Мястото на войната е в музея или хаштаг #къдесибил91-ва

#къдесибил91-ва „Бях на 19 години и имах шофьорски изпит. Към края на изпита започна атака. Една граната падна на пътя пред колата. Не се взриви, само остави дупка в асфалта. Зарадвах се не защото не се взриви, а защото знаех, че ще ме отърве от успоредното паркиране и ще имам шанс да мина изпита. Този ден всички минахме.”

И 23 години след края на войната, в Хърватия се намират политици, които да изтупат от нафталина въпроса “Къде си бил 91-ва?”. Наскоро и премиерът Пленкович получи такова питане в Парламента - какво е правил по време на войната. Двама съпартийци от управляващата HDZ, настоящият министър на здравеопазването Милан Куюнджич и предшественика му на поста (по време на войната) Андрия Хебранг, дори се изправиха един срещу друг в съда заради твърдението на Хебранг, че Куюнджич дезертирал и през 91-ва година бил в Германия. Къде сериозно, къде за да изобличи позоваването на военното минало за щяло и за нещяло, въпросът “Къде си бил 91-ва?” се задава ежедневно в Хърватия. Присъства и в Музея на военната фотография в Загреб, но звучи различно. Заедно с останалите гости на музея, Леон Бошняк посреща и мен. През 91-ва не е бил никъде, защото не е бил роден.

- Защо направихте хаштаг от въпроса „Къде си бил 91-ва?”

Леон Бошняк, помощник-управител в Музея на военната фотография:
- Искахме да му дадем нов живот. Нашите политици винаги използват този въпрос, за да дискредитират своите опоненти. Ние вярваме, че всеки човек има право на своите лични спомени. Войната не е само сбор от важни политически и военни събития, всеки на свой начин е преживял войната, или не е. Искаме да покажем, че да си бил във войната не означава само да си бил на първа линия. Засега хаштагът се приема добре, имаме всякакви отговори. Някои хора, например, които тогава са били на 3-4 години, споделят, че най-много са се радвали, когато при атака е трябвало да се крият в мазето, защото там са се събирали всички съседи и децата са можели да си играят заедно. Други помнят какво означава да чакаш в неизвестност.

#къдесибил91-ва „През 91-ва моето и още две семейства се криехме в нашето мазе. Всички заедно стояхме на тъмно. Съседското дете беше още бебе. Години по-късно, в друг град, този спомен се върна в съня ми - всички сме заедно в мазето, а една жена държи бебе в ръце, докато отвън се чува сигнал за тревога. Събудих се и осъзнах, че е неделя, а отвън се чува пожарникарска сирена.”

- Тук има не само лични разкази и любителски снимки, но и световноизвестни награждавани фотографии. Каква идея стои зад подбора на снимките?

Леон Бошняк, помощник-управител в Музея на военната фотография:
- Това не е исторически музей, искахме да покажем този конфликт през очите на фотографите.

снимка: Кристофър Морис

Леон Бошняк, помощник-управител в Музея на военната фотография:
- Куратор на изложбата е Сандра Виталич, фотографиите са около 100. Това са снимки и на хърватски, и на сръбски, и на световноизвестни американски фотографи, снимали, например, за списание Time или в Белия дом. И трите групи са имали различен достъп . И хърватските, и сръбските фотографи са имали възможност да снимат само „своите”, тогава те не са били професионални военни фотографи. Преди това са снимали всичко и всички, а когато е започнала войната, снимали са и нея. Чуждестранните фотографи са имали достъп и от двете страни на фронта. Особено в началото на войната те са били доста свободни в работата си. Американският фотограф Рон Хавив, например, е успял да се прикачи за Аркан (Желко Ражнатович, сръбският командир на паравоенното формирование „Тигри“). Хавив е обикалял с него, имал е пълен достъп, докато не публикувал снимките си. След това Аркан обявява награда за главата му. Сниките на Хавив по-късно са използвани и като доказателства пред съда в Хага.

снимка: Дарко Баволяк
"Бъдеще"

Леон Бошняк, помощник-управител в Музея на военната фотография:
- И хърватските, и сръбските фотографи не са снимали своите войници, когато са палили или ограбвали домове. Някои са правили и такива снимки, но след това са си понесли последиците. Зад всяка снимка на местните фотографи стои борбата между собствения морал и обичта към родината, но и пресметливостта да снимаш така, че да можеш да снимаш и утре.

снимка: Паво Урбан

Паво Урбан бил от непресметливите. Когато започнала обсадата на Дубровник, вместо да замине за Загреб, където бил приет в Академията по изящни изкуства, 23-годишният фотограф останал в родния си град, за да снима. В музея са изложени пет негови снимки. Те са последните, които Урбан прави. Умира при същата атака, която искал да заснеме.

Докато снимал в Дубровник, водил свой военен дневник, който изпратил на приятелката си Мара Братош. По това време тя била на студентски обмен в Щатите и дневникът стигнал до нея след новината за смъртта на Урбан. След като години наред пазила писмото, без да прочете 23-те ръкописни страници, които фотографът оставил след себе си, през 2011 г. тя ги публикува, а по текста е направена и докуемнтална радиопиеса.

снимка: Божидар Вукичевич

Музеят е първият в Хърватия, отворен след кампания за набиране на средства. За две седмици са събрани малко над 55 000 куни (8 000 долара), a на една от стените са изписани имената на дарителите. Експозицията е отворена през август, а част от приходите от билети се даряват на бежанци от държави, където се води война. Леон казва, че никой не си тръгва равнодушен от музея:

Леон Бошняк, помощник-управител в Музея на военната фотография:
- Имахме посетител от Бразилия, който прекара само няколко минути в музея. Разплака се, не знаеше английски и не можеше да каже нищо. Прегърна ме и си отиде.

- Повече чужденци или повече хървати посещават музея?

Леон Бошняк, помощник-управител в Музея на военната фотография:
- Повечето са туристи, да речем 2/3 са чужденци. За много хървати е твърде тежко да дойдат тук, те не могат постоянно да живеят във война. Някои идват, но не могат да останат повече от няколко минути. Има и друго. Някои ни критикуват, че показваме единствено хърватите като жертви, други пък казват обратното - че сме показали като жертви само сърбите. Идват и питат „Защо тук е написано, че сме обсадили това село, като ние само сме се защитавали?” – имаме и такива въпроси.

- И какво отговаря един човек, който не е бил никъде през 91-ва?

Леон Бошняк, помощник-управител в Музея на военната фотография:
- Отговаря, че текстовете под фотографиите са тези, които самите автори на снимките са написали. Човек никога не може да бъде обективен, не и когато става въпрос за война, завършила преди 23 години. В момента, в който решиш да снимаш нещо, всичко останало остава незаснето.

снимка: Милош Цветкович