до беларуската граница. Те бяха едни от първите, в които влязоха руските части и останаха там повече от месец.

"Всички тук са доброволци от различни части на Украйна. Решихме за помогнем на армията, тъй като те ни помагат да спечелим войната. Всички те донесоха различни неща, а аз ще помогна да ги занесем в села, наскоро освободени от окупаторите и силно нуждаещи се от помощ", разказва Саша Кубицки, готвач и блогър.

Саша Кубицки е готвач и треньор по карате. Кулинарният му блог е изключително популярен в Украйна. Но сега се е посветил на друго. В кашоните има лекарства, храни, продукти и дрехи за хората, изгубили всичко.

"Освен медикаменти, ще доставим на хората и нафта и бензин, защото нямат ток и им трябват за генераторите. И е хубаво, че идвате с нас, ще използваме колата ви, за да закараме повече бутилки, колкото се съберат", казва още той.

Групата доброволци потегля на северозапад от Киев. Пътят изглежда така: разрушения, следи от удари, изгорели и изоставени руски танкове, неизбухнали експлозиви.

Първата спирка е село Вахивка, на около 80 км от Киев, където живеят 250 души.

"Имаме само дизелов генератор. Използваме го, за да зареждаме телефоните, да мелим зърно, за да имаме брашно и, разбира се, да гледаме телевизия. Синът ми беше ранен при защитата на Киев и сега е на лечение във Виница. Иска ми се да замине да го лекуват в чужбина. Сега сме по-добре. Хеликоптерите летяха много ниско. Ракети летяха над главите ни, страхувахме се, че ще ударят къщите ни. Не са бомбардирали домовете ни", казва Мария, жителка на село Вахивка.

Валентина отваря единствения магазин в селото.

"Беше отворено, продавахме, но ракетите летяха над главите ни постоянно. Но тук беше спокойно, не ни бомбардираха, не грабиха", обясни тя.

Бруно Бекман: От какво имате най-голяма нужда?

Валентина: Войната да спре.

Руснаците дошли в селото само веднъж. Валентина казва, че взели СИМ-картите от телефоните на всички деца.

Този мост до градчето Иванки е поразен и сега до него е изграден понтонен. Пътищата са изключително труднопроходими, на много места преминаването е невъзможно.

Разрушенията са все повече. На това място е невъзможно да се продължи напред с кола. Поредният ударен мост разцепва пътя на две.

А тук конвоят с доброволци се изправя пред поредната опасност - преминаването по оцелялата по чудо част от пътя. И все пак успяват да продължат напред. Към Зирка, на 105 км от Киев и само на 25 км от Беларус. Но от края на февруари - практически откъснато от света. То е крайната цел на доброволците.

"Най-накрая успяхме да стигнем до село Зирка. Хората в Зирка са били на практика едни от първите, които са видели руските войници, когато започна инвазията на 24 февруари. Последните руски части се изтеглиха оттук преди 5-6 дни. Ние сме първите, които достигат селото - тук хуманитарната помощ, която носим, е крайно необходима", казва Бруно Бекман.

В Зирка улиците са пусти, чува се само лай. Няма поразени къщи, но са останали са малко хора.

• Руските войници са надписвали имената на родните си градове по фасадите на къщите в Зирка.

Бруно Бекман: Какво се случи на 24 февруари?

Иван, жител на Зирка: Когато чухме първите силни експлозии, помислихме, че е буря. но бързо разбрахме, че не е.

Мария, съпруга на Иван: Откъм Беларус изстрелваха ракети. После дойдоха танковете, започнаха да грабят от къщите на хората, които бяха избягали. Взеха всичко от празните къщи. Не са наранявали хора, мародерстваха само в празните къщи. Затова сме написали "ТУК ЖИВЕЯТ ХОРА". Когато влязоха в двора, ги молихме - пощадете децата ни в Киев, а един от тях клати глава и казва - в Киев ще стават ужасни неща. Бояхме се от тях. Казаха ни, че са дошли да ни защитаат от бандеровци. Какви бандероци - погледнете наоколо. Ние нямаме нужда да ни защитавате. И още една жена по улицата им викаше: нямаме нужда да ни защитавате, никой не ни заплашва. Криехме се в къщите, прозорците затворени. Когато бомбардираха, се криехме в мазето.

Бруно Бекман: От какво се нуждаете най-много?

Мария: Мир, за да могат децата ни да се върнат. Благодарни сме на нашите военни, че дойдоха бързо. И Червеният кръст дойде, донесоха лекарства. вие дойдохте. Разберете, нямаме ток, няма светлина, няма информация какво става на фронтовата линия. Бяхме напълно откъснати. но сега знаем, че ще имаме пак ток и осветление... не веднага, но ще има.

Саша Кубицки и неговите доброволци са изпълнили мисията си и поемат по обратния опасен път към Киев. Хората в Зирка остават в очакване на други като тях и края на войната.

ВОЙНАТА ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ: БРУНО БЕКМАН СПЕЦИАЛНО ЗА БНТ