"Братя по оръжие" - разказват бивши рейнджъри

Парите. И, да... честта, дългът, приключението..., но най-вече парите. Това
мотивира рейнджърите да заминат на хиляди километри от семействата си и да се хвърлят в огъня на бойните действия със смътното усещане, че може и да не се върнат.

Тези двамата са достатъчно откровени, за да го признаят. Може би, защото са напуснали армията преди години. След ужасите в Кербала. Не заради тях, а след тях.

Иван Михайлов и Атанас Дачев имат зад гърба си по 6 месеца в Ирак и години служба като професионални войници и в спецчастите на МВР. Видели са българи, заминали като на летен лагер в Кербала. И други, подготвени за ужаса на войната. Видели са как умират войници и от двете групи. "Няма богати хора на мисия, всички са със заеми". Така отговорят на въпроса струвало ли си е.

Иван Михайлов, рейнджър от ІІ контингент в Кербала: "При положение, че хора, които са били в Ирак, сега са в Афганистан и имат по 2-3 мисии. Какво ги мотивира? Това, че няма да се стреля повече в Ирак и Афганистан?! Съмнявам се! Мотивът е ясен. Просто като направиш една сметка груба, ако не дай Боже нещо стане с теб, семейството ти ще е по-добре - в смисъл материално. Не говорим как ще се чувстват, то е ясно как ще се чувстват."

Казват, че човек свиква с мисълта, че е ходеща мишена буквално за няколко
дни.

Иван Михайлов, рейнджър от ІІ контингент в Кербала: "Очакваш отвсякъде да стрелят по тебе и в един момент свикваш с това нещо. Униформата
в мисиите ти пречи, образно казано. Защото в България като си полицай или
военен малко или много имат респект от униформата. А там ги привлича.
Униформата означава, че трябва да стрелят по тебе, защото ще вземат пари.
Всичко се прави за пари, това е истината! За бронирани машини около 10
хиляди долара взимат. Затова филмират тези неща, не само като пропаганда, но и за да документират, че са го направили. За войник - американски, около 2 хиляди долара. Проблемът е в това, че нещата не са всеки ден. Ако си изцяло постоянно в бойни действия, ти нямаш момент да се отпускаш. Но самите задачи са такива, че не си в реални бойни действия постоянно. Извършваш охрана, патрули, нещата са тихи и спокойни, привикваш отпускаш се и в един момент - шок."

Атанас Дачев, рейнджър от І контингент в Кербала: "Водещото е да оцелееш, да се справиш със ситуацията. Когато видиш пораженията, когато видиш, че хора, които са ти много близки, дълги години си работил с тях, се борят за живота си, е много тежко. Желанието за отмъщение идва няколко дни след това. Най-лошото е да тръгнеш да отмъщаваш на всеки, който видиш."

На Стефановден преди повече от 6 години в Кербала при организирано
нападение срещу база "Индия" загинаха петима български рейнджъри. Атанас Дачев познава и петимата. Сега си спомня, че е тръгнал за Ирак с ясното съзнание, че отива на война, но и с нагласата, че смъртта е нещо, което се случва на другите.

Атанас Дачев, рейнджър от І контингент в Кербала: "Абсолютно на всеки му минава такава мисъл. Разиграва си в мислите например - ако стане, какво ще направи, но си вика няма да стане."

Камионът-бомба взривява илюзиите и на рейнджърите в Ирак, и на тези, които в България се подготвят да ги сменят. Десетки войници от втория контингент се отказват от мисията. Иван Михайлов е от тези, които остават, т.е. заминават. И превръщат в свое мотото "атаката е най-добрата защита". Българите предотвратяват няколко нападения с превантивни удари.

Иван Михайлов, рейнджър от ІІ контингент в Кербала: "Какво да правим там?! Да седим като боксови круши - кой как мине, бие те, стреля по теб... Няма избор! Не можеш да чакаш от България да ти кажат: мръдни вляво, мръдни вдясно. Ти си там на място! Или се прибираме, или воюваме, какво друго?!"

Иван и Атанас са напуснали армията веднага след Ирак - разочаровани от
военните, но не и от войната. За нея още говорят с респект и някаква
романтична носталгия, неразбираема за обикновените хора. Смятат, че
преживяното не е травмирало психиката им. Но понякога стресът и
напрежението, които са стаили в себе си, избиват на повърхността.

Иван Михайлов, рейнджър от ІІ контингент в Кербала: "Ние си мислим, че не остава, но сигурно остава. Като гледаме записи, като слушаме и за Афганистан, върщат се спомени, но всеки различно го изживява..."

Атанас Дачев, рейнджър от І контингент в Кербала: "Става ти тема №1. Ако говориш с някой приятел му казваш: чакай, ще ти се обадя по-късно, че говорят за Ирак или за Афганистан. Не дай Боже, ако загине
някой колега, връща се лентата. Тъжен спомен..."

По-тъжна от спомените обаче се оказва безпаметността. Когато димът се
разсее, отломките се разчистят и мъртвите ги погребат, се оказва, че всички
са забравили оживелите. За Иван и Атанас е много по-трудно да гледат
оцелелите от войната инвалиди, за които вече никой не говори и с които
политиците отдавна не се снимат.

И все пак не отричат смисъла на военните мисии.

Иван Михайлов, рейнджър от ІІ контингент в Кербала: "Афганистан е една от страните, която е люпилнята на тероризма. И по-добре да се бием там, отколкото да воюваме тук, в нашата страна."