Когато всички сме Тодор

Преди години при неясни обстоятелства младежи убиха момче, което познавах. Бяхме приятелски семейства. В навечерието на Великден. Няма да забравя гласа на майка му, когато се обади вкъщи и каза "Убиха Любчо!". Беше малко преди да завърши гимназия.

Любомир от София. Досега мен са ме обирали два пъти. Веднъж ме нападнаха в 4 часа следобед на малка уличка в централната част на София. Веднъж влязоха през терасата ми на третия етаж, докато съм в другата стая. Веднъж нападнаха и обраха баща ми. Веднъж умишлено запалиха семейна собственост. Не искам да мисля, че има безнаказаност, въпреки че съм я виждала. Подобни случаи са ежедневие за приятели, техни приятели, познати или непознати от новините.

Днес, когато всички сме Тодор, има и друго, от което да ни е страх. Бързаме. Имаме чест, достойнство, чувство за свобода. Имаме живот. Не е безплатен, а безценен. Бързайки, понякога мачкаме. Поне по малко. Не винаги физически, понякога с думи. И дори без да забелязваме. Защото сме най-великите и трябва да се наложим. Не винаги губи по-слабият. И не винаги победата си струва. По-важно е да се прибереш вкъщи. Живеем с клишетата, че правото на по-силния белязва нецивилизованите, че зачитането на правото ни прави общество и държава. И въпреки това мачкаме.

Днес, когато всички сме Тодор, трябва да признаем пред себе си бихме ли посегнали. Бихме ли отвърнали на ударите, бихме ли оставили да ни смачкат. Бихме ли направили компромис със съвестта си. Бихме ли взели решение, което да взриви общественото чувство за справедливост. Има от какво да ни е страх. От тези, които са си казали откровено, че биха го направили. Поне едно от тези неща. От нас самите, че в някакъв момент бихме го направили. От гнева на мнозинството. Не е важно да сме най-великите. Важно е довечера всеки от нас да се прибере жив и здрав в къщи, без да го е страх. Важно е да има справедливост. Да има закон. Защото всеки може да бъде Тодор.