Разорението на тракийските българи: опожареният Свиленград

Един от най-жестоките епизоди при разорението и геноцида над тракийските българи през 1913 година е унищожаването на Свиленград. Градът е опожарен от настъпващите турски войски. Зверски избити са и всички българи, които не успели да избягат навреме. Драматичните събития са в центъра на поредния репортаж за съдбата на българските бежанци по време и след Междусъюзническата война.

Лятото на 1913-а. Най-зловещият момент в историята на Свиленград. Някогашният Мустафа паша. По-малко от година след ентусиазма при посрещането на българските войски в началото на Балканската война, по-малко от 5 месеца след еуфорията, последвала превземането на Одрин и капитулацията на Турция - няма кой да спре отряда на Енвер бей. Редовните войски и башибозука разграбват и опожаряват българските села в Одринска Тракия. На 10 юли влизат и в Свиленград. Часове по-късно източните махали са в пламъци.

Анна Уюрова: Баба ми вика, като чухме "Турците идват", кой каквото можа да грабне да вземе... В една бохча прибрахме някои дрехи, децата и тръгваме, бързат да вървят.

Еленка Янакиева: Всички, които са останали ги събират и ги водят на кланицата, където ги избиват един по един и ги хвърлят в Марица.

Местен турчин остава в историята на града, свързвайки името си с невиждани жестокости.

Елена Митева - директор на Общински исторически музей - Свиленград: Карагьоз Али е този турчин, който командва зверствата в скотобойната. Дори на един от младежите, който е бил в тази група от 45 човека, силно изплашен от това, което вижда, му казва: "Не бой се, чоджум - и твоят ред ще дойде".

Освен това по улиците на Свиленград, когото са срещнели разярените башибозуци, също са изклали.

След като става ясно, че Свиленград ще бъде в границите на България, турците го изравняват със земята. Къщите са изгорени методично една по една. Изпепелени са църквата и училището. От тях остават само основите и обгорели каменни плочи. Когато оцелелите се завръщат, от града не е останало нищо. Ориентират се за дворните си места по обгорели дървета или кладенците.

Имало е една много голяма върба. Коренът се е миел от водите на Марица и по това бабини ми се ориентират и махалата се оформя.

При нашите дърветата в дворовете - всеки е имал круши, сливи и кладенците, в които са напускали всички медни съдове.

Чудото се случва. Градът възкръсва от собствената си пепел и дори дава подслон на други тракийски бежанци, заселили се непосредствено до границата с надеждата някога да се върнат по родните си места. Не се случва никога - нито с тях, нито с децата, нито с внуците им. Повече от век след черното лято на 1913-та край Марица обаче продължават да живеят потомците им. Потомците на ония българи, които имаха куража, достойнството и упоритостта да започнат отначало. Не забравяйте, но и не отмъщавайте", казват те. От някогашния Мустафа паша е останал само старият каменен мост над реката.

Репортаж на Марин Маринов и оператора Добромир Илиев

(В материала са използвани кадри от телевизионния фонд на БНТ, Държавната агенция за архивите и Българска национална филмотека)