Михаил, който говори с историята – репортаж от Козлодуй

Той често ходи в кабинета по история. Гледа портретите на българските възрожденци и говори с тях – за трудностите по пътя, за уроците по воля и храброст. Неговото най-голямо изпитание е церебралната парализа. Неговият най-важен разговор е с историята.

Михаил Казаков: Ние, българите, трябва да взимаме пример от тях, защото те са се борили с много чиста съвест за свободата на българския народ и за това този народ да съществува.

- А какво е да бъдеш истински патриот днес? Има ли все още такива?

Михаил: Според мен да бъдеш истински патриот е да поставяш националния интерес, да го защитаваш, да уважаваш историята си, да се гордееш с нея.

Историята на България – най-голямата му страст. Събира знания от учебници, книги, интернет. Мечтае да стане историк. но засега, като всички свои връстници, се вълнува от предстоящите матури. Признава обаче, че малко го е страх... От бъдещето. Може би защото не познава друг живот – онзи извън болестта. Тя е до него, откакто се помни. Но въпреки че всяка крачка е болка, не се страхува да върви напред – без да моли за нищо.
Михаил Казаков: Няма невъзможни неща. Не съм усещал трудности. Имал съм трудни моменти на изпитания – като примерно операции, които са били тежки. След операцията, когато съм бил на системи, когато ми е ставало лошо, когато не съм се чувствал добре... В болница, когато по принцип ми е било неприятно... Но „Всяко зло за добро”, както се казва в една стара българска поговорка.

Не умее да се оплаква, нито да говори за успехите си. Някак тихо споделя за шестиците в училище, за спечелените медали в състезания по плуване, за тренировките по таекуондо...

- Как успявате да се справите с всичко?

Михаил: Ами с воля и с желание – основно с това.

Учудил дори родителите си, когато се записал за участие в „Големият избор” – новото предаване на Българска национална телевизия за млади политически лидери. Сам подготвил и изпратил в конкурса идеите си за промяна на българската политика. На кастинга станал един от любимците сред участниците. Може би заради своя ведър поглед не само към политиката, но и към живота.
Михаил Казаков: Когато човек е оптимист според мен, дори и в най-трудните моменти може да се справи. Дори и да е в най-затруднената ситуация. Аз лично в живота си съм се сблъсквал с трудни ситуации и знам, че когато човек е положително настроен, той може да се справи.

Днес не съжалява за опита – според него младите българи трябва да имат активна гражданска позиция.

Михаил Казаков: Те могат да бъдат полезни с нещо на народа си, на България, на нацията, и аз се надявам сред тях да има хора с такива идеали като Левски, Ботев, Каравелов.

А как изглежда сегашната политика, погледната през неговите очи? „Не много добре”, отговаря Михаил. 130 години след подписването на Търновската конституция, политиката днес изглежда различна. В нея вече няма герои, а някогашните каузи са останали само в страниците на историята.

Михаил Казаков: Аз просто не виждам, не намирам сравнение със сегашен политик, който да прилича по нещо на Батенберг, на Стефан Стамболов, на Стамболийски, на Александър Малинов.

А после добавя, че ако те – строителите на съвременна България, можеха да я видят сега, биха останали разочаровани от разединението, корупцията и липсата на общи цели – както по върховете на властта, така и в обществото.

Михаил Казаков: От обединение на хората – според мен от това има най-много нужда България – да бъдем толерантни, от толерантността един към друг.

Михаил Казаков – баща на Михаил: Той това търси – приобщаването. Това, за което се говори, той го търси сам и по всички възможни начини.

Лиляна Рашкова, Сдружение „Нова идея”: Той контактува много добре с по-големи хора от него, може да говори прекрасно дълго време на теми, свързани с история, политика, цивилизация, книги, но с неговите връстници има нужда от контакт – постоянен, необременен, неангажиран.

А Мишо вече е направил малката крачка към голямата промяна. Не се бои да бъде себе си. Така понякога среща истински приятели – като преподавателите в училище „Христо Ботев”, които го подкрепят още от първи клас. Или като основателите на гражданско сдружение „Нова идея”. Преди две години научили за успехите на Михаил в състезание по плуване и го поканили да стане част от тяхната организация. Днес заедно празнуват рождени дни, засаждат дръвчета, участват в семинари. И тук мишо общува най-вече с по-възрастните, като често остава встрани от игрите и закачките на своите връстници.

Лиляна Рашкова: Младите хора трудно приемат по-различните деца. В началото те са искрени, да, опитват се да направят каквото могат, но в повечето случаи не знаят какво могат да направят. И в такива ситуации се получава затваряне от двете страни – те не знаят как да помогнат и Мишо не знае как да поиска помощ.

Михаил Казаков – баща на Михаил: Децата не са виновни, просто така са възпитавани. Той не може да тича като тях, не може да участва в техните игри... Те дойдат, поиграят си с неговия компютър и с неговите игри, и избягат. А той стои и гледа през мрежата, и не може да направи нищо. И това ми е било най-тъжното и най-мъчното. И тука отначало в училище го гледаха. Той отива, мъчи се да контактува, те го подминават. не ги обвинявам, защото това е възпитание. Трябва да минат много години, докато стане това приобщаване на деца с някакви увреждания – да бъдат пълноценни, да не ги гледат като нещо паднало от Марс.

- От това ли най-много боли – от отношението на хората и на обществото?

- Да, това най-много боли. Другото...Мъката си е нашта.

Баща и син с еднакви имена. Заедно са всеки ден, ръка за ръка в изпитанията на ежедневието и плановете за бъдещето. И докато Мишо мечтае за кариера на историк, Михаил старши е горд с настоящите му успехи. Баща и син, които днес казват, че никога няма да изгубят вярата си в чудото. Може би защото имат своя посока – все напред, по пътя на недостижимата надежда.

Михаил Казаков: Човек не трябва да губи своята надежда. Все пак надеждата умира последна.

http://infocenter.bnt.bg/