С Румен Данов по следите на изгубеното време на прехода

Това е среща на две различни поколения. Говорим за прехода. Точно преди 20 години Румен Данов бил един от основателите на опозиционния политически клуб „Екогласност" и пишел неудобни текстове в списание „Отечество". Тогава мечтаел за свобода, а днес не чувства нито разочарование, нито тъга заради забравените идеали. Боли го само от умората на преходното време.

Румен Данов: Изгубихме много години, изгубихме ценно време, изгубихме стотици хиляди качествени хора, които напуснаха България.
Въпр. Аз съм на годините на Вашата дъщеря - от поколението на "децата на прехода". Какво обаче не знаят „децата на прехода" за прехода?
Р. Данов: Дано не знаят максимално от лошите страни на прехода. Но за съжаление вие сте свидетели на всичко онова, което аз наричам „кен ли култура" или чалга времето във всичко - в политиката, в изкуството, в културата, в семейството, на улицата, навсякъде. Това са най-деструктивните и най-разрушителните процеси, които се развихриха в България след 89-та година.

Две различни поколения. И преходът между нас. А Румен Данов - един от основателите на СДС и съветник на президента Желю Желев - отдавна се е простил със своите романтични представи. Някога, по барикади и протести, демокрацията изглеждала лесно постижима. После обаче разбрал - да смениш политическата система не е всичко...

Р. Данов: Дясната идея трудно ентусиазира хората. Хората излязоха на улиците, изразяваха възторга си и подкрепата си за други неща. За да бъдем точни - те искаха демокрация, искаха свобода. Дясното и дясната концепция за обществото - тя още дори не си е пробила път по една проста причина - не е завършил процесът на преразпределение на собствеността. Тогавашната опозиция преживяваше своя пубертет, Пражки пубертет. Онова, което се беше случило вече в Прага, '68-ма година, в България ние го преживяхме значително по-късно. Но човек никога не бива да се отказва от историята си, от миналото си...

Защо обаче в България за демократичните промени се говори някак тихо? Дали е заради горчивините на прехода? Или е виновно днешното време, което бърза да забрави миналото?

Р. Данов: Това е наш грях. Ние, които участвахме тогава, не говорим за тия неща. Ние приемаме и в няква степен стоически мълчим, а даваме писта и възможности на хора, които не са участвали по редица причини, да коментират ония събития.

Затова днес се опитва да осмисли спомените, като пише - разкази, статии, няколко започнати книги... Той пряко се докоснал до историята - като бивш председател на комисията по досиетата в България.

Р. Данов: Тогава това беше първата комисия, която посегна върху светая светих на режима. Опарихме се! За съжаление не се случи това, което искахме наистина да се случи, защото такова очистване би било живително за всички последващи процеси, които сега наричаме преход.

Застояло време без посока - така Румен Данов описва прехода. Според него нерешителността и безхаберието в политиката само задълбочават важните проблеми - като съдбата на металургичния комбинат „Кремиковци". Тази седмица пак се заговори за закриване на предприятието, а стотици работници се събраха на поредния протест.

Р. Данов: Безобразно е изтърван моментът. Няма какво да се лъжем - Кремиковци е символ на всичко замърсяващо, на всичко мръсно в София - безспорен факт. За съжаление присъствието на държавата беше импотентно с нейните 20-ина процента, то по никакъв начин не успя да изчисти този гигант от вредните и неефективни производства и да концентрира и остави онези производства, които бяха на някакво прилично съвременно ниво - да ги развие и да гони продукция, която да печели пазари навънка, а такава стратегия нямаше.

А той наистина има поглед отвътре - навремето няколко месеца работил в комбината, за да напише повестта си „Жива стомана".

Р. Данов: Ако за мене - този пишещ, брадат младеж, преди 30-тина години, това е била авантюра и някакъв тип социално бягство, някакъв тип екзотика, за огромната част от хората това е съдба. За огромната част от работещите там това е съдба, това е професионална реализация, това са радости, това са драми, това им е живота...

И до днес среща своите герои, с които станали приятели...

Р. Данов: Още са живи и здрави хората и понякога пътуваме с тях в рейс 120 и си говорим. Хората усещат, че са изоставени и че спасение отнийде не иде. Това личи в очите им, това личи в думите им, и аз за съжаление наистина смятам, че много трудно ще бъде съхранен комбинатът в този му вид.

Автобус номер 120, тръгнал по пътя на 20-годишния преход. И един бивш политик, който днес иска да бъде само активен гражданин. В дома си няма дори телевизор.

Р. Данов: Днес вече политиката е рутинно занимание. Днес нещата са ясни, нещата са прости - нека се случват! Има достатъчно мераклии и желаещи за политическа работа. Но пък затова винаги гласувам, опитвам се да пиша по някоя и друга статия по въпрос, който ме вълнува, така че по някакъв начин участвам в политиката за моя изненада. Това, че не участвам в партийните листи, няма никакво значение.

За 20 години можеш да си отидеш от политиката, но тя не може да си отиде от теб.