Албиносите в Сенегал: отхвърляни, преследвани, търсещи надежда

Албиносите (в конкретния случай в градовете Дакар, Тиес, Диурбел в Сенегал, но и в други африкански държави) са удивителни хора, които винаги ме приемат с широко отворени обятия, сърца и домове. Нападани, насилвани и убивани в името на налудничави стереотипи и суеверия, те носят у себе си много тъга, но и светлина, която може да озари целия свят. Пътувайки между столицата на Сенегал Дакар и градовете във вътрешността на страната, си мисля за дистанцията на техните проблеми спрямо нашите. Различни континенти, приоритети, възгледи и принципи за живота. Далечни проблеми, от които има много какво да научим за нашите проблеми в България, но и за решенията им.

Далечни истории, но колко далечна може да бъде една човешка история?

Неудържимата африканска горещина и буйстващият вятър, хвърлящ в очите прах от червената почва на Сенегал, не сломяват 19-годишната Худжунджай, която се прибира към дома си след посещение на Големия седмичен пазар в град Тиес. Тя е един от над 10 000 албиноси, които живеят в Сенегал.

Пътуващите в подминаващите я коли не пропускат да натиснат клаксона или да ѝ подвикнат през вечно свалените си прозорци. Вървящите по тротоара местни мигновено се премесват от съседната страна на улицата, виждайки Худжунджай, покрила цялото си тяло в лек и ефирен бял плат, независимо непоносимата температура. Хвърляйки притеснено поглед през рамо на всеки няколко стъпки, тя забързва крачка, усещайки че слънцето бърза към хоризонта, а от близката джамия се чуват първите призиви на мюезина към изпълнение на молитвата Магриб, отделяща деня от вечерта.

Худжунджай

Худжунджай трябва да се прибере у дома преди да се е стъмнило – повечето нападения над албиноси в страната се извършват след залез, а в град Тиес, в който живее най-голямата албиноска общност в Сенегал, подобни атаки не са рядкост.

Албинизъм – социална и медицинска присъда

Албинизмът се предизвиква от нарушение в образуването на пигмента меланин в кожата, което е резултат на отклонения в активността на аминокиселината тирозин. Най-разпознаваемият признак на заболяването е розово-бялата кожа, което в страни с над 99% чернокожо население, ниско ниво на образование и широко разпространени народни вярвания води до налудничави стереотипи и суеверия. Етнически, религиозно, езиково и културно албиносите не се различават по нищо от своите сънародници, но местните общности често загърбват тези факти за сметка най-видимия – цветът на кожата.

Мохамед Диуф

Мохамед Диуф е на 15 години. В цялото му семейство има само още един албинос, далечен чичо, който живее в друг град. Към момента Мохамед учи в ислямско религиозно училище Даара в Диурбел. Мечтае да се завърне към обучение в обикновено училище, което се налага да напусне след като се появяват типичните за албиносите сериозни проблеми със зрението, които семейството му няма достатъчно средства да реши чрез медицинска интервенция или закупуването на очила.

В нито едно от двете училища никога не е бил избиран като част, от който и да е било отбор, когато децата играят футбол. В Западна Африка страхът от албиноси е често срещано явление при децата, които се притесняват, че „дяволите с бяла кожа“ могат да ги заразят и превърнат самите тях в албиноси.

"Обичам да играя футбол, макар и сам, но един ден ще играя с Меси в Барселона".

Мохамед е преживял три опита за отвличане. Два от тях са свързани с парламентарни избори, а третият със сериозен хазартен залог за важен двубой по сенегалска борба (типичен и най-популярен за страната спорт, комбинация от класическа борба и МMA). Около големи политически, обществени и спортни събития опасността за албиносите се увеличава значително. В неразвитите провинциални райони, в които липсва образование, инфраструктура или сили на реда, вярването, че убийството, отвличането или притежанието на части от тялото на албинос ще ти донесат късмет и ще спомогнат успеха ти – политически, професионален, спортен, хазартен, е особено силно застъпено.

Реалността на албиносите в Африка включва множество случаи на физическо, сексуално и психологическо насилие. Причините са свързани с вярвания, че албиносите притежават магически сили, които могат да ти донесат просперитет или да те излекуват от тежки заболявания. Легендите сред по-склонното към суеверия население гласят, че сексуален контакт с албинос би могъл да убие вируса на ХИВ. Това води до изключително високи нива на изнасилвания, които завършват със заразяване със СПИН. Следвайки идентична логика мнозина обвиняват албиносите и за разпространението на COVID-19. Но паралелно с това други народни вярвания подсилват убеждението, че именно чрез физически контакт с албинос заболяването може да бъде преодоляно или дори да се изгради имунитет превантивно.

Умимбай Алиуба и Мамаду Алиуба, 6 г.

Когато Мамаду се ражда всички в семейството са в шок. Бащата и огромна част от роднините обвиняват Умимбай в изневяра с бял мъж, независимо че в района, в който те живеят е почти невъзможно да срещнеш бял човек. Тръгват слухове за лоши поличби, зли магии и призрачно зачатие. Първоначално всички се надяват, че децата са разменени в родилното отделение, в което Умимбай ражда Мамаду. Той е бял, всички в неговото семейство са чернокожи. Проклятие върху рода, което с годините някои успяват да преодолеят, но за други и до днес денят на раждането на Мамаду е ден, който никога не е трябвало да съществува.

След първоначалния шок родителите му се привързват към него, благодарение на работата на местни здравни работници, които влизат в ролята на лекари, психотерапевти и най-важното – лидери на мнение сред местното население. Тяхното приемане на албиносите в общността е сред ключовете за решаването на този проблем в бъдеще. Днес Мамаду е талисманът на семейството и всеки се старае да го опази от всички опасности, които го очакват отвъд прага на къщата им в Тиес. Подобни опасности не липсват.

Самият Мамаду е отвличан два пъти – първият път е още бебе, когато местен мъж го грабва през прозореца и го отвлича. В продължение на 2 дни Мамаду е в неизвестност, след което е върнат на семейството от полицията. 4 години по-късно изчезва, докато играе на двора. Съседка случайно вижда, че бяло дете се качва в кола, която особено бързо изчезва от улицата и предвидливо запомня регистрационния номер. Това вероятно спасява живота на детето, което е върнато на родителите му още същата вечер. Главата му е изцяло обръсната. Умимбай и съпругът ѝ разбират, че похитителят продава кичури от главата на сина им на местни хора, които вярват, че това ще им донесе късмет и просперитет.

В края на петата си година Мамаду започва да проява първите симптоми на типичното за албиносите нарушено зрение. Днес над 90% от албиносите в Сенегал са неграмотни – зрението им губи остротата си още в първите години от техния живот. Семейството няма възможност да финансира медицинска интервенция или закупуването на очила и детето отпада от училище. Липсата на образование, слаборазвитите комуникационни и социални умения и ограничените междуобщностни контакти са наложили мита, че албиносите са умствено изостанали. Заболяването отключва затворен цикъл на социално отхвърляне, от който малцина съумяват да избягат.

Един от положителните примери е 25-годишният Бабакар Диу, който, благодарение на късмета да срещне правилния човек в правилния момент днес живее живот, за който много албиноси мечтаят – живот на почти обикновен човек.

Бабакар Диу

Подобно на много други албиноси, така и Бабакар се ражда в семейство, в което няма други албиноси. Това предизвиква огромен шок сред всички и много роднини не успяват да преодолеят, че в семейството им има „прокълнато дете“. Родителите му се стараят да го задържат максимално дълго в училище, но след по-малко от 4 години се налага да напусне светското училище поради невъзможност на родителите му да го издържат. Решението, което следва, е типично за много родители, които са в идентична позиция. Той е изпратен да учи и живее в Даара (ислямско религиозно училище тип „медресе“), където подобно на стотици хиляди деца в Сенегал, носещи прозвището "талибе" е малтретиран и принуждаван да проси и краде, за да издържа ръководителя на училището, носещ титлата Марабу.

"Всички смятат, че, ако си албинос си различен. Или те мразят, или те съжаляват, но мястото ти е някъде там – навън, на улицата. Навсякъде, но не и в близост до хората".

Ракът на кожата – тихият, но често сигурен убиец на албиносите

Всеки албинос в Африка живее със страха, че може да бъде жертва на агресия, но най-опасният враг не атакува в неосветените улици на Тиес, а посред бял ден. Статистически слънчевите лъчи са по-смъртоносни за албиносите от всяко мачете или нож в Африка. Според данни на ООН 98% от албиносите не доживяват 40 години, вследствие на заболявания, свързани с излагане на слънце. В над 80% от тези случаи причината е рак на кожата. В страна с над 99% чернокожо население и развиваща се икономика, достъпът до слънцезащитни кремове е изключително ограничен, а цената е десетки пъти по-висока от тази в Европа. Тя е непоносима за средностатистическия сенегалец, а за албиносите тя е немислима, имайки предвид тяхното почти пълно изключване от пазара на труда. Към момента продължава да няма нито един албинос, който да работи в публичния сектор на страната.

Почти всяка бутилка слънцезащитен крем в Сенегал е дарение от чужбина, а албиносите се нуждаят от него, както от вода и въздух. Ниското ниво на образование и липсата на достоверна информация често забавят процеса по осъзнаване на риска и, когато се появяват симптомите и оплакванията, е вече твърде късно. Единственият изход за албиносите е да ограничат максимално времето, което прекарват под жаркото африканско слънце, лишавайки се от възможности за работа, социализиране или спортуване.

Новото поколение, което заявява себе си

С модернизацията на Сенегал, отварянето на страната към света и навлизането на интернета и социалните мрежи в живота на обикновения африканец, се възпитава и ново поколение албиноси. То е по-запознато със заболяването си и търси своето пълноценно място в обществото. Опълчвайки се на суеверията, албиносите търсят диалог с общностите, в които живеят. Лидер в този процес е Мамаду Бамба Диоп, който е основател и председател на Асоциацията на албиносите в Сенегал. Целта на организацията е да подпомага албиносите в социален, битов, юридически, здравен и политически смисъл.

Мамаду Бамба Диоп

Той в личен план и организацията като структура се превръщат в говорителите на местно и национално ниво на една общност, която до момента никога не е имала възможност да защитава правата си. А мнозинството от нея никога не е и подозирало, че изобщо има права.

Един от най-големите проекти на Диоп и асоциацията е довършването на училището за незрящи. Училището няма да бъде ограничено само за деца-албиноси, тъй като всички в общността вярват, че не е нужна повече (само)изолация, а постепенното интегриране на албиносите в обществения живот.

Уаля

Създаването на училището ще прекъсне омагьосания кръг, в който албиносите живеят от векове – липса на образование, социално и професионално изключване, живот в бедност и ужасяващо ниска продължителност на живота.

Аласан

Освен като образователен център, бъдещото училище ще служи и като медицински пункт, в който ще се извършват регулярни прегледи. Два от етажите са проектирани като стаи за живеене, в които ще се настаняват деца, които са останали без родители или те са се отказали от тях поради факта, че са албиноси. Към момента сградата е все още на груб строеж, но в нея вече се организират събития, сплотяващи общността и се предоставят базови медицински услуги и прегледи с цел превенция.

Бината и Сафара

Оризът на котлона в кухнята на Худжунджай завира, докато тя реже зеленчуци, които поднася на гостите си – албиноси и чернокожи, на поредната вечер с цел опознаване. Подобни събития тя организира поне веднъж в месеца. Поканени са всички, които желаят да се присъединят, но повечето лица са познати. Тази вечер срещата е по-специална – близначките Бината и Сафара ще изпълняват типични за района песни и танци. Независимо че са близначки албинизмът се е развил единствено при Бината, което ги превръща в красив символ и любимки на всички в общността. Докато двете момичета пеят и танцуват Худжунджай отбелязва: "Така изглежда Сенегал, за който мечтая".

Автор и снимки: Делян Тодоров

Делян Тодоров е фотожурналист с интерес към международните отношения, тероризма и проблемите на развиващия се свят. Основният акцент в работата му са процесите в Близкия изток, Северна и Субсахарска Африка. Автор е на множество материали, отразяващи събития в тези региони на света. Посетил е Сенегал в качеството си на журналист.

Делян Тодоров е участвал в първия епизод от поредицата на БНТ "Българското пътуване в Европа", посветен на миграцията и реализиран през 2018 година.

Чуйте последните новини, където и да сте!
Последвайте ни във Facebook и Instagram
Следете и канала на БНТ в YouTube