1 000 лева откуп за живота на „Майстора” - история от село Шишковци

На баба Дочка й е време да обере гроздето. Опазила го е от „небесните крадци”, а пък и те не са чак такива пакостници – доволни са и от търкулналите се, презрели от циганското лято гроздове... И скоро кошницата ще е пълна...

Обаче плашилото на баба Дочка няма как да се справи с другите злосторници, които вършеят из самотните къщи на Шишковци. Няма как да проговори за страха... Той е сред хората, даже когато го приемат като част от живота или му се надсмиват...

Дочка Накева:
– Пъдаринът вика имало много крадци, ама аз не знам нищо за това, защото аз не краднем, не са ме хванали мене досега...! Хубаво е селото - тука на камик да посадиш, ще поникне, гладен няма да си."

Репортер:
– Само мързеливците са гладни?

Дочка Накева:
– Само мързеливият е гладен!

Баба Дочка е весела жена. Щедра. Казва, че като раздадеш от гроздето, повече се ражда. Тя е от тези, заради които навремето дядо Владе –Майстора, както го наричат тука, казал, че се намира в рая на земята. А до Майстора се стига по пътя с ябълките, криволичи покрай църквата и се спира на площада. Но от площада днес всички отвръщат поглед – Майстора го няма...

Климент Терзийски:
– Погледнете какво представлява - това е една болка... Една клетва, ако стигне тези мафиоти, тези крадци, от бабите, които всяка сутрин минават и проклинат тука, това ще бъде достатъчно възмездие за всички крадци...

Василка Гогева:
– Това са идиоти, идиоти направо! Чисто жив човек отнемаха, все едно човек от селото отнемаха, това е...

Голям срам чувстват тези дни в Шишковци. В съседните села им се смеели - не могли да опазят паметника на Майстора точно преди събора на селото. Дето тежи 600 килограма и е висок близо два метра. И никой нищо не чул, нищо не видял... А кметът даже откуп предложил - 1 000 лева, толкова пресметнали, че ще му вземат на Майстора, ако го претопят. Помолили крадците да им го оставят някъде – те ще си го приберат...

Климент Терзийски, кмет:
– Много силно го преживяват шишковчани, макар че аз ги упреквам, че не иска никой да каже, дали е чул или видял, аз вярвам, че някой е чул и видял от съседите...

Селският пъдар:
– Тука надясно няма хора, но у другата има и никой нищо не е чул...

Репортер:
– Така викат всички, но дали е така?

Селският пъдар:
– Не е така, не е така – страхуват се хората!

И си мълчат. Защото голямо беззаконие ги мъчи, казва Васил Димитров, който в района знаят като Котков и е единият от двамата, които кметът е назначил като пъдари. Обирали го два пъти, кършили му и овошките, затова решил, че ще се защитава, но ще пази и другите. Казва си направо, че не с мълчание, а с бой се решават някои работи...

Васил Димитров:
– Ето тука убиха момче, нищо! Сега паметника откраднаха – нищо! И какво гласи това? Изходът е да се даде право всеки да има оръжие и да си охранява къщата и като го хванеш в къщи, тепай го и това е!

До този извод е стигнал Котков, след като хванал крадците, дето го обрали, а в полицията го чакала изненада.

Васил Димитров:
– Закарах им ги и полицаите викат – не са те... Излизаме навънка, имаше много цигани, а полицаят ме прегърнал да ме видят мен, че аз съм потърпевшият, да се разправят после с мен...

Репортер:
– И полицаят го е страх?

Васил Димитров:
– Не го е страх, ами е с тях, работи с тях... Корупция, корупция - всичко е корупция!

А в Шишковци кметът се чуди какво да прави. Казва, че се надява на полицията, звъни им през час, обаче няма много надежди. Даже ходил при врачка, мислел, че тя поне може да има някоя следа. Ама паметника все го няма. Сега събират пари за нов. А кметът все повече си мисли, че някой е решил да отмъсти на селото, като му се подиграе. Понеже като хващали крадци, им лепили снимките на площада. Не минавало и час – някой ги откъсвал...

Климент Терзиев, кмет:
– Сутрин като вървят до 9 часа по магазина тука и всеки вижда кой е хванат и срамът е много голям, по-голям е от глобата и като се види там на стената, понеже е село, всичко се знае. Намаляха кражбите именно от това...

А старият учител е тръгнал за някъде с колелото. Отминава площада без паметника и спира пред къщата, където отсреща е живял художникът...

Учителят Милчо Спиров:
– Сега изобщо стана така, че особено посегателствата станаха нещо модно... Но във всяко нещо има причинна връзка, защото в диалектиката има такъв закон, но на мен ми се струва, че народът е казал в своите поговорки големи мъдрости - „Рибата се вмирисва откъм главата”...

Каквото има да си казва народът, понякога си го казва и в кръчмата. На ранна ракийка понякога и там си остава... Първите посетители не са много приказливи, но се представят като натурални шишковчани. Нищо не са чули и видели за паметника на Майстора, обаче се чудят какви са тия работи?

Двама мъже в кръчмата:
– Не е хубаво това, просто държавата ни е една такава скапана държава, ако това се случеше навън, веднага ще се открие.

Репортер:
– А на полицията разчитате ли?

Мъже:
– Не! Не! На една Нова година за в къщи ги викахме. А те отпечатъци на мене ще ми взимат! Благодарих! Аз между другото съм свързан с полицията, имам рода в полицията – ще кажат утре - батко, ти ме компрометираш!

А Шишковци се е спотаило. Гадае кои са крадците. Едни казват, че са тукашни, други, че не са. Мислят за онези, които в мрака безмилостно са стоварили паметника на Майстора някъде и са поели по нечистите си пътища... Днес гледат да си пазят градините. Точно ябълките и гроздето са станали. Но без Майстора на площада не е същото. А в местното читалище даже сълзите си не могат да скрият. Всеки ден от прозореца виждали как децата се накачулват да седнат в каменните му ръце, а те се надвиквали по тях да не паднат...

Ваня Ризова, секретар към читалище „Владимир Димитров - Майстора”:
– Те непрекъснато се качваха по раменете му малките деца и точно днес даже по този повод говорехме, че той много обичаше децата, бил е щедър към децата, а след като е починал, продължава да привлича децата, а ние непрекъснато им се карахме с кмета за да не паднат, защото е високо, но те непрекъснато бяха там и там израснаха децата на Шишковци, седнали в скута на тази скулптура, това е нещо, което беше задължително на нашия площад...

А сега площадът е празен. Даже не им се минава от там, извръщат глави. Без Майстора са се превърнали в едно обикновено село. Защото и градините, и гроздовете по асмите, и спомените за неговите тукашни модели са свързани все с него. И помнят, че в края на живота си казвал - „Ако сега бих могъл да започна наново, бих отишъл пак там – при земята, при хората”... Чакат го да се върне...

http://infocenter.bnt.bg/