Спорт с мирис на политика - какво стои зад бойкота на зимната Олимпиада в Пекин?

Най-престижният спортен форум е триумф на човешкия дух и тяло. Олимпийските игри са мечтаната трибуна за всеки атлет, която на всеки 4 години приковава милиони погледи.

След закъснелите с година игри в Токио, дойде ред и на Пекин. Китайската столица ще бъде първият град, домакинствал както лятна, така и зимна Олимпиада. След броени дни на стадион "Гнездото" предстои бляскава церемония по откриване. Но не всички ще бъдат там.

"Администрацията на президента Байдън няма да изпрати нито един дипломатически представител на Зимните олимпийски игри в Пекин. Причината - продължаващият геноцид и други престъпления срещу човечеството, както и нарушаването на човешки права. Атлетите от отбора на Съединените щати ще имат нашата пълна подкрепа. Но ние ще им стискаме палци от дома, а няма да допринасяме за това Игрите да бъдат бляскави. Както президентът каза на Си Дзинпин - да се борим за човешките права е в ДНК-то на американците", заяви Джен Псаки, говорител на Белия дом.

"Няма да изпратим никакви свои представители на Олимпийските игри в Пекин тази зима", обяви и премиерът на Канада Джъстин Трюдо.

Към дипломатическия бойкот се включиха още Япония, Великобритания, Австралия, Тайван.

Франция, която през 2024 г. ще е домакин на Игрите, отказа да го направи.

"Ще проследим развитието на тази ситуация и това как ще постъпят останалите европейски държави, както и Международният олимпийски комитет. Но не мисля, че трябва да политизираме тази тема. Особено, когато единственото, което можем да направим, е малка и на практика - символична мярка. Трябва да има по-ясна позиция. Или казваме: напълно ще бойкотираме игрите и няма да изпратим атлети, или казваме - ще направим каквото можем, за да разрешим този въпрос. Винаги, когато става дума за международна политика, съм бил привърженик на предприемането на ефективни и смилени действия", заяви френският президент Еманюел Макрон.

За нарушаване на човешките права в Китай се говори отдавна. Сега формалният повод е преследването на малцинството уйгури. Твърди се, че над 1 милион представители на това тюркоезично, мюсюлманско малцинство са затворени в китайски трудови лагери. Пекин отрича. Заявката за дипломатически бойкот коментират така:

"Държа да подчертая, че Китай не е изпращал покани на нито една от тези държави. Независимо дали техни представители дойдат тук или не - ще станат свидетели на едни успешни Олимпийски игри. Спортът няма нищо общо с политиката. Олимпиадата е триумф на спортния дух, на атлетите и любителите на спорта, а не трибуна за политически послания", заяви Уанг Уенбин, говорител на външното министерство на Китай.

От Китай заплашиха САЩ с контрамерки заради бойкота на Игрите

Когато през 2008 г. Пекин домакинстваше игрите, от Международния олимпийски комитет изразиха надежда, че това ще допринесе за подобряване на обстановката в страната и ще я направи по-отворена към света. 13 години по-късно Китай е в пъти по-силна икономика, има по-развита армия и по-стабилни позиции на международната сцена. В ситуация на пандемия има и свободата да ограничава достъпа и възможностите за придвижване на своите посетители. На практика има пълната власт.

"Китайското правосъдие и закони са доста неясни и позволяват да бъдат тълкувани така, както би било удобно. Включително да преследват хора за правото им да се изразяват свободно. Можеш да бъдеш обвинен, ако говориш открито, ако критикуваш. Ще ти кажат, че провокираш гражданско неподчинение. Процентът на осъдителни присъди за подобни обвинения в Китай е 99", коментира активистът Яку Уанг.

Критикуван беше генералният секретар на ООН Антониу Гутериш за това, че потвърди присъствието си в Пекин. А сред малкото световни лидери, които публично подкрепиха китайския лидер Си Дзинпин и разкритикуваха държавите, които обявиха бойкот, беше руският президент Путин.

"Заедно можем да се противопоставим на политизирането на спорта и демонстративните бойкоти. Ние подкрепяме традиционните олимпийски ценности и най-вече равенството и справедливостта", заяви той.

Но спорт с мирис на политика е имало и преди.

"Спортът е едно от най-сериозните оръжия на политиката. Културата никога не може да бъде това. Културата е по-мека, тя е винаги по-примиренческа, ако щете, с някои малки изключения, но спортът е полувоеннизирано представителство на националния дух. Особено в някои спортове, когато ти биеш на футболното поле, но всъщност правиш втора Балканска война по някакъв начин. Така че независимо от периода, независимо от историческия контекст, спортът винаги е бил едно от сериозните оръжия. Да не говорим, че то в широки народни маси, за разлика пак от културата, е много добре прието", казва историкът проф. Петър Стоянович.

Така се случва и през 1980 година, когато Москва е домакин на Летните олимпийски игри. Студената война е в разгара си. Месеци преди началото на Олимпиадата, започва руска военна офанзива в Афганистан. 65 държави от Западния свят обявяват бойкот. Нито официални представители, нито атлети ще отпътуват за Русия.

Тогава България, като част от бившия социалистически блок, е сред тези, които участват в Игрите. Страната ни постига и най-големия си успех - 41 златни, сребърни и бронзови медала. Сред донеслите гордост на България е и Ваня Дерменджиева - една от баскетболните ни легенди - сребърна медалистка и дългогодишна спортна журналистка.

"За нас беше тъжно, че не всички държави участват там, защото човек в крайна сметка иска да покаже, че действително е най-добрият. Разбира се, в нашия спорт не беше толкова важно, защото само един от тези участници го нямаше, но беше жалко, защото спортът е по принцип нещо, което е идеалистично. Намесата на политиката някак си убива най-съкровеното в един спортист. Убива желанието да покаже, че е най-добър сред всички в света. Жалко беше. Жалко за тези спортисти, защото подготовката за Олимпийски игри не е месец-два или година преди това. Прави се един 4-годишен план - олимпийски цикъл, в който през цялото време един спортист се подготвя, за да стигне до най-големия връх, който безспорно е олимпийски медал", разказва Дерменджиева.

Триумфът тогава е последван от огромно разочарование. Годината е 1984-а, домакинът - Лос Анджелис. Преди Игрите там се смята, че Източният блок няма да отвърне на бойкота в Москва, а ще опита да докаже своето превъзходство чрез спортни успехи. На 8 май властите в Москва обявяват, че няма да изпратят атлети в Съединените щати. Ден по-късно, същото решават българските власти, а по-късно и всички социалистически страни, с изключение на Румъния.

"Идеологическата борба отдавна се беше пренесла на терена. Отдавна беше станала част от голямото надбягване, което привидно е по-лъскаво. Привидно е по-атлетично, привидно е по-джентълменско, но всъщност е същото ритане по кокалчетата, каквото беше и войната, и реалната дипломация", обясни проф. Стоянович.

"Ох, почти не искам да си спомням", споделя Ваня Дерменджиева.

"По същия принцип - два месеца преди Игрите в Лос Анджелис имаше олимпийски квалификации. Те бяха в Куба, в Хавана. Точно по средата на участието ни научихме, че социалистическият свят бойкотира тези игри. Разбира се - официалната причина, която на нас ни беше съобщена беше, че американците не могат да осигурят защитата на спортистите от социалистическите държави, което беше смешно. Това страшно много ни подтисна психически. Ние дори следващите мачове от самата квалификация просто ги изиграхме протоколно. Дори не се стремяхме към класиране за тези Олимпийски игри", разказва тя.

Вместо това, в Източния блок се провеждат алтернативни игри, наречени Дружба'84.

"Това, което малко ни даде стимул да продължим след тази тъжна история и загуба на 4 години от спортния ни живот е това, че тогавашното правителство ни изпрати и посрещна точно както се полага при едни истински Олимпийски игри", каза Дерменджиева.

"80-те години, московската Олимпиада, която аз преживях от немай къде, като относително млад човек, и впоследствие проблемите днес с китайската Олимпиада, са едно и също тесто. Просто хлябът изглежда различно, като се опече. Иначе отвътре съставките са еднакви. Има винаги формален повод, с който да извиниш или да обясниш, по-скоро, своята позиция - това се казва "демарш" в дипломацията, след което почти винаги идва скритият контекст на цялата история. Тоест, има скрити една-две причини за това нещо и трето - понякога, разбира се, има чисто имиджово и рекламно действие. Примерно, да посипеш с пепел евентуалния бляскав успех на своя противник", поясни историкът проф. Стоянович.

За да сложат край на играта на нерви между Изтока и Запада, от Международния олимпийски комитет обявяват, че всяка държава, която откаже да участва в последвали Олимпийски игри, ще бъде изключена от олимпийския комитет.

През следващите 30 години привидно политиката не се намесва в спорта. Дори след като Русия анексира Крим, не последва бойкот на зимната олимпиада в Сочи. А в Пьонгчанг представители на Северна и Южна Корея за първи път играха хокей в общ отбор.

Докато отново не замириса на политика, пари и интереси.

"Малко по малко, за жалост, спортът започва да го завладява комерсиалността. Но все още смятам, че Олимпийските игри са може би най-запазеното от тази гледна точка събитие, въпреки че и там парите имат голямо значение, особено за спортистите, които собствените им държави ги възнаграждават за усилията и за медалите", смята Ваня Дерменджиева.

Според проф. Стоянович тези неща няма как да не продължат.

"Те са, както казват за войната - продължение на дипломацията с други средства. Спортът е същото нещо. Спортът сам по себе си е един от най-тежките опуими, които са създавани. Никое изкуство няма как да постигне това. То е като военен парад, като мирна война", казва той.

Олимпийските игри - триумф на човешкия дух и тяло. Времето, в което някога дори войните са спирали. Но и времето, в което големите играчи на международната сцена гонят своите големи победи - само че не спортни.

Снимки: БГНЕС, БНТ