Храбрите духове на Мария и големия свят...

Тук е мястото, където Мария се спасява от големия свят....
Само на крачка от битката някой да се включи в трафика на ежедневието... Или да се изгуби в него...

По старите стълби на дядо си е разбрала, че не е нужно да промениш целия свят. Достатъчно е да промениш своя живот....
Днес самата тя има внук. И има какво да му разкаже за злото, което съсипва хората. Но сигурно ще започне с мечтата на нейният род да построи книжарница. Злото е забравила, нея -не:

Мария Почеканска:
Започнахме с три щанда, в които имаше 10-15 артикула, сега е това, което виждате след 12 години...
Но всичко започва много преди това... А Мария, която цял живот е мечтала да има книжарница, никога не е предполагала, че ще бъде на мястото, където двамата й дядовци започнали всичко....
С един кредит, в началото на миналия век. Първо купили книжарница, после и печатница. Търгували първи в България с пишещи машини Идеал и Ерика. Симпатизирали на комунистите, но дошъл 9-ти и им взели всичко. На дядото на Мария се пръснало сърцето. От мъка....

Мария Почеканска:
Те не говореха за това време, в нас се шепнеше, когато трябваше да си кажат нещо помежду си. С мама и баба не даваха гласност, не позволяваха, аз да чуя, съвсем крадешком съм чувала от тях...

И мечтата била забравена... А семейството на Мария се оказало с едни дрехи на гърба, изселени в Разград, със забрана да носят траур. Трябвало да скрият и скръбта, когато само тя им останала....

Мария Почеканска:
Впоследствие моят вуйчо братът на майка ми избяга в Германия, стана лекар, а ние тук имахме проблеми. Идваше вкъщи един чичко, аз съм била дете 7-8 годишна. Помня само как идваше, един голям касетофон отваряше, караше ме да говоря, диктуваше ми какво да говоря, аз не си спомням какво... но мама и баба само плачеха... А дядо ми, който ме отгледа беше много далновиден човек, казваше - ти ще продължиш, това не може все да продължава....

И Мария наистина продължила. А днес само снимката на дядо й и нейният собствен син, който идва да й помага в книжарницата, напомня колко дълга е тази история на храбри духове:

Мария: Уморявам се, но не се предавам, никога не оставям нещо, което съм поела да не го довърша....

А времената наистина са различни. И Мария вижда по хората, които влизат в книжарницата, как се променя светът...
И когато крачи сред сърдитите хора и отломките от боклук... Където всички продължават ожесточено да спорят за „мис свят", политиката, футбола и радикалния ислям, но не знаят какво наистина им се случва....

Мария Почеканска:
Ето и блока в който живея-16 етажен блок. Ами никой за нищо не се интересува. Даже да ви кажа със съседите на етажа едва постигнах съгласие, да ги моля да си мием етажа... Това е една постоянна борба със всичко...
А хората са пасивни, мързеливи, не желаят да работят, дали защото са свикнали, но никой не иска да даде нещо от себе си, иска да получи. Не може, не може да стане така...
Но Мария, която е преминала през куп житейски изпитания и знае, че те никога не свършват - казва, че днес най-страшно е отчаянието на хората, които не успяват заради себе си... Че е лъжлива онази демокрация, в която никога нямат шанс онези, които не се вписват в системата от влияния и подкупи....

Политиците? Ами хубаво не може да се каже за тях...
Въпрос: „Гневите ли им се?"

„Да, определено, в много случаи... Аз ходя от община на община имам работа и там срещам единствено бюрокрация и корупция и ако нещо искам да направя, винаги има пречки и проблеми...

Въпрос: „Налагало ли ви се е да давате пари за да ви свършат работа?"
Опитвала съм всякакви други начини да не се стига до там, но понякога само със съдействието на хора съм постигала нещо."

Въпрос: „Защото нямате друг изход?"

„Да, защото нямам изход... И то когато съм била в пълното си право, спазвала съм закона, абсолютно не може да се постигне нищо..."

Мария, която не умее да се оплаква, разказва и още нещо, което би сломило друг. Как несправедливостта може буквално почти да те убие и да остане без последствия. В средата на миналата година шофьор я помел на пешеходна пътека:

Мария Почеканска:
„Сега точно преди Коледа влезе в книжарницата, а на мен ми стана неприятно. Не го мразя този човек, но неприятно чувство изпитах. Погледна ме и каза -добре си ти, по-добре си от мене, аз куцукам повече от теб... Не изпитах злоба, но някаква неприязън... Продължавам напред, дори и куцукайки, някои лекари казват, че може и да осакатея, но аз мисля, че няма, ще се справя..."

И заслужава да се справи ... За да се катери по стълбите на книжарницата, за която цял живот е мечтала.
И знае, че животът не е книга с приказки. Но тя си има своя. За семейство с храбри духове. Видими и невидими. И не е важно да промениш целия свят, достатъчно е да промениш своя живот:

Мария Почеканска:
„Усмихвайте се, работете повече, вярвайте в себе си, който вярва в себе си успява... „