По следите на изгубената родина - с една българка от Австралия

Тя се завръща в София след повече от 60 години. Запомнила е аристократичния дух на българската столица, но я харесва и днес.
Виктория Забуковец: Сега просто усещам, че кипи от живот. Кипи от работа, от амбиция... Е, не обичам да видя толкова коли по улиците, защото задръстват красивите булеварди на София.

Нейната съдба е на два континента - започва в София, за кратко преминава през Унгария и стига... до Острова на кенгуруто в Южна Австралия. Българката Виктория Забуковец стъпила на австралийска земя през 1948 г. Била сред първите източноевропейски емигранти, които потърсили ново начало след разрухата от Втората световна война.

В. Забуковец: Аз избрах тогава Австралия, защото беше най-далече, защото от войните, викам си, Европа е имала войни почти на всеки двайсет години, и аз исках да съм толкова далече, колкото мога. И затова избрах Австралия.
Въпрос: Искахте да избягате, така ли?
Виктория: Ами да, защото усетих какво става през една страшна война и предпочетох да не стане пак.

Далеч от следвоенна Европа, Виктория намерила сигурност, макар и с цената на ежедневна борба. Днес признава, че навсякъде по света емигрантът започва от нулата и може да успее само с постоянство, вяра и много труд.
В. Забуковец: То зависи и от самия емигрант - дали гледате трагично на своята орисия, дет се казва, или гледате с поглед: „Е, и това ще мине". Един емигрант винаги трябва да почне от най-долу, особено ако не е образован добре.

Въпрос: Кои бяха най-трудните моменти за Вас лично?
Ами понеже трябваше да работя в болница като чистачка, после и в една фабрика - не беше лесно, обаче преживях, научих английски, отидох в университета.

Завършила история, английска и немска филология, а после и социология. Дълги години била преподавател в колеж, преди да се посвети на писането на исторически романи. Интересува се от миналото на своята изгубена родина, която преоткрива отново чрез страниците на историята. Тази седмица Виктория представи в родната си София своята последна книга - „Светлината на черното мастило", посветена на средновековните български владетели.

В. Забуковец: Имам връзка, имам усещане за българския език, за българската история - всичко това ме привлича.
Пол Забуковец: Познавам българската история, политика, култура и изкуство от разказите и творбите на майка ми. Хубаво е да бъда тук и да видя всичко това с очите си!

Синът - Пол. Идвал е в България веднъж, но се интересува от всичко, което се случва тук. Най-вече от политиката.
П. Забуковец: Мисля че новото правителство ще се справи по-добре от предишното, защото символизира скъсване с миналото. Трябва обаче да се справите с корупцията, да прочистите съдебната си система, да осъзнаете колко е важно в политиката да има чиста съвест и морален ангажимент.
А докато синът гледа към бъдещето, Виктория се обръща към историята, за да стигне до същия извод - за едно общество най-важен е примерът на неговите политици.
В. Забуковец: Без добър пример обикновен човек ще каже: „А, ако той може да бъде нечестен, мога и аз да бъда нечестен." Но ако елита дава добър пример, все пак има други хора, които ще кажат: „Ей, чакай, този човек е свестен, този човек е честен, дава добър пример, е, айде, и аз малко да се постарая."

Майка и син, българи по произход и австралийци по гражданство, които скоро отново ще потеглят към Острова на кенгуруто - там, където икономическата криза почти не се усеща, а лятото е винаги горещо. Дали Пол, който не говори български, ще разкаже на своите деца за България? Или българското постепенно ще изчезне някъде по пътя към изгубената родина?
П. Забуковец: В сърцето си се чувствам българин! То ми казва, че България е моя страна, моя родина!