Добрите неща стават бавно и трудно

Паметникът има своя съдба и своя история, но откриването му е доказателство за това колко бавно и колко трудно се случват нещата при съседите, когато става дума за българска памет и български герои.

Но все пак се случват. Въпреки демонстрираното несъгласие на голяма част от политическия елит в Скопие, който продължава да живее със заблудите, насаждани десетилетия чрез образованието и науката. Има сигнали за разчупване на тези заблуди, но процесът върви на приливи и отливи, няма масов характер, а е продукт на политическата воля, изразявана от хора като премиера и лидер на управляващия СДСМ Зоран Заев.

Което си има своята политическа цена, да не говорим за медийните атаки от страна на опозицията, но и от популярни личности от неговата партия. Като мнението, например, изразено от театралния режисьор Владимир Милчин по повод присъствието на премиера Заев, придружаващ българския си гост и колега Бойко Борисов, на церемонията по откриването на паметника на Каварналиев.

В свой авторски текст само час-два след като монументът запoчна своя нов живот, на един от популярните сйтове в Скопие Милчин изрази рязкото си несъгласие с участието на Заев в церемонията. Всъщност, текстът на режисьора в по-голямата си част бе посветен на живота и на делото на българския офицер, взето, както се казва, „мотамо“ от електронната енциклопедия Уикипедия.

Явно и за уж образования и интелигентен театрал това е информация, която е напълно непозната. Очевидно е заработил традиционният рефлекс щом става дума за българин, при това военен, още повече-полковник, посмъртно производен в генерал, воювал на територията на днешна Северна Македония, отношението към него и към свързани с него събития да раждат и трупат подозрения, съмнения и обвинения.

И щом Малчин е прочел написаното в Уикипедия за Каварналиев, първото, което текстът е предизвикал у него е желанието да обвини българския офицер, че като военен по време на Междусъюзническата война е бил изразител на политиката на империалистическа царска България, която имала намерения да окупира територията на днешна Северна Македония.

Нещо такова, което, от една страна, напомня старите „ленински“ тези за характера на войните на Балканите в началото на миналия век, на което ни учеха, и второ, показва личната привързаност на режисьора към такова марксистко-ленинско тълкуване на историята. Тълкуване, което отдавна вече е отхвърлено от българската историография. Или поне от по-голямата част от нея.

А Владе Милчин съвсем не е случайна фигура в Скопие. Наследствен театрал- „граничар бе моят татко, граничар ще бъда аз“- той е син е на известния актьор Илия Милчин, за когото говорят, че никога не е крил българската си семейна връзка. Синът е един от най-популярните театрални постановчици в страната, шлифован по белградските и някогашните юго-сцени.

От стъпването на Сорос в Скопие през 1992 г. винаги е бил ръководител на „Отворено общество“ в Република Македония. И до днес е обвиняван, че е подхождал селективно към формирането и финансирането на НПО в държавата, гарантиращ техния контрол. Активен член на левоцентристкия Социалдемократически съюз на Македония, дори на неговото най-тясно ръководство по времето, когато лидер бе Бранко Цървенковски. Един от организаторите на така наречената „Шарена революция“ по улиците и площадите на Скопие и страната, с която бе свален режима на Никола Груевски. Спирам до тук.

Мисълта ми е, че щом хора като него, партийно близки с премиера Зоран Заев, го обвиняват за присъствието му на церемонията по откриването на паметника на полковник Каварналиев край Дойран, какво остава до хората от опозицията.

Милчин е един от интелектуалците /ах, каква претенция!/, които имат своите последователи и симпатизанти, но и които чрез творчеството си и публичните си прояви формират насоките на общественото мнение. А това в една малка балканска държава като Северна Македония не е толкова трудно.

Да, Заев има своите остри опоненти около себе си. Което ако не друго, показва колко трудно ще бъде гражданите на Северна Македония да се отърсят от заблудите, които са имплантирани в съзнанието им толкова дълги години.

Но пък си заслужава да се опита.