Петър Стоянов: Революционерите с бради и автомат Калашников са абсолютно демоде

Крайно време е да се разделим с досегашните парадигми, които обясняваха развитието и на Европа, и на света. Това каза в студиото на "Панорама" Петър Стоянов, президент на България 1997-2002 г., президент на фондация Център за глобален диалог и сътрудничество.

Той обясни, че се опитва да събере сърби, босненски мюсюлмани, хървати католици, за да се обсъди темата какво може да се направи оттук нататък - какъв диалог може да се води, за да се живее по-добре. "Аз не вярвам в диагнозата "опитите за междукултурен диалог се провалиха" и "политиката на междукултурно съжителство претърпя провал" - това е политическо говорене."

СЛЕДВА ПЪЛЕТ ТЕКСТ НА ИНТЕРВЮТО:

Водещ:
Тук, сред нас, е Петър Стоянов. Не сменяме темата съвсем, сменяме я малко, но събитието, посоката на разговора, конкретиката е друга. Вие основахте, господин Стоянов, добър вечер. . .

Петър Стоянов:
Добър вечер.

Водещ:
. . . основахте във Виена център за глобален диалог и сътрудничество. Там бяха Бил Клинтън, Шери Блейър, генерал Уесли Кларк, няколко високопоставени политици от Балканите. Вашата
амбиция с този център каква е?

П. Стоянов:
И в България се случват много интересни неща, но уверявам ви, това, което се случва в света през последните 20 години, може да бъде вероятно окачествено като, така, най-интересните 20
години в модерната човешка история, със сигурност най-непредсказуемите. Да ви върна малко назад. Малко преди да падне Берлинската стена, Хенри Кисинджър предупреждаваше
американците да се готвят за дълга, той я нарече даже безкрайна, нескончаема борба с комунизма. Комунизмът падна след няколко години. Шест месеца преди случващото се в Тунис и в арабския
свят, така, всички големи европейски анализатори и политици твърдяха. . . и се прегръщаха, разбира се, и с Мубарак, сваления президент на Египет, и с полковник Кадафи. Никой не успя да предвиди, че ще паднат и тези режими. Това, което искам да кажа, че е крайно време да се разделим с досегашните парадигми, които обясняваха развитието и на Европа, и на света. Значи,
22-годишна жена, мюсюлманка, Асма Наирич чрез "Фейсбук" успя да събере толкова хора и симпатизанти, че свали президента Бен Али
в Тунис. Най-устойчивата левичарска легенда Че Гевара, която, така, битуваше през миналия век,всъщност има много по-малък коефициент на полезно действие. Виждате за какви интересни неща става въпрос в света.

Водещ:
Обаче Христо Бисеров назова и други неща преди малко. Това, което той каза е вярно - че духат други ветрове.

П. Стоянов:
В смисъл?

Водещ:
Думата толерантност вече не е толкова на мода в Европа. И това става в големи европейски страни. Сега, вие вървите срещу вятъра.

П. Стоянов:
Е, точно това е предизвикателството.

Водещ:
Ами, не е на мода това, което правите, може би?

П. Стоянов:
Не беше на мода и това, което правехме, това което правих, да речем, по време на косовската криза, ако си спомняте. Хич не беше на мода - 80 процента от българския народ беше против
България да подкрепя военната интервенция на НАТО срещу режима на Милошевич. Тогава обаче бях в друго качество - бях в качеството си на държавен глава и трябваше да защитавам
българския национален интерес. Ако ние нямахме незабавна реакция. . . Всъщност аз бях първият източноевропейски президент, който подкрепи тогава операцията, не защото обичам войната, най-малко пък защото не обичам сърбите. Напротив, защото знаех, че ако Полша и Унгария се забавят два дни, няма да е фатално, но ако България се забави три дни, общото мнение ще
бъде: най-верният сателит на Съветския съюз отново зачака да види откъде ще духа вятърът. Сега в друго качество, вече не съм президент, в друго качество, се опитвам да събера заедно сърби, босненски мюсюлмани, хървати католици, за да говорим какво може да се направи оттук нататък, какъв диалог може да се води, за да
се живее по-добре. Аз не вярвам в диагнозата между. . . опитите за междукултурен диалог се провалиха и политиката на междукултурно съжителство претърпя провал - това е политическо
говорене.

Водещ:
Но може би то беше скучно и затова се провали?

П. Стоянов:
Да, вероятно е така. Политиците вероятно прекалихме малко с този тип говорене. На хората най-вероятно им омръзна. На хората сигурно им писна от това, но истината е, че случващото се дори, ако щете, в ислямския свят през тези последни месеци опровергава нашумялата теория на Хънтънгтън за сблъсъка на цивилизациите.
Младите хора, които протестират в Тунис, Египет, в Либия, поставят на първо място своето достойнство и своето желание за човешки права и свободи. Те дори не говорят за цената на хляба,
въпреки че там стандартът е ужасяващо нисък. Не говорим пък за ислямистки повеи. Значи, става въпрос за съвсем друго мислене. Очевидно е, че досега разглеждахме социалните конфликти,
евентуалните социални революции и технологичната революция като паралелни процеси. Сега трябва да приемем, че технологичната революция, в частност интернет революцията, се превръща в най-силния революционен фактор. Значи, революционерите с бради, автомати "Калашников" са абсолютно демоде. Маркс и Херберт Наркузи се оказват демоде. Голобради момчета от Тунис и Либия
чрез "Фейсбук" правят революции.

Водещ:
Добре де, на фона на това, което казваме, вие какво мислите за това, което стана пред софийската джамия?

П. Стоянов:
Аз чух толкова много политически аргументи, че на мен ми отива вече, влязох в 60-ата си годишнина, ще си позволя не да назидавам, а да разкажа една история, както отива на хората с повече житейски опит. След първата ни среща с Клинтън, не знам
по какви причини, очевидно се харесахме, и той ме покани да застана до него 1998 г. при откриването на американската академична година. Той обяви: искам да открия тази академична година, всички телевизии бяха там, в присъствието на трима свои
приятели. Единият беше Тони Блеър,министър-председателят на Великобритания по онова време, другият - Романо Проди, шефът на
Европейската комисия. Моето присъствие зачуди абсолютно всички, разбира се, повечето вероятно не са знаели къде е България. Аз имах хубав ден, имах и вдъхновение и говорих много вдъхновено за
това, че Америка не може да обърне гръб на България и да я третира като най-верен съветски сателит, защото България даде толкова жертви срещу комунизацията веднага след Втората световна война, България има страхотна култура, традиция. . . всичко това го казах с ентусиазма на един млад и все още свеж политик, който не е уморен от бремето на много грижи. Защо казвам това? Загубих изборите през 2001 година. Малко след това бях в Щатите и в края на една голяма церемония пристигна един човек, разбрах
го по поведението, че е нашенец. Г-н президент, искам да ви поканя на вечеря в най-скъпия ресторант. По принцип отказвам такива случайни вечери. Той много настоя - специален случай.
Какъв е случаят? Казва: аз съм женен за гъркиня, имам великолепен брак, живея в гръцкия квартал в Лос Анджелис и почти инаги в един приятелски тон, разбира се, моите приятели гърци
викат - хайде, бе, вие в България какво имате бе. Ние имаме тук Акропола, Перикъл, какво ли не. Вие, българите, дето се вика, до последно бяхте и част от една комунистическа система. И като ви
видях, казва, г-н президент, изправен до Клинтън и Тони Блеър, аз започнах да плача. Аз, казва, се разплаках, аз извиках, които можех, от моите гръцки приятели и им казах - ето, виж, тук
нашият президент, българският президент. Приех вечерята, питах го как се казваш? Ами, Хасан Ибрахимов, каза ми този българин, който е плакал, затова защото е видял своя президент, без
значение дали съм бил аз или друг. Седнахме с бай Хасан и той ми каза: сега пък искам да ви запозная с моя зет. Викам, тя се почна нашата българска история, сега ще ми представи сигурно и
внучката си, която е отличничка от гимназията. Но, вика, ти го познаваш, г-н президент. Кой е твоят зет, бай Хасане? Ами, той се казва Том Хенкс, говорим за световната звезда Том Хенкс.
Сега, Том Хенкс малко след това направи един филм, аз го гледах, пак се случи в чужбина, и наистина бях много развълнуван, защото героят му е източноевропеец, попаднал на един нюйоркски
терминал. Тежката нюйоркска, безмилостна нюйоркска администрация не го пуска да излезе в Ню Йорк.

Водещ:
От една измислена държава и той говореше на развален български. . .

П. Стоянов:
Така, но той започна да говори на български език, този човек. И ето вижте сега, в този голям, сложен свят, как в неговата координатна система се сблъскваме аз, който идвам от Пловдив и съм бил пет години президент на България, бай Хасан
Ибрахимов, който плаче, защото чува да се говорят хубави неща за България, роден в Източните Родопи, Том Хенкс, който няма никакъв хабер с България, но говори на български заради своя
тъст. И всички сме обединени от това, че познаваме, обичаме България. Имаме ли нужда от някакво заключение?

Водещ:
Ами, те такива. . . днес разказваме истории. Изглежда не. Историята е сама по себе си значителна. Аз лично я разбрах. Кажете ми накрая. Случиха ви се много неща тази седмица - да не
говорим за кражбата, това е лично нещо, станахте на 60, бяхте там, до Клинтън. Как човек, който е свършил мандата, излязъл е от политиката, гледа на това, което става, отстрани? Носи ли
някаква отговорност, спомняте ли си най-тежкото от битките, които сте минали?

П. Стоянов:
Е, имало е, разбира се, много тежки моменти, но като ми казвате за края на мандата, всичко е въпрос. . . заслушах се в думите си, всичко е въпрос на това как се пише автобиография. В
нашите биографии ние пишем, че сме управлявали като президенти и като министър-председатели. Има държави, в чийто биографии се пише - служил е пет години като президент, служил е четири
години като министър-председател. Ако приемеш втората формула, не първата, която е източно деспотична, служил си пет години, всъщност няма нищо по-естествено, след като си служил пет
години, след като си загубил избори, да се огледаш и точно както, след като си служил военната служба, да видиш кое ти подхожда най-много. Сега, друг е въпросът, че у нас се създаде една, наричам я политическа класа, хора, които им се ще да служат непрекъснато. Такъв тип всеотдайност, дето се казва, към отечеството, започва да изглежда малко странна на фона на
драматизма около нас. Но всеки със съдбата си. Така че какво да ви кажа, всеки идва в определено време, служи в определено време, след това идва друго време, за други занимания. Трябва да
се чувстваш удовлетворен, щастлив навсякъде.

Водещ:
Добре. Благодаря ви.

П. Стоянов:
Благодаря ви и аз.

Водещ:
Носталгично някак се настроихме накрая. Някой от гостите ще каже ли нещо оптимистично за финал? Г-н Младенов, вие сте по оптимизма.

Николай Младенов:
Не мога да не бъда оптимистичен, тъй като се намирам във Варна, което е лятната столица на България все пак. И искам да се обърна и към президента Стоянов, и към г-н Бисеров, и към
всички, които гледат "Панорама" тази вечер. Много често се забравя да мислим за по-големите неща, които ни заобикалят, забързани в ежедневието си. Ако погледнем по-големите неща, които ни заобикалят, ще видим, че България в момента се намира в уникално добра позиция да може да реализира на пазара на идеите именно това, в което тя е най-силна - идеята за толерантност,
идеята за разбирателство, идеята за събиране на хора от различни религии, различни култури - от Централна и Източна Европа, от Близкия Изток, от Балканите, от Европа, от Америка, отвсякъде.

Водещ:
Добре.

Н. Младенов:
И това мисля, че трябва да осмислим и да ни дава много надежда за бъдещето.

Водещ:
Няма спор по това, нали, г-н Бисеров?

Христо Бисеров:
Прав е министърът, така е.

П. Стоянов:
Мисля, че той ни обедини добре.

Водещ:
Ами, то така се започва - в "Панорама" отначало се карат, после всички заедно.