Един спомен отпреди 55 г.

През лятото на 1963 година бях в родния си Петрич. Бях завършил девети и се готвех за десети клас в местната гимназия „Пейо Кр. Яворов”. Предишната година майка и баща ми, след дълги митарства за получаване на паспорт и виза, бяха гостували при роднините на майка ми в Струмица, тогава в Югославия. За първи път от времето, когато границите между двете държави бяха затворени. А тази година, 1963-а, за Струмица се бяха отправили най-малката ѝ сестра, моята леля, със съпруга си, пресни младоженци. Горе-долу знаехме програмата ми, в това число и датата, на която трябваше да пътуват в Скопие с братовчеда Живко. Радост голяма...

Разбрахме за земетресението на 26 юли по това, че Радио Скопие, което в Петрич се слушаше масово, изведнъж замлъкна. Няма програма и това е. После изведнъж радиото отново проговори, за да съобщи това, което вече май знаехме от съседи и роднини. И започна най-кошмарната част от трагедията - говорителите с гробовен глас започнаха да четат адресите на улиците, на които има разрушения - ул. „Маршал Тито” от номер 5 до номер 10-разрушени, улица „Гоце Делчев” - от №6 до №20 - разрушени, и така нататък... Изведнъж майка ми баба ми, нейната майка, чуха адреса с разрушенията на къщата на роднините, при които леля ми и нейният съпруг трябваше да нощуват предишната вечер. Край, свършено е с тях...

И тогава баба ми Поликсена се вдигна и отиде при Ванга гледачката, така я наричаха тогава в Петрич. Тя после стана пророчица и ясновидка, иначе за нас, местните, си беше Ванга гледачката. Двете се знаеха, нали и баба ми беше родена в Струмица както Ванга. Ванге, керка ми Евка, така и така... Ванга я прекъснала и й отговорила: Поликсено, оди си дома, нема нищо страшно, гледам я керка ти с момчето, в Скопие са, ама около тех има голи хора, нещо е разрушено, некой Живко има с тех, гледам я с рокля на китки, а зет ти е с бела риза с къси ракави... Оди си и да ми донесеш чевли...

Баба ми се прибра ни жива, ни умряла. Много искаше да вярва на Ванга, но от леля ми и нейният съпруг нито вест, нито кост. А и как да дойде тази вест, когато цяла Македония беше в тревога заради жертвите и разрушенията...Пък и Радио Скопие продължаваше да изрежда нови адреси на къщи и жилища, сраснали със земята...

След няколко дни наш съсед се върна от Струмица и намери майка ми, за да ѝ каже, че видял младоженците на площада в града, върнали се от Скопие. Даже го помолили да намине при нашите и да им каже, че са живи и здрави...Били закъснели един ден с пътуването до Скопие защото братовчедът Живко имал приключване в предприятието, където работеше като главен счетоводител. Взели ранния автобус и някъде около Велес/тогава Титов Велес/, на около 60-тина километра от Скопие усетили бученето и труса в столицата. И когато пристигнали, попаднали в сърцето на трагедията- полуголи хора, не могли да се облекат в паниката, кой ти гледа дрехи в този момент, разрушения навсякъде... Взели първия автобус назад и се върнали в Струмица.

Когато леля ми и нейният съпруг Гошо се върнаха в Петрич, цялото ни семейство се събра да ги посрещне, сякаш се връщаха от онзи свят...Разказаха всичко, което бяха видели и бяха почувствали. Баба ми им каза, че е ходила при Ванга, а някой от възрастните ги попита, любопитство, знаеш: А вие, спомняте ли си как бяхте облечени тогава. Как? Ето така, отговори леля ми, с тази рокля на цветя, а Гошо беше с бялата си риза с къси ръкави, защо питате...Ами защото, така и така, Ванга...И им разказахме за срещата на баба ми с Ванга.

Оттогава насам в още няколко важни ситуации за нашето семейство Ванга имаше пряко участие. Живот и здраве и ако някой иска, мога да му ги разкажа. И колкото някои се опитваха да я изкарат някаква шарлатанка - имаше и такива, няма защо да го крием, и то на високо политическо, партийно и научно ниво, за нас си остана жената, която „гледа” и „познава” по начин, с който да е полезна на хората. Точка.

Десет години след земетресението, през 1973 година,с майка ми и съпругата ми като младоженци отидохме в Скопие да гостуваме на братовчедките ѝ. И първото нещо, което видяхме в Скопие бяха останките от разрушената Стара гара и стенния часовник, застинал на 5,17 часа, когато е бил първият трус. Години след това, вече като кореспондент в македонската столица, на всичките си многобройни гости от България или другаде първото нещо, което съм им показвал е същият този часовник на Старата гара. Тя е близо до централния площад, а оттам да нея води пешеходната зона, пълна с приятни кафенца и луксозни магазини.

Та, казвам, петдесет и пет години оттогава.