Непознатата родина - една среща на трима млади българи

Да, той знае какво е всяка сутрин да тичаш по калдъръма, за да не закъснееш за училище... И да се радваш, че няма да береш тютюн - единственият доход в родното ти село. Днес обаче Ервин не бърза за никъде...

Оттук, по улиците на Стария Пловдив, и тримата минават за пръв път. Разглеждат притихналите къщи, докато откриват своята непозната родина - всеки сам, за себе си...

Нина е от Цариброд, а Рада от Болград - тук са заедно с Ервин от село Боголин край Гоце Делчев. Събира ги приятелството и общата мечта - да опознаят България. Те са на по 17 години, но се вълнуват от... българска история и народни танци. Нина и Ервин все още учат в гимназия, а Рада вече е студентка в София.

Рада Мацьо: Доста се страхувах, когато мислих да се уча тук. И това запознаване с България ми даде увереност, че това е, което искам. Че България е тази страна, където искам да живея, да работя...

Нина Нотева: Откакто съм се родила, аз си зная, че съм българка, въпреки че като отида в България и някои приятели ми викат: „А, ето ги сърбите!". А ние не сме сърби! И тогава ми става гадно, честно да Ви кажа, защото, нали, не е приятно някой да ти каже: „Ей, ти си сърбин", а ти въобще не си. Някакси се чувстваш...като отидеш в Сърбия - ти си българин, а като дойдеш в България - ти си пък сърбин.

Ервин Даутев: Тези две момичета са доказателство според мен, че където и да живеем, ние, българите, сме си българи и носим едно и също нещо в себе си, а именно - голяма любов към България, независимо къде се намираме.

Запознали се на семинар, организиран от Фондация „Българска памет" - два пъти в годината тя кани деца от Родопите, Западните покрайнини и Бесарабия да разгледат родината си. Така Нина и Рада за пръв път видели морето, а Ервин стигнал чак до Страсбург. Спечелил награда за есето си „Приказка за Европа". В него описал как за да станем европейци, първо трябва да бъдем истински българи.

Ервин: Да си истински българин днес е много трудно, защото нещата, за които са се борили нашите прадеди са били честност, са били единствено и изцяло в полза на държавата, а днес се получава нещо, което е коренно противоположно на това. Защото живеем в едно прагматично общество и българският дух не е същият, както е бил преди, поне според мен.

А докато Ервин анализира днешна България, Нина и Рада все я сравняват с онази, „отвъд границата". Казват, че там усещат българското повече, отколкото тук. Може би защото българите в Цариброд и Болград живеят със спомена за онази България, която през годините са запазили с общи усилия и воля.

Нина: Това, че границите са се преместили, това не означава, че това не е била България и че ние не сме българи. Затова си имаме чувството, че все още си е както преди. Дори във времето, когато е трябвало да си сърбин, за да бъдеш приет по-добре, те пак са, нали, като се съберат на седенки, те пак са пеели български песни, пак са си играли български хора...

Рада: Примерно аз се занимавам с български народни танци от девет години и когато казвам на мои колеги, те много се чудят: „Е, как така, в Украйна, а пък се занимаваш с български народни танци". Това е много приятно, но е печално да гледаш, че те губят културата си и дори историята си не познават така, както ние я учим.

Часовете по български език и история са само два пъти седмично, но децата учат сами, у дома. Гледат българска телевизия и дори си разменят книги на български - от „Под игото" до „Хари Потър". Ето защо най-много се радват, когато им носят нови книги или учебници. Благодарни са за всеки жест.

Нина: Според нас винаги има какво още да се търси, но не знам, така като погледна, и България не е такава супер богата страна, че да каже, ок, сега вие сте в Сърбия, ще направим всичко, за да живеете прекрасно, когато и в България има доста неща, на които да се наблегне.

Рада: Аз мисля, че тя прави много за нас - за българите в чужбина. Взимам за пример украинската власт, която нищо не прави за своите жители извън граница.

Рада вече е решила - ще остане в България. Съмнява се, че сегашните избори в Украйна ще донесат някаква промяна, но се надява животът на родителите й поне малко да се подобри. Това иска и Нина. В Цариброд имат сходни проблеми...

Нина: Икономиката ни е зле. Това е единствената причина, поради която се живее зле, защото все повече млади хора отиват, заминават, излизат извън Цариброд, някои отиват в България, някои в Сърбия, обаче все повече намаляват жителите на града ми.

Живот между две родини - така описват своята съдба. Тук уж ги приемат като българи, ама не съвсем... И тримата признават, че понякога се чувстват различни. И че най-силно боли от отношението на другите.

Рада: Мисля че, да, има такъв момент. Те открито не ми говорят в лицето, че смятат ме за някаква отделна. Опитват се да говорят с мен, да общуват с мен, да поддържат връзка...

Ервин: Единственото нещо, което ни разделя, е това, че аз изповядвам друга религия. Аз съм българин, родил съм се в България, говоря български език, възпитан съм от моите родители да обичам България и имам заложени български ценности в мен.

Нина: Баща ми е чакал три години за българско гражданство, аз чакам две години и половина май, така че не знам...не е хубаво да чуеш: Ти си тук само, за да вземеш гражданство, за да можеш да ходиш по Европа. Сега нали ни свалиха визите за Сърбия, но все пак има хора, които искат да имат българско гражданство, защото искат вече и да имат български паспорт, не за да се чувстват повече българи, а да ги приемат по-добре като българи.

Ето на това се надяват - да намерят своето място в България. И да го запазят дори тогава, когато реалността приземи мечтата им.