Репортерът на "По света и у нас" Александър Марков е един от последните свидетели на това как изглеждаше Мариупол преди войната и в първия ден на руските атаки. И там срещна хора, чийто живот се преобърна така, че днес единственото важно е дали са сред оцелелите. Дълго време се опитваше да свърже с Анастасия - преводачката, с която работи там. Хубавото е, че успя, близо месец по-късно.
Анастасия Хречкина израства в Мариупол. В дните преди войната тя беше нашият преводач във военната зона над Мариупол - в градовете Маринка и Краснохоривка. На 23-и вечерта заспива в мир, а на 24-и сутринта се събужда с новината за война.
"Всъщност ти беше човекът, от когото научих, че войната е започнала. Когато се събудих, чух звука от експлозиите и бомбардировките. Осъзнах, че Русия е нападнала Украйна. Всичките ми приятели си стегнаха багажа набързо и напуснаха града незабавно", сподели Анастасия.
В първите часове на войната екипът ни и още десетки хиляди хора напуснахме Мариупол. Анастасия остана.
"Молех, умолявах майка ми да напуснем в първите дни, но тя беше убедена, че войната ще приключи за два-три дни. Затова не се качихме и на последните влакове, които евакуираха хора. Така се озовахме в капан", разказа Анастасия.
За Анастасия и семейството ѝ започва борбата за оцеляване. Скриват се в родния й дом.
"Нямаме бомбоубежище в нашия блок. Скрихме се в апартамента, покрихме всички прозорци, сложихме мебели в коридора, където спяхме и се криехме. Просто се надявахме, че няма да бомбардират нашата къща", каза Анастасия.
Първите дни били поносими, тъй като магазините работели, макар и на четири пъти по-високи цени.
"Но постепенно ни спряха отоплението, водата и електричеството. Хората започнаха да се паникьосват и да разграбват магазините. Осъзнахме, че храната ни свършва и че трябва да я разпределяме ден за ден за цялото ни семейство", допълни Анастасия.
В един момент храната и водата в дома на Анастасия свършват.
"По-късно намерихме кладенец, от който започнахме да черпим вода. Макар и да чувахме експлозиите, ходехме до съседни квартали да търсим храна и да получим информация какво се случва, защото нямахме никаква връзка с останалия свят", допълни тя.
Хората от квартала започват да събират остатъците от хранителните си продукти.
"До нашия блок хората се събираха с остатъци от запасите от храна или храна, намерена от магазини или супермаркети. Раздаваха я на майки с деца и беззащитни хора. Хората си помагаха едни на други. Така оцеляха", каза Анастасия.
Откъснати от света, Анастасия, майка ѝ и сестра ѝ чуват само грохота на летящите над главите им самолети и избухващите ракети и бомби. Излизали рядко. Да търсят храна.
"Виждахме разрушени сгради, напълно изгорели къщи, нито един магазин не е останал. Не можеш да минеш 50 метра, без да видиш разрушена сграда. Те започнаха да бомбардират и моя квартал. Хората погребваха жертвите до нашия блок", сподели Анастасия.
Любимият на всички в Мариупол център, където е Драматичният театър, вече го няма.
"В центъра на града, до театъра, пътят е изцяло разрушен, трудно е да ходиш, а с кола е невъзможно", разказа тя.
Седмици наред Анастасия и семейството ѝ чакат новини за евакуация, но такива не достигат до тях. От приятели в един момент разбира, че има маршрути за напускане на града. Тръгват на автостоп и излизат от Мариупол.
"Минавахме през руските пропускателни пунктове, на които се вееха два флага: руският и този на така наречената Донецка народна република. Руските войници ни проверяваха и се подиграваха на хората, които страдаха в Мариупол, на разрушения град. Беше ужасно, защото не можехме да кажем нищо. Исках да им кажа много неща, щеше ми се да можех", каза Анастасия.
След като най-после напускат Мариупол, Анастасия и семейството ѝ прекарват първата нощ в Бердянск, откъдето трябвало да стигнат до Запорожия.
"Оказа се, че не можем и прекарахме нощта на пътя. Бяхме 24 часа на пътя и руснаците не ни пуснаха да преминем през тази "сива зона", в която имаше непрестанни боеве", каза Анастасия.
Първите украински войници, които срещат, са на входа на Запорожия. Оттам продължават към Кривий рог. Сега целта им е да стигнат до Лвов, после до Полша и Гърция, където имат роднини. Но най-вече искат един ден да се върнат обратно в Украйна.
"Не искам да започвам нов живот някъде извън Украйна. Надявам се, че един ден ще се върна в страната си и може би дори в родния си град. След като победим, ще си върнем живота в Украйна", сподели още Анастасия.
ОЩЕ ЕКСКЛУЗИВНИ РЕПОРТАЖИ НА НАШИТЕ СПЕЦИАЛНИ ПРАТЕНИЦИ ОТ ЕПИЦЕНТЪРА ВОЙНАТА ВИЖТЕ ТУК
ВСИЧКО ЗА ВОЙНАТА В УКРАЙНА ЧЕТЕТЕ ТУК
Чуй новините
Подкаст
