В село Чеканец, на 15 км от Драгоман, живеят 8 души. Казват, че са забравени, а надеждата за по-добър живот бавно се изпарява. Мечтаят за прости неща – пътят към селото да се ремонтира и да нямат проблеми с уличното осветление, тъй като районът е граничен. Как тече животът там където пустеещите къщи преобладават, а тишината е болезнено оглушителна – разказват Теодора Георгиева и операторът Иван Ставрев.
Те са шепа хора, 8 души – постоянните жители на Чеканец. Казват, че китното село, сгушено в планината, дава комфорт на душата им, но признават, че животът никак не е лесен. Автобусната спирка е мястото, което ги събира. Там два пъти в седмицата идва бус, който им доставя стоки от първа необходимост, а веднъж маршрутка осигурява връзката с Драгоман.
Димитър Илиев: "Тази маршрутка, която идва във вторник не може да се разчита на този превоз, може да се слезе до Драгоман, ама като отидеш сутринта, трябва да чакаш цял ден да се прибереш чак вечерта."
За това най-вече разчитат на децата си.
Венелин Евлогиев: "Идват децата от Сливница, ще ме вземат, закарат, иначе не става. Няма превоз, има маршрутка във вторник само."
И така Венелин може да упражни правото си на глас:
"– На какво се надяваш?
– На нищо.
– Защо гласуваш?
– Иска човек да има някаква промяна, моята пенсия е по-малко от 300 евро, аз съм на 70 години, цените какви са, пътя, минахте, не става. Токът зимата всички жици са между клоните, като падне снега или вятър, нямаме ток по няколко дни, видяхте ли боклука, еми това е, всеки се спасява поединично."
Вера с тъга си спомня за времето, когато в селото е имало живот.
Вера Георгиева: "Беше пълна махалата, а сега съм самичка в махалата. Синът ми идва редовно, пазарува ми... трудно е това, че нямаме превоз, бус идва да си пазаруваме, няма магазин, малко трудно за превоз и ако съм в София ще гласувам, ама тук няма."
Васил Георгиев: "Родно място ми е, корените са ми оттук, занимаваме се с градинарство за удоволствие. Абсолютно забравени сме от всички като се почне от главния кмет, общината, пътя може би още 2 - 3 години и няма да има достъп, ако не се обърне внимание. 4 - 5 мъже сме и си помагаме, уважаваме се, уличното осветление тотал го нямаше три месеца, обаждахме се, обаждахме се, никой не ни обръща внимание. Аз за тези 35 години обещания, обещания, те си обещават, вършат си работата в парламента, за такива хора като нас в такива изоставени малки селца изобщо не мислят."
Димитър е железар по професия, работил е в градския транспорт. Днес споделя, че е направил своя личен избор да живее сред природата, за да диша чист въздух.
Димитър Илиев: "Свързан съм с природата, това е дар Божи, натъжава ме това, че не можеш да срещнеш човек, общо взето пущинак."
Защото къщи има, но хора няма. Споделя, че с всеки следващ вот тайно се надява животът в малките населени места да се подобри поне малко и хората да не се чувстват забравени.
Димитър Илиев: "Абсолютно забравени сме, комуникацията е сведена до минимум, път няма, на какво да се надяваме, магазинчето, ако не е момчето с бусчето, няма какво да си купиш, няма ли го, приключваме и ако не са децата... На всички избори се надявам на нещо по-добро и не се получава определено, баламуркат ни докато минат изборите, ще направим еди какво си, но не се прави и така."
Въпреки това Димитър не пропуска да гласува:
"Синът задължително ме кара да гласувам. Идва, взима ме, отиваме да гласуваме и ме връща."
И макар последните жители на село Чеканец да са загубили вярата си, те са запазили отдадеността си към родното място и любовта си към природата – единственото, което ги крепи да продължават пътя си там, където тишината говори по-силно от думите.
Венелин Евлогиев: "Аз оттук не искам да мърдам, харесва ми природата, климата и ми е приятно. Аз си имам всичко – имам си техника, къщичка, градина, липсва ми това, което беше преди ковида, няма емоция, няма веселба, няма настроение."
Чуй новините
Подкаст
