Не продължават дълго, но съществуват, част 1

Докато знаменитият химн на Шампионската лига звучеше и цигулките достигаха своето кресчендо, Карл Пауър се канеше да направи своя дебют за Манчестър Юнайтед. Годината е 2001, а мачът противоставя „червените дяволи“ и Байерн Мюнхен на Олимпия щадион. В онази вечер Пауър е на 33 години. Четвъртфинален реванш в турнира на богатите. Над 60 000 души по трибуните, доста милиони пред екраните. Пауър невъзмутимо съблича шубата си и се отправя към терена за своя паметен миг, носещ същия екип като Гари Невил, Дуайт Йорк, капитана Рой Кийн. Знам. Никога не сте чували името на англичанина. Защото той не е футболист. Той е безделник с хитроумни планове, който дори няма билет за мача, но е твърдо решен, че ще открадне вниманието точно в онзи миг. Това е историята на великия шегаджия, който успява да стигне до места, за които вие, уважаеми читатели, навярно често просто сте си мечтали.

Манчестър Юнайтед беше загубил първата среща с 0:1 и никой не се усмихваше, когато стана време за отборната снимка преди началото на ответния мач. Облечени изцяло в резервния си бял спортен екип, играчите на сър Алекс Фъргюсън по-скоро приличаха на призраци, отколкото на отбора, който беше шокирал Байерн Мюнхен 2 години по-рано в паметния финал на „Камп Ноу“, за да си гарантира знаменития требъл – подвиг, описван в британската преса дори като „най-великите 120 секунди в историята на спорта“. Сред 11-те титуляри в онази вечер в Мюнхен 9 бяха част от състава, триумфирал в Европа през 1999. Когато те се наредиха за отборната снимка обаче, изведнъж магически се оказаха ... 12. И не, клишето, че публиката е 12-ият играч за дадени отбори в случая е безкрайно невалидно. Карл Пауър носеше същата внимателно подбрана фланелка. Накуцващ и с нос като на боксьор, той изобщо не прилича на футболист. Гари Невил забелязва, че нещо не е наред, но вече е прекалено късно, така че дори посочването не десния бек към неканения гост не може да възспре самозванеца. Групата от фотографи започва да снима. Мистериозният мъж е редом до милионерите и големите звезди на Манчестър Юнайтед. Играчите потеглят към позициите си на терена, а Карл Пауър невъзмутимо се отправя към трибуните и изчезва някъде в тълпата. Стопява се в нощта. „Червените дяволи“ губят с 1:2.

На следващия ден в медиите поражението отстъпва централно място на шегата. The Sun публикува сензационната снимка с въпроса: „Кой е този от Манчестър Юнайтед?“.

Нахлулият на терена човек се превръща в знаменитост, след като прави фотобомба на един от най-популярните клубове в света, преди още „фотобомба“ да съществува като понятие. В The Sun обаче не се шегуват и успяват да изкарат от анонимност странника Карл Пауър и го отвеждат в петзвезден хотел, където да направят интервю, търсят ексклузивитет.

„Аз и приятелите ми правим редовно подобни неща, но това определено беше най-сполучливо!“, хвали се слисаният ексцентрик пред таблоида и добавя:

„Планирахме го като военна кампания“.

За миг животът на Пауър се променя. The Sun му плаща частен самолет обратно до родината. Екипи на други медии изграждат телевизионна платформа пред дома му в предградието на Манчестър Дройлсдън, така че да могат да го покажат на любопитните си и впечатлени от креативността му зрители. В британското телевизионно шоу „They think it’s all over” Гари Линекер се опитва да разпознае Пауър със завързани очи. Продуцентската компания ZigZag придобива правата да заснеме следващите „изяви“ на Карл, които да покаже в документален филм. От фирмата обещават, че ако успее да направи още четири прониквания като това в Мюнхен, ще го позлатят.

И така – безработният зевзек, баща на 2 деца, започва да планира старателно как да проникне на 4 от най-големите спортни събития в следващите 12 месеца без да има билет, разбира се. Щеше да се маскира като играч по крикет и да опита да влезе на терена по време на мач на Англия. Щеше да нахлуе на Уимбълдън, да изтича на игрището заедно с националния отбор по ръгби, както и да се облече като пилот от Формула 1 и да пробва да се окаже на подиума по време на награждаването при следващото състезание на легендарната „Силвърстоун“. Неговите лудории щяха да доведат през следващите месеци до слава, измама, обида за властите и в крайна сметка – затвор. Още по-интересно става, когато ви споделя, че няколко години преди каскадата в Мюнхен, Карл Пауър остава частичен инвалид. Това, което се случва на Олимпиядщадион, по неговите думи е същинско чудо.

През 2019 журналистът Джеф Мейш решава, че ще отпътува от Лос Анжелис за Манчестър, където ще се срещне с Пауър, за да разбере от първо лице за необикновения му житейски път. По време на полета Мейш старателно се запознава с „творчеството“ на бъдещия си събеседник, който майсторски е успявал да влиза по стадиони без правото да го прави, а дързостта му стигала дотам, че нарушавал спокойствието и личното пространство на самите спортисти непосредствено преди или след даденото състезание. Пълна лудост! Когато пристига в града, Мейш се сблъсква с реалността. Или по-скоро – с един от поредните номера на Пауър. Журналистът му се обажда 23 пъти, но без резултат. Оглежда лицето на всеки машинист, полицай, строителен работник, който се е запътил към местния пъб, с надеждата, че Карл ще се появи изневиделица и под прикритие. Това обаче не се случва и Мейш е принуден да потегли обратно с десетчасов полет към дома, останал излъган и с празни ръце. Седмица по-късно, разказва измаменият Джеф, Пауър изпраща извинително SMS-съобщение и не много убедително оправдание: колата му била конфискувана, нямало как да се придвижи. Обещава да пренасрочи срещата и този път наистина спазва думата си. Но Мейш трябва да преглътне още един презокеански полет ... осем месеца по-късно. Обратно около гарата Пикадили, където този път Джеф Мейш забелязва характерния нос на Карл Пауър, който е позиционирал вехтата си „Тойота“ в редица за таксита. Дори автомобилът му е там, където не би трябвало да бъде, сякаш притежава някаква суперсила да се появява на места, до които достъпът е забранен. Мейш и Пауър се сприятеляват и детайлите около живота на странника започват да излизат на бял свят.

Роден през 1967 в покрайнините на Манчестър, Карл е най-малкото от 11 деца в католическо семейство. В неделя влиза да се къпе последен в банята. Още на 10 години придобива славата на забавно и изобретателно дете, което не се притеснява да пропуска училище, за да щурее по улиците. Веднъж се спуска с велосипед по местното сметище, познато в района на „Хълма на смъртта“, пада и лежи 12 месеца в болница заради счупени две бедрени кости. Оказва се, че съществува достатъчно уважителна причина да не иска да ходи в училище. „Директорът водеше част от нас в басейна, за да плуваме. Тогава бяхме малки и не подозирахме точно за какво става дума. Но той се оказа педофил. Опитваше се да ни докосва. Отворете google и проверете името на Джон Мълиган от католическото училище „Света Анна“в Анкоутс и ще видите, че е съден за посегателство с повече от 20 деца. Нямаше как да кажа на родителите си тогава какво става и просто реших, че ще е по-лесно, ако не се появявам в училище.“ – разказва Карл Пауър пред Guardian.

Скоро след това Карл се сприятелява с Томи Дън – бързоговорешо момче от съседен квартал, с буен нрав и бистра мисъл. Двамата започват да се занимават с дребни кражби, с които печелят достатъчно пари, за да си живеят хлапашки. Прекарва кратко време в затвора, защото е хванат да шофира с отнето свидетелство за управление. Не спира да се занимава с бокс, което му помага да има относително нормално ежедневие и да стои настрана от пакостите, но точно на ринга открива и първата си възможност да извършва по-сериозни измами. Наричат го „дебеловратия“, а заради счупения нос и вечно подутата си физиономия Пауър разбира, че може да получи достъп до всяка боксова зала без да си купува билет за конкретното събитие или гала вечер. Единственото, което му трябва, е да носи сак и да прилича на професионален боксьор.

Озоваваме се в средата на 90-те. Манчестър изживява своя културен и спортен разцвет. Приятелите на Пауър от детските години – Шон Райдър и Марк Бери правят пробив в музикалната индустрия, групата им Happy Mondays произвежда парчета, които се изкачват в класациите на Великобритания. Втората им банда – Black Grape – пък дори удостоява Пауър с честта да кръсти една от песните си в новия албум именно на него: Дебел врат. Наслаждавайки се на славата им, Карл често посещава известния клуб в Манчестър Хасиенда ... без да плаща входна такса, дори когато групата има заявено участие. Точно там – в центъра на вселената в неговите очи – вижда за пръв път играчите на Манчестър Юнайтед, които обичат да се забавляват там понякога. Ядрото на тима се състои от напористи и неудържими юноши. Градът е обхванат от магия.

Но вълшебствата на продължават дълго. Една вечер през 1996 Карл закъснява за среща с приятелката си, която е детегледачка. Влиза в телефонна кабина, за да й се обади, когато двама мъже с маскирани лица го нападат, свалят го на земята и му нанасят изключително много удари и рани, въоръжени са и с ножове. Карл едва стига до близкия парк, където е открит от полицаи. Загубил е около една трета от кръвта си. Откаран е в болница, където претърпява 12 операции. Докторите му казват, че имат добри новини за него, защото ще оцелее. Лошите обаче са, че ще трябва да спре с бокса. И с ходенето. Пауър бързо намразва индвалидната си количка и в продължение на години стои в леглото си и пуши марихуана. Всичко е мъчение, дори придвижването до тоалетната. През прозореца си Карл гледа зелените полета на Нютън Хийт, където някога Манчестър Юнайтед е играел своите мачове преди да се премести на „Олд Трафорд“ през 1910. Моли приятеля си Томи Дън да го закара с инвалидната количка там. А ако се чудите защо двамата мъже нанасят почти смъртоносния побой на Пауър – станала е грешка, не са разпознали точния човек, който е бил „поръчан“. Грешно място, грешно време, грешна телефонна кабина.

Дън беше зает човек. Успява да се снабди с журналистическа карта, която му позволява да посещава мачовете на Юнайтед – както домакинските, така и гостуванията, представяйки се успешно за фотограф. Стоял зад вратата на любимия си тим, крещейки „Петер Шмайхел!“ към легендарния датски страж. С течение на времето набира смелост, започва да ходи и на пресконференции, като понякога дръзва да задава въпроси на сър Алекс Фъргюсън. Томи Дън е човекът, който дава идеята на Карл Пауър да опита да се промъкне незабелязано на някой мач на „червените дяволи“. Шеговито и през сълзи, защото все пак Пауър трябва да се научи отново да ходи, двамата започват да изграждат план как Карл може да участва в груповата снимка на тима преди някой мач. Първо левият крак се движи. После десният. Първо левият. После десният. Ляв, десен. Манчестър Юнайтед е физиотерапевтът на Карл Пауър.

Стигаме и до онази вечер в Мюнхен през 2001, остават няколко часа до началото на двубоя между баварците и английските им опоненти. Карл и Томи са обмислили всичко, но дори безпардонното им поведение не може да игнорира факта, че на мача се очаква да присъства президентът на Германия, което автоматично води до засилени мерки за сигурност. Първоначално Карл иска да се появи с маска на Ерик Кантона, но се страхува, че може да бъде сметнат за терорист и я оставя в багажа си. „Ще го направим, Том, ще го направим!“ – радва се като малко дете Пауър в хотелската им стая в германския град. Няколко часа по-късно Дън помага на другаря си да влезе на стадиона чрез фалшивата си акредитация и журналистическа карта. Животът им никога повече нямаше да бъде същият. Защото вълшебствата не продължават дълго, но съществуват.

След като славата вече е тяхна житейска спътница, Томи и Карл започват да кроят още по-пъклени планове, така че да могат да изпълнят заръката на продуцентите. Дън успява да си набави чисто нов Мини Купър с обяснението, че им трябва, за да заснемат телевизионно шоу. Нито той, нито приятелят му могат да шофират (а навярно са нямали и правото да го правят). Започват да обикалят спортни съоръжения и стадиони, като използват техен познат от миналото – Уейн – да ги развежда с новото возило из Англия. Все пак имаха 12 месеца, за да проникнат на 5 големи събития. Но докато дългогодишната приятелка на Карл някак успява да свикне с новата му „работа“, то жената на Томи – Карън – настоява да се откажат, защото според нея те рискуват прекалено много. Мъжете обаче не виждат нищо лошо в действията си, те просто се забавляват. А вече изкарват и пари от това.

На 17 август 2001 двамата „удрят“ отново. Четири месеца след представлението в Мюнхен и прочутата снимка, в която Фабиен Бартез гледа смаяно към 12-ия футболист в отбора, Томи Дън и Карл Пауър пристигат в Лийдс. Англия посреща Австралия в няколкодневен мач по крикет, който е показван на живо по BBC. През първия ден „кенгурата“ отбелязват 288 ръна и имат удивителна преднина. Време е за магия! Дън, облечен в костюм и изглеждащ безкрайно елегантно, помага на Пауър да стигнат до един от баровете на стадиона. После през пресцентъра стигат до зоната, в която вече се подготвят двата отбора. Там в тоалетната Карл вади протекторите, екипировката, каската, характерната бата за крикет. И зачаква. През това време Дън както обикновено е в журналистическата ложа, гледа мача и очаква идеалния миг да се свърже с Пауър по телефона. Двамата са се разбрали да има три позвънявания, нещо като техен си код, с което Карл да получи индикация, че е време да напусне скривалището си. Само че този път той не възнамерява да се снима с отбора. Възнамерява направо да стане част от мача. Ако се чудите кога е трябвало да дойде точният момент за обаждането - в крикета някой от играчите (батсманите) биват елиминирани и заменяни от техни съотборници. Австралия току-що беше отстранила единия от батсманите, когато телефонът на Пауър започва да звъни. Той го прибира в джоба и излиза от тоалетната, без да знае, че всъщност го търси племенницата на Дън Шели, която просто е любопитна да провери как върви “представлението”. Все пак в онези години телефонните разговори по мобилни устройства не са все още толкова разпространени и Пауър очевидно не очаква, че някой друг би звъннал на същия номер точно в този миг. Излиза от тоалетната и потегля през тунела право към игрището. Докато стигне до терена, новият батсман вече е заел позиция, така че хитроумният номер очевидно няма да мине. Вече е прекалено късно за Томи Дън да реагира, нещо като Гари Невил на снимката с “червените дяволи”

Когато вече е изминал няколко крачки на игрището, Карл Пауър усеща, че телефонът му отново звъни. Пак е Шели. Типично за човек, който е далеч от професионалния спорт, той най-спокойно сваля каската си и отговаря на повикването. Сами се досещате как изглежда това отстрани. Публиката избухва в смях, а докато охраната се намеси, Пауър с усмивка на лице напуска втората сцена на своя успех. Ситуацията този път е комична и приета по-весело в сравнение с “фотобомбата” от футболната среща между Байерн и Манчестър. Дори част от стюардите аплодират зевзека. Коментаторът на срещата влиза в тона на случващото се, казвайки, че “Пауър не е единственият, който не знае какво прави на терена от англичаните”, визирайки вялата им игра. Забавлението обаче очевидно трансформира домакините, които правят удивителен обрат и печелят. Репортерът на The Indepedent определя случилото се като “изключително забавно”, прогнозирайки, че това няма да е краят на неочакваните появи на Карл Пауър. Дори не знаеше колко прав щеше да се окаже. Оставаха още 3 измами. Следваща спирка - Формула 1.

“