Трибуналът спусна кепенците...

Сега, след като съм следял през цялото това време дейността на Трибунала, чета разни статистики - колко присъди били издадени, колко обвиняеми или свидетели били изправени пред международните магистрати, колко страници документи били изписани, които ще останат на разположение на ООН. В подобни статистики може да се намери всичко, хайде, да не е всичко, могат да се намерят много неща, стига човек да има търпението да навлиза все повече и повече в документите и цифрите. Но едно нещо няма да може да намери - усещането за всеобщо удовлетворение, че съдът е раздал справедливост, която да задоволява всички.

То, като размислиш, няма и как да стане това- всеки и всички да са доволни. Сърбите и до днес, вече на финала на работата на Трибунала, продължават да смятат, че той бе създаден с единствената цел да ги сатанизира в очите на балканските съседи и на целия свят като военни престъпници. И те броят присъдите, издадени на сърби, независимост дали са от Република Сръбска в Босна и Херцеговина, или са от „майката” Сърбия. Броят и ги сравняват с наказанията, които, например, са получили хърватските обвиняеми, като констатират, че техните, сръбските са много повече и по-тежки. И това ги кара да се чувстват онеправдани, измамени и нарочени.

Трибуналът може и да пусна кепенците и да заключи вратите, пък може и ключът да хвърлиха в най-дълбокото, на спорът за това кой е по-виновен за жертвите и разрушенията по време на войните при разпада на Югославия, ще продължава и занапред. Особено между Сърбия и Хърватия, и то не само на битово равнище, а и на най-високо политическо такова. Колко години минаха от тогава, почти четвърт век, а взаимната неприязън и омраза между хървати и сърби, която си има и своите исторически корени и основания, продължава да продуцира напрежение между Белград и Загреб. Дошли от историята, днес тези взаимни негативни чувства се пренасят на терена, върху който се търси справедливост за всичко онова, което се стори в началото на 90-те години на миналия век.

Нескритото чувство за предимно антисръбска насоченост на решенията на Трибунала в Хага има и още едно основание, този път извън статистиката и протоколите. И то се крие във факта, че пред магистратите бяха изправени и получиха своите присъди едни от най- влиятелните политици - сърби, като започнете от президента Слободан Милошевич, който, на всичко отгоре, намери смъртта си в килията в затвора към Трибунала, лидерът на Сръбската радикална партия Воислав Шешель, президентката на Република Сръбска в Босна от първите години на кризата Биляна Плавшич, която излежа присъдата си и се върна в Баня Лука, политическият лидер на босненските сърби Радован Караджич и военният им командир генерал Ратко Младич, и още доста други...Така, както ги изреждам, събрани накуп, списъкът изглежда достатъчно „авторитетен”, но пък всеки от изброените и неизброените лица очевидно си има за какво и защо да бъде осъден.

Ако нещо около работата на Трибунала продължава да ми се струва странно, то е някак си изкуственото пришиване на два случая от кризата в Македония през лятото на 2001 г. към параметрите на Трибунала. Войните на север бяха приключи през 1995 г., мирният договор от Дейтон бе подписан, уж всичко вече бе приключило и в Македония се радваха, че при тях всичко е минало тихо и мирно. Но дойде 2001 г., разгоря се конфликт на етническа основа, дадоха се жертви. Някакви международни умници прецениха, че тази македонска криза е остатъчен рефлекс от войните в северните републики на бивша Югославия. Следователно, ако има прояви, които биха могли да се вместят в прерогативите на Трибунала за престъпления против човечеството, дайте ги насам. Е, дадоха ги.

Вътрешният министър Любе Бошковски и шефът на охраната на тогавашния президент Трайковски - Йохан Тарчуловски, бяха изпратени в Хага с обвинението, че са провели полицейска акция в едно населено предимно с албанци село край Скопие - Люботен, при която акция са дадени човешки жертви и цивилното население е било подложено на насилие.

Единият - Бошковски, бил давал заповедите, другият - Тарчуловски, ги бил изпълнявал. Бошковски бе оневинен, но Тарчуловски понесе и неговата вина, получавайки присъда от 12 години затвор. Излежа осем от тях, шест в затвора на Трибунала край Хага и две в един провинциален затвор в Германия. И се върнаха в Македония, посрещнати като герои. Много скоро след завръщането си Любе Бошковски опита в политиката, което му изяде главата, както се казва. Политическата му активност не се хареса на премиера Никола Груевски, тайните служби, ръководени от братовчед му Сашо Миялков му скроиха шапката и Бошковски бе вкаран и излежа шест години в македонските затвори. Избегна затвора на Трибунала, но протърка наровете в Македония.

Йохан Тарчуловски на последните парламентарни избори през декември миналата година стана депутат от ВМРО-ДПМНЕ, тази година през октомври се опита да стане кмет на една скопска община, но не успя. На всичко отгоре го обвиниха в участие в срамната „нощ на кървавите глави” в македонския парламент на 27 април тази година и му присъдиха домашен арест. Сега той седи у дома си и чака да научи решението на съда. Превратности на съдбата, както се казва.