Ей, Калина е дойдена!

Припомниха ми я полски приятели, дошли в София в тези горещи августовски дни и по стара традиция, гостували у дома ни. Говорихме си за разликите и приликите между българския и така наречения македонски език. И за представата, която съществува в някои полски лингвистични и научни кръгове около тази „разлика“. И затова колко далече са тези кръгове от истината около езиковите разлики и прилики между езика, който се говори в Република Македония и в България.

Било е началото на септември 2008 г., когато в Охрид трябваше да се проведе поредният Световен славистичен конгрес. На него, по традиция от други конгреси, трябваше да се събере каймакът на славистичната мисъл и академична наука от цял свят. В Скопие, където работех като кореспондент на Българската национална телевизия, чакахме гости от Лодз. Щяха да дойдат от София, да останат малко при нас и оттам да продължат за Охрид. Дойдоха. Групата беше водена от проф. Малгожата Куритковска, шеф на катедрата по славистика в Лодзкия университет. Седнахме на двора, за да могат гостите да отдъхнат, да пият по едно кафе, да си поговорим за красотите на Охрид, които ги очакват, а после да продължат.

С нас беше и четиригодишната ни внучка Калина, която в предишните дни беше вече „овършала“ махалата в квартал Козле в Скопие. Всички я познаваха, с всички тя си приказваше по начина, по който едно дете, софиянче, може да си приказва с хората от тази скопска махала. Знаеше всички пътеки между къщите до магазина, беше си предложила „услугите“ на съседите от дясната страна на малката ни къща да им помага да си пренесат току що нарязаните дърва в двора и да ги подредят в бараката. Толкова добре я познаваха в махалата, че когато пак бе дошла при нас, съседите, повечето възрастни и спокойни хора, си предаваха един на друг: „Калина е дойдена“!. Тоест, Калина е дошла.

В съседния двор на нашия се правеше ремонт на къщата. Той продължи достатъчно дълго, че да съвпадне с две последователни гостувания на Калина. Майсторите бяха възрастни и солидни мъже, дошли в Скопие някъде от Вевчани, село, известно с гастролиращите си строителни работници. Една ограда от мрежа делеше двата двора и Калина обичаше да застава до нея и да си говори с майсторите. Тя си говореше на нейния „софийски български“, а те-на техния се местен вевчански.

Докато гостите от Полша си пиеха кафето и почиваха, Калина отново отиде и се залепи за оградата. Оттатък възрастните майстори започнаха да си говорят нещо с нея. Проф. Куритковска, полската специалистка по славянски езици я гледаше с учудване, докато в един момент не изтърпя и попита: а те как се разбират? Спогледахме се всички, защото ни се стори, че по неуместен въпрос в този момент и на това място не може да се зададе. Още повече от учен, който цял живот се е занимавал с това да сравнява славянските езици и да търси приликите и общите неща между тях. Как се разбират - тя си говори нейния език, те си говорят техния и комуникацията става.

Вероятно защото речникът, който детето ползва не е толкава богат и облагороден, пък и възрастните оттатък оградата си говорят така, както у дома, но не както бюрократите и чиновниците в Скопие, да речем. Не знам, но с този нагледен пример професорката - славистка от Лодзския университет май разбра каква е българската претенция към езика, който говорят в Македония и защо е този спор за неговия характер и произход. Да се надяваме, че е станало така, защото след като получи нашия отговор на въпроса, Куритковска млъкна и повече не прояви интерес за диалога, който четиригодишната Калина от София водеше през телената мрежа с възрастните строителни работници от Вевчани.

След час-два, вече отпочинали, полските гости начело с проф. Куритковска тръгваха за Охрид да споделят новите си научни открития за единството и разнообразието на славянските езици. А малката Калина остана с баба си и дядо си в Скопие, за да вършее из махалата в Козле и да трупа приятелства със съседите, говорейки на своя български език, но прекрасно разбирайки се с всички наоколо, които пък държаха на своя македонски.

А онова „Ей, Калина е дойдена!“, и до днес ни напомня за изкуствените препятствия, които политиката издига пред нормалното човешко общуване, за близостта в езиците от двете страна на границите, щом едно четиригодишно дете няма проблем да се разбира с околните в Скопие, за това колко сме преднамерени в научните си изследвания и констатации, щом като специалисти по материята се учудват на езиковата близост между хората от България и от Македония.

Ние знаем това, ама защо другите трябва да попаднат в ситуация, която ви описах, за да го разберат?