Момчетата без маски и преходът – репортаж на Катя Тодорова и разговор с Христо Монов

Кога едно момче се разделя с детството? И кога става изборът на пътя какъв да бъдеш. Всеки има своя история... Като тази на Борислав. Оставя се да го прегръща страховитата Тайра, занимава се с екология, учи география, пътува на стоп... Дете на интернет и на прехода. Миналото е под формата на задължителната бебешка снимка пред мавзолея. Надеждите - тях споделя с още четирима на квартира в София.

Той е едно от момчетата, които оглавиха протеста на студентите. Тези без маски. Не знае дали днес е неговото време. Знае, че нещо трябва да се променя:

Борислав Сандов: „Трябва хората, които имат добри идеи и които се борят за общото, да повеждат със себе си и останалите..."

А Румен има друга история. И той е от момчетата на прехода. Амбициозен - с второ висше - бизнес-администрация. И неговото детство наднича от черно-белите снимки. Не харесва системата, не смята да заминава:

Румен Захариев: „Не, никога не съм се чувствал безсилен, знам, че нещата зависят от хората. Тази система, изградена да се подтиска, трябва да се намери пролука в нея и нещата да тръгнат напред..."

Какви са децата, които не помнят началото на прехода, а пораснаха и се чувстват негови жертви. Които едва помнят площада и бунта на своите родители, но днес са готови за своя:

Румен Захариев: „Тогава бяхме с един приятел и много се радвахме, че там имаше много хора. Ние изобщо не знаехме за какво става въпрос, но се радвахме, че толкова хора се радват на площада и ние бяхме с тях. Тогава имаше много надежда. В следващите години надеждата на хората изчезна. Трябваше нещо да се преобърне...

Катя Тодорова: А ти упрекваш ли за нещо поколението на своите родители?
- Ами има за какво... да, има за какво. Но не е умишлено, аз знам, че не е умишлено. Те също бяха в неприятна ситуация - възпитавани по един начин, живеят по друг. Малцина от тях успяха да се включат в живота успешно. За съжаление тези, които се възползваха, го направиха с мръсни средства. Много малко успяха с добри дела. Повечето, които постъпиха законно в момента, са бедни хора...

Децата, които не помнят как е дошла демокрацията, но познават нейния вкус чрез живота на своите родители. И не искат това повторение. Искат преобръщане. Но се чувстват по силни в мрежата и когато са анонимни.

15-годишният Мартин днес е разколебан. Не знае дали е постъпил правилно, отивайки на протеста. А всъщност там е провел най-важната си вътрешна битка - кой иска да бъде?

Мартин Стоянов: "Честно да си кажа, имаше моменти, където ме беше срам да се нарека българин. Например две момчета имаше там - едното целеше със снежни топка, а другото каза: „Какво се лигавиш и му подаде едно паве. Бях свидетел - едно 17-годишно момче се караше с една жена. Той трошеше плочките, за да замеря полицаите... Бях свидетел и се чувствах като един от тях, което много ме разочарова..."

Кога едно момче се разделя с детството? И кога става изборът какъв да бъде. Всеки има своя история...

Мартин Стоянов: "Аз лично на 15 години, тъй като няма много пари нашето семейство, работя най-малкото, за да си изкарвам джобните. Но има момчета и момичета, които изобщо нямат кауза, те се чудят как да изкрънкат или да откраднат и то от родителите си, което за мене е позор... Плаче ми се... за много неща ми се плаче - ами на дискотеките тук по центъра, там постоянно се напиват момчета, дрогират се и просто търсят как да се сбият. Не разбирам откъде идва тази агресия, но 70 процента от момчетата идват в детските дискотеки, за да се сбият, не да танцуват. Един голям процент нямат кауза, не знаят за какво живеят..."

Дали наистина протестът на 15-годишния Мартин е провален? Дали ще бъдат забравени Борислав и Румен, когато редиците на площада започнат да оредяват, а гласовете да затихват. Кои ще запомним - момчетата с маските или тях...?

Борислав Сандов: "Човек винаги се бори за едно и също нещо и то е щастието. Дали го постига с материални или духовни блага - това е разликата между хората. За мен не са важни материалните неща, аз съм идеалист, мога да си го призная и искам да бъда щастлив... Това е нещото, което искам действително..."

Румен Захариев: "За мен е важно държавата ни да тръгне напред, иначе животът, който водим, има някакво неудоволетворение в него... С каквото и да се занимаваш, тежи едно такова чувство за несвършена работа, на безпътица, трябва нещо да се промени, много неща да се променят, за да може човек да се наслаждава на малките, ежедневни неща. Трябва да не ни тежи..."

Мартин Стоянов: "Мечтата ми е да живея по добър живот... В смисъл да няма лошо правителство, да живеем спокойно, да няма катастрофи, да няма всеки ден побоища, да сме някак си в хармония цяла България - това е моята мечта..."

Катя Тодорова: Какъв е твоят идеален ден?
- Идеалният ми ден? Не знам. А може би да се събудя рано, да взема вестника и там да има само добри новини... например минали камиони по цяла България и са събрали боклука, вече по-високи заплати ще има, в ЕС не сме на последно място... Искам да видя България така...

Репортажът на Катя Тодорова в "Панорама"